Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Low Pressure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Ниско Налягане

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2012

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-002-6

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Белами се събуди от миризмата на прясно сварено кафе. Когато отвори с мъка подутите си очи, видя Дент да седи на масата за хранене, напълно облечен, да отпива от вдигащата пара чаша, докато прелиства страниците на един телефонен указател. Усетил, че е будна, той погледна към леглото.

— Изненада-а! Още си жива!

Като игнорира думите му, тя седна и разкърши гърба си.

— Колко е часът?

— Наближава девет.

— Не се канех да спя до толкова късно. Трябва да звънна на Оливия.

— Чашите са в шкафа отдясно на мивката.

Тя ги намери, взе си една и я напълни с кафе, набра номера и остави съобщение, когато отсреща се включи направо гласова поща.

— Предполагам, че ако имаше някаква промяна, щеше да ми се обади. — Тя се присъедини към Дент на масата.

— Няма нищо за закуска. Съжалявам.

— Кафе е чудесно. — Но не беше. Първата глътка я накара да направи гримаса.

— По рецепта на Гал — обясни той. — Може да събори и кон.

— Мляко?

— Проверих. Вкиснало се е.

— Няма значение — каза тя, отпивайки смело втора глътка. — Тази сутрин мога да използвам раздрусването.

— Добре ли спа?

— Като пън. А ти?

— Идеално. Стоях буден известно време, надявах се да се опиташ да ме опипаш. — И след малко: — А, пак се изчерви. Бях започнал да се притеснявам от известно време. Снощи пребледня при мисълта, че ще спиш с убиец.

— Дент.

— Събуди ли се убедена, че съм невинен?

— Не си виновен. Но това е различно от невинен.

— Има ли разлика?

— Така мисля. Как е гърбът ти?

— Струва ми се, че раната се е затворила през нощта. На превръзката нямаше прясна кръв.

Той все още изглеждаше като оцелял от дълга битка. Раните по лицето му бяха започнали да хващат коричка, но бяха подути и оградени от тъмни синини.

Като посочи към телефонния указател, който ако се съдеше по вида му беше преживял няколко поколения, тя попита Дент кого търси.

Заобикаляйки въпроса, той протегна дългите си крака под масата.

— Ще ми отделиш ли една минутка?

— Добре. Слушам.

— Да предположим, че всичко това — от онази пратка с плъха до последното приключение снощи на паркинга — е било репресивна мярка.

— Заради книгата?

— Заради това и/или инцидента, който я е вдъхновил. В кухнята ти вчера двамата се съгласихме, че съществуват не много на брой хора, които биха таили такава злоба и биха стигнали чак толкова далеч.

— Ти го подхвърли. Попита ме кой според мен е загадъчният гост.

— Добре, нека изредим възможностите. — Той вдигна пръст, сякаш изброява. — Аз.

— Ти нямаше да симулираш удрянето с ножа.

— Значи съм елиминиран? Благодаря — кимна той сухо. И сгъна втори пръст. — Родителите ти.

— Можем да изключим и тях. Ракът е солидно алиби.

Той вдигна трети пръст.

— Стивън. Има сериозни поводи за недоволство.

— Но не той е човекът, който ти се нахвърли снощи. Освен това той не би ме наранил, независимо колко е ядосан на книгата.

— Предполагам. — В гласа му се прокрадна съмнение. — Това са основните. Ако не е един от нас, трябва да е някой по-отдалечен.

— Периферен.

— Обратно към големите приказки. Но, да.

— Дейл Муди?

— Възможно. Но от какво може да е недоволен? С изключение на това, че не е изтипосан като кой знае колко умен и компетентен в книгата ти.

— Татко каза, че изглеждал силно притеснен по време на процеса. Би трябвало да е доволен от присъдата. Какъв е бил проблемът?

Разбира се, Дент нямаше отговора, но добави замислено:

— Муди е едър мъж, или поне беше, като онзи, който ми се нахвърли. Да сложим една чертичка до името му. Кой друг?

— Какво ще кажеш за Руп Колиър?

— Определено снощи на паркинга не беше той.

— Не. Така че кой остава?

— Стрикланд.

Тя трепна.

— Не Алън — каза той. — Но може да е бил брат му. Рой.

— Рей — поправи го тя.

Той посочи телефонния указател.

— Точно него търсех.

— Какво те накара да се сетиш за него?

— Методът на елиминация. От тази група замесени хора, дори периферните — казах ли го правилно? — той и Алън бяха най-големите загубеняци и селяндури. — Той погледна към раните по кокалчетата на ръката си. — Трябва да е побеснял страшно, когато големият му брат е бил описан в книгата ти.

— Беше безпристрастно описание.

— На убиец. Ами какво, ако не е бил той? Една отлична причина за вендета е брат ти да бъде изпратен в затвор за престъпление, което не е извършил.

— И да умре там.

— Алън не е умрял, Белами. Бил е убит.

Тя потръпна при думата, която сякаш продължи да отеква между тях няколко тежки мига. По-малко от две години, след като бе осъден на двайсет години за непредумишлено убийство, Алън Стрикланд беше фатално намушкан в двора на затвора Хънтсвил от друг затворник.

След продължителна тишина Дент прибра краката си и се облегна на масата.

— Говорили сме за какво ли не, но никога не си споменавала съдбата на Стрикланд. Защо?

— Навик, предполагам — каза тя тихо.

— Навик?

— Помня деня, в който научихме, че е бил убит. Бях първа година в гимназията. Руп Колиър звънна на родителите ми, точно когато тръгвах за училище.

— Те как реагираха на новината?

— Не я приеха радостно, което би било отвратително и нечувствително. Но и не лицемереха, че са дълбоко наскърбени. Татко изглеждаше някак… много мрачен. Спомням си, че каза: „Значи това е краят“.

Дент кимна, но не каза нищо и тя продължи:

— И начинът, по който го каза беше… беше властен, както по принцип никога не говори. След това стана и излезе от стаята. Оливия го последва. Доколкото знам, никой в къщата ни повече не е споменавал за смъртта на Алън Стрикланд.

Стивън вчера също не беше казал нищо по въпроса. Нито пък баща й, който бе споменал за хвърлянето на Стрикланд в затвора, но не и за начина, по който е умрял. Може би въпросът, поставен от ван Дърбин във вчерашната му колонка, ги бе накарал да се чувстват прекалено притеснени да говорят за вероятността той да е бил не само несправедливо затворен, но и умрял безсмислено.

— Натъкнах се на името на Рей Стрикланд, когато проучвах материали за книгата — каза тя на Дент. — Той бе цитиран в безброй вестници, описващи подробно процеса, твърдейки винаги, че брат му е невинен. Но ако той е бил мъжът снощи на паркинга пред ресторанта, не бих го познала. Мъжът, който си спомням от снимките, беше с буйна коса и мустаци.

— Един бръснач би се справил с двама за пет минути.

— Намери ли телефон на името му?

— Не. Но не мисля, че трябва да го търсим. Той ще ни намери.

Това беше притеснителна мисъл.

— Може би трябва да се свържем все пак с полицията. Да им кажем за снощното нападение над теб, да им дадем името му и…

— И ако Рей Стрикланд, брат на починалия Алън, се окаже кротък, миролюбив, редовно посещаващ църква данъкоплатец, който живее в предградията със съпругата си и обожава децата, ще си си създала още един враг. Това ще се превърне в новина и ван Дърбин, при положение, че е оцелял през нощта в ареста, ще…

Тя махна с ръка да го прекъсне.

— Виждам накъде биеш. Не знаем дали Стрикланд е шофьорът от пикапа, но изглежда възможно.

— И на мен ми изглежда възможно. Романът ти завършва с това как Алън получава присъдата. Ти не пишеш за смъртта му в затвора. Рей може да го е възприел като обида и пренебрежение. Може да му се е видяло нечестно. В неговото съзнание ти си експлоатирала личната му трагедия, но не си казала цялата история.

Тя подпря лакти на масата и хвана главата си с ръце.

— Боже. Би било добре да се извиня.

— Не мисля, че ще е подходящо за типа, когото срещнахме миналата вечер. — Той издиша тежко. — От друга страна, може да греша. По дяволите, нямаме представа с кого си имаме работа.

Тя отпусна отново ръце на масата.

— А имаме и Муди.

Той прелисти омачканите страници на телефонния указател.

— И него се опитах да открия.

— Късмет.

— Когато се мъчеше преди да го намериш, свърза ли се с полицейското управление в Остин?

— Оттам започнах. Казаха ми, че се е пенсионирал, това е всичко, което научих. От отдел „Кадри“ заявиха, че му нямат адреса и не разполагат с никаква информация за контакт.

— Сигурно получава пенсия.

— Тя автоматично се депозира по сметка. Централата на банката се намира в Северна Каролина и оттам веднага ми затвориха, когато помолих за привилегирована информация за техния клиент. Пуснах търсене в Гугъл и се опитах да получа номера на социалната му осигуровка, но се отказах, когато ме заподозряха в крадец на самоличност.

— Семейство?

— Бивша съпруга, която каза, че няма представа къде е той, но че се надявала да е в гробището.

— Може и да е. Провери ли смъртните актове?

— Заедно с данъчните архиви, гласоподавателната регистрация. — Тя поклати глава. — Повярвай ми, гледах. И не само в Тексас.

— Бил е ченге. Би трябвало да знае как да изчезне.

— Той не е единственото нещо, което е изчезнало — каза тя и тонът й привлече напълно вниманието му. — С подкуп от няколко бири убедих един детектив да ми позволи да хвърля поглед на папката със случая „Сюзан Листън“. Можеше да си спестя парите. Той се върна и ме уведоми, че папката я няма.

— Повярва ли му? Възможно е да е очаквал някакъв по-приятен подкуп? Аз бих.

Тя отвърна на многозначителната му усмивка като завъртя очи.

— Изглеждаше искрено озадачен, разтревожен и объркан от това, че не е могъл да намери папката. Смятам, че наистина искаше да помогне.

— Или просто е искал да се чука с теб и после да се познае в книгата ти.

— Не всички мъже мислят като теб.

— Със сигурност мислят. — Това беше механичен отговор, защото той явно вече се бе концентрирал върху нещо друго. Гледаше в пространството и почукваше с показалец по устните си. — Сетих се кой може да знае къде е Муди.

Той стана и взе телефонния указател, после посочи полупразната й чаша с кафе.

— Вземи я. Можеш да я изпиеш по пътя.

— Не мога да ходя никъде, преди да съм се отбила вкъщи. Изглеждам ужасно.

Той я изгледа преценяващо.

— Хубаво. Добре. Всъщност, бих искал да оставя корвета си в твоя гараж.

— Защо?

— Прекалено лесно е да бъде забелязан от някой кучи син, който се разхожда с нож.

 

 

Той влезе в алеята зад нейната кола.

— Ще вкарам колите, докато правиш основния си ремонт.

— Зле ли изглеждам?

— Отпусни си поне петнайсет минути. — Дент й се подиграваше, но палавата му усмивка внезапно замръзна. — Какво е това?

На входната й врата беше подпрян голям кафяв плик.

— Когато говорих с бояджията вчера, го помолих да остави оферта в пощенската кутия, но предполагам, че пликът е прекалено голям.

Когато го вдигна, обаче, и прочете залепения отгоре етикет с болдирани букви, стомахът й се сви.

— Ван Дърбин.

Отвори го и извади няколко снимки в размер осем на десет. Всичките бяха на нея и Дент. Като ги прегледа бързо, тя каза:

— Направени са…

— Вчера. На летището в Остин.

На заден план ясно се виждаха гишетата за билети, където бяха спрели пред един автомат, за да си извадят бордни карти за полета до Атланта. Имаше и друга тяхна снимка как бързат към опашката за проверка на безопасността и още една, докато чакат реда си.

Четвъртата фотография, явно от разстояние с телеобектив, бе направена, след като вече бързаха към гейта. Бяха с гръб към камерата.

И ръката на Дент стоеше здраво на хълбока й.

Тя прехвърли снимките втори път, забелязвайки, че на всеки кадър той я докосваше. Тя не помнеше да е имало чак такъв физически контакт между тях, но свидетелствата бяха налице.

Най-изненадващата снимка бе направена, докато чакат на опашката за проверка на сигурността. Той махаше листенце, останало от разходката им в кварталния парк, от косата й. Тогава не й се бе сторило нищо особено. Жестът бе траял не повече от една-две секунди, но камерата ги беше уловила обърнали лица един към друг, а пръстите му — в косата й. Гледаха се усмихнати по начин, който разкриваше много повече от дразнещата му забележка, че не може да я отведе никъде, без първо да изтупа праха от нея.

Снимките внушаваха за интимност между тях, което я накара да се изчерви и да изпита облекчение, че е с гръб към него. Тя прочисти гърлото си.

— Ван Дърбин сигурно ги е оставил вчера, преди снощи да ни проследи до апартамента ти.

— Зает човек. — Той прозвуча разсеяно и тя се запита дали и той беше изненадан да се види хванат в такава многозначителна сцена.

— Защо си е дал труда да ги достави лично до тук? — попита тя.

— За да ни покаже, че може да бягаме, но не можем да се скрием. Надявам се, че негодникът е прекарал гадна нощ в затвора. — Тя го усети, че се навежда над рамото й, за да огледа по-добре снимките.

— Знаеш ли, като ги гледа човек, ще си помисли…

— А! — възкликна тя внезапно. — Това е Джери.

— Какво?

— Джери. — Тя посочи едно лице на заден план сред тълпата на летището. Мъжът гледаше към нея и Дент, а не към камерата, но тя го беше уловила съвсем ясно.

— Кой, по дяволите, е Джери!

Белами се засмя.

— Той е… ами, никой. Пламенен почитател. — Като поклати глава невярващо, тя продължи: — Какво странно съвпадение.

Пъхна снимките под мишницата си, отключи входната врата и двамата влязоха вътре.

— Нека да мина отпред. — Дент мина покрай нея, пъхна ръка под незапасаната си риза и извади един пистолет.

Белами зяпна.

— Откъде се появи това?

— От заложна къща „Пепе“, мисля, че така се казваше. Сега е мексикански ресторант.

— Дент! Не искам да имам нищо общо с пистолети.

Пистолет. Само един. И изобщо не се налага да го докосваш.

— Какво ще правиш с него?

— Ще разубедя нашия приятел с татуировката да ни направи, каквото си е наумил. А сега стой тук, докато проверя.

След бърза проверка той се върна и обяви, че къщата е както са я оставили предишния ден. Белами си отдъхна, когато го видя да прибира пистолета.

— Проверих пощенската кутия и намерих това. — Тя му подаде плика, в който бояджията бе написал колко му дължи. — Изглежда нормално. Освен това ми хареса идеята, че е зет на шлосера. Спестява ми главоболието да давам ключ от къщата на някой друг.

Тя се пресегна за мобилния си телефон, но Дент каза:

— Обади му се по-късно. Искам да чуя за Джери, за пламенния ти фен.

— Сам се обяви за мой фен №1. — Тя извади снимката, на която бе запечатано лицето му. — Фокусът е леко размазан, но съм съвсем сигурна, че е той.

Дент изследва мъжа на фотографията.

Намръщеното му лице накара Белами да попита:

— Какво?

— Не знам. Има нещо. Разкажи ми още за него.

— Няма какво да се разказва. Не го познавам, дори не знам каква е фамилията му. Дойде на една от първите срещи, на които раздавах автографи, и след това се появяваше на сбирките и лекциите в Ню Йорк, винаги с няколко екземпляра от книгата, за да му ги надпиша.

— Ню Йорк? Тогава какво е правил на остинското летище вчера?

— Нямам представа.

— Беше ми споменала, че чувството, че те следят, е възникнало, след като си се върнала в Остин. Имала ли си подобно чувство в Ню Йорк?

— Понякога. Но си помислих, че е клаустрофобия, след като вечно бях заобиколена от тълпа.

— Била си винаги заобиколена от тълпа в Ню Йорк.

— Да, но…

— … но е било различно? И е започнало, когато си започнала да рекламираш книгата си?

Тя кимна.

— За първи път се случи, когато давах автографи в една мистериозна книжарница. Помислих си, че призрачната атмосфера, всички тези хора, чакащи на опашка, ме карат да се чувствам объркана и паникьосана. Чувствах се… задушена.

— Джери там ли беше?

— Така мисля.

— Кога го видя за последен път?

— В деня… — Тя спря внезапно.

Той сложи ръка на ухото си като фуния.

— В деня… какво?

— В деня, в който напуснах града.

— Същия ден, в който е била доставена пратката с плъха. Къде видя Джери този ден?

— Пред телевизионното студио. Но съм напълно сигурна, че едното няма нищо общо с другото.

— Е, аз не съм. Може би Джери те е следил?

— С лоши намерения? Категорично не. Той е безобиден.

Дент вдигна вежда, сякаш поставяше под въпрос това твърдение.

— Кълна ти се, Дент, опасен е колкото чаша мляко. Маниак на тема книги. С кротки маниери. Обикновен на вид. Слива се с останалите.

— Вече съм изплашен. Точно от типа, за който трябва да си нащрек. Подлец.

— Никога не си го виждал. Откъде знаеш? — изгледа го тя с неприязън.

— А ти откъде знаеш, че не е? Откъде знаеш, че не е заровил в мазето си трупове на умрели писатели?

— Я стига.

— Хубаво, тогава ми обясни защо те е последвал в Тексас.

— Кой казва, че ме е последвал? Сигурна съм, че това вчера е чиста случайност.

— Твоят фен №1. Вижда те случайно на летище, дванайсет-тринайсет щата по-далеч от мястото, на което и двамата трябва да сте, и не хуква да говори с теб, да ти покаже, че е там? Не казва: „Мили боже! Не мога да повярвам! Любимата ми писателка е тук!“.

— Както го изкарваш…

— Точно така. — Той взе снимката от нея и я занесе до прозореца, където светлината беше по-добра. Изследва я няколко минути, след това внезапно вирна брадичка и погледна към Белами.

— Вчера. В парка. Двама влюбени седяха на едно одеяло. Баба и дядо играеха на топка с внука си. Група мажоретки се упражняваха. И накрая се появи някакъв тип. Съвсем обикновен на вид. Обърнат с гръб към нас, докато — както изглеждаше — говори по мобилния си телефон. — Той потупа снимката. — Това беше твоят Джери.

 

 

Руп бе прекарал на зъболекарския стол до полунощ предната вечер. Беше се обадил на зъболекаря си, още преди да отиде до болницата, след бурната среща с Дейл Муди.

За щастие двамата със стоматолога играеха голф заедно, така че Руп имаше телефона му.

— Не, това в никакъв случай не може да чака до утре — каза той, когато онзи се опита да изклинчи. — Спешно е. Ще съм там в осем.

В болницата докторът от спешното го позна, въпреки пораженията по лицето му.

— Хей, вие не сте ли „Кралят на колите“? Какво е станало? Продали сте на някого лимон?

— Бързам за лекар. — Той трябваше да говори внимателно, за да предотврати изпадането на разхлабените коронки. Вече бе изгубил една, създавайки солидна дупка в горната редица безупречни перли.

— Да, това и на мен ми се случи веднъж — каза докторът, добавяйки лукаво: — Когато дължах пари на един тип.

Ха-ха. Схванах. Докторът се оказа лекар-стажант и след като прекрати с остроумията, потвърди, че носът на Руп наистина е счупен.

Руп скърцаше със зъби, въпреки изгубената коронка; докторът направи всичко, което можеше, за носа му, залепи го и каза на Руп, че може би ще се наложи пластична операция за оправяне на козметичните недостатъци.

— Но нищо не може да се пипа, докато подутините не спаднат.

— Колко време ще отнеме?

— Няколко седмици. Шест до осем, може би. — Перспективата за дълъг и бавен възстановителен процес изглежда го радваше. Той откъсна една рецепта с предписани болкоуспокоителни и я подаде на Руп, като подхвърли иронично: — И не бъдете толкова резервирани.

Гадняр. Това беше заключителната фраза, с която Руп завършваше всичките си телевизионни реклами.

Беше се отбил вкъщи и остана достатъчно дълго, за да глътне две таблетки болкоуспокоителни с хубав скоч и да смени дрехите си, които още носеха следи от обувките на Муди. За късмет, съпругата му и децата бяха за две седмици в Галвстън при тъстовете му, и не се налагаше да дава обяснения. Но по времето, когато се върнеха, нямаше да се е оправил напълно и трябваше да измисли нещо приемливо, за да обясни вида си.

В осем часа стоматологът го бе посрещнал на задната врата на кабинета си и след това Руп прекара четири ужасни часа с ослепителна светлина в очите и остри инструменти в устата.

Когато се събуди тази сутрин, носът му пулсираше, очите му бяха подути, практически затворени, и въпреки че коронките му бяха залепени така, че да изтраят двайсет години, венците му бяха чувствителни дори към кафе.

Като се погледна в огледалото на банята, той промърмори:

— Да те вземат мътните, Муди — и се закани да намери бившето ченге и да го убие.

Накрая се обади на Хеймейкър.

— Здрасти, Руп — отговори онзи весело, — как върви?

— Кучи сине, ти си го насъскал срещу мен, нали?

— Кого? Кого съм насъскал срещу теб? За какво говориш? — Гласът на Хеймейкър беше толкова абсурдно невинен, че звучеше направо презрително.

— Ще те съсипя.

— Ако можеше, щеше да го направиш. Знаеш ли какво мисля, Руп? Мисля, че си си изгубил похвата. Онази острота, която имаше някога, вече не е каквато беше.

— Давам ти последен шанс, Хеймейкър.

— За какво? Полицата за колата ми си върви. Платил съм дори един месец напред. Така че и не помисляй да изпращаш някой от разбойниците си за тази жалка ламарина, която продаде на жена ми, иначе ще съобщя, че е открадната.

— Кажи ми къде е Муди.

— О-о-о — провлече той. — Значи за това било. Муди. Още не си го намерил.

Руп можеше да се закълне, че Хеймейкър потисна изблик на смях.

— Ако не ми кажеш…

— Кълна се, Руп. Дейл не е споделял с мен настоящия си адрес.

— Разбери къде е. Имаш време до утре. Ако не го направиш, ме превръщаш в свой враг до края на живота си. А ти, Хеймейкър, не го искаш.

— Ох, Руп. Не мисля, че трябва да се безпокоиш толкова за Муди.

— Не се безпокоя. Мога да го накарам да млъкне завинаги. Мога да накарам теб да млъкнеш завинаги. И дори не трябва да си цапам ръцете. Дори не е нужно да излизам от офиса си. Мога…

— Ето какво мисля аз — прекъсна го Хеймейкър. — Мисля, че дори да убиеш мен и Муди, това няма да ти реши проблема. Защото, виж, гледам сега през предния прозорец, докато си говорим, и ще познаеш ли кой се задава?