Сандра Браун
Ниско налягане (6)

Пета глава

Нямаше и секунда между въпроса на ван Дърбин и остроумната реакция на Дент.

Белами не отговори нито на единия, нито на другия, а поиска да знае какво прави ван Дърбин там.

— Живеем в свободна страна. — Той погледна зад тях към стъклената фасада на сградата. — Значи това е щаб квартирата на семейния бизнес?

— Това въпрос ли е? Ако да, то сигурно вече знаете отговора.

Той се ухили самодоволно.

— Какво ме издаде?

Отвращението й беше явно, тя отстъпи встрани.

— Извинете ни.

Но той беше настоятелен:

— Ще отнеме само секунда. Много ви моля. Минаха няколко седмици. Имаме много неща, за които да си говорим.

Същата вечер, в която тя бе тръгнала от Ню Йорк, бе намерена мъртва една международна рок звезда в Манхатънския си апартамент, явна жертва на свръхдоза. Спекулациите дали е било самоубийство или трагичен инцидент доминираха скандалните страници на „Ай Спай“ дни наред.

Историята скоро бе последвана от твърдението на супермодела, че „неназован член“ на Британската кралска фамилия е баща на близнаците й. Изявлението беше подхвърлено като сензационна новина, целяща да даде нов старт на западащата й кариера, но бе принудило любопитството на ван Дърбин да се люшка между континентите, за да преследва жертвите си.

Белами си беше помислила, че докато се занимава с тези истории, интересът му към нея ще намалее, ако не изчезне напълно. Появата му тук днес показваше, че още не е приключил с нея.

Като се опита да не показва колко я е разстроило повторното му идване, тя каза хладно:

— Нямаме за какво да говорим — и го отмина.

Дент я последва бавно. Той изгледа ван Дърбин с подозрение и презрение, и Белами се надяваше, че няма да направи или да каже нещо, което да раздуха любопитството на колумниста. Тя изпита облекчение, когато усети, че той върви до нея.

Но ван Дърбин нямаше да се откаже лесно, особено след като я бе проследил чак до Тексас.

— В статията ми утре ще има допълнения за вас — каза той. — Въпреки необяснимото ви бягство от публичност, книгата продължава да е в списъка на бестселърите. Ще коментирате ли?

Тя подхвърли през рамо:

— Знаете отношението ми към рубриката ви. Без коментар.

— Сигурна ли сте?

Подигравателната нотка в гласа му беше достатъчна, за да я накара да се обърне и да го изгледа. Той почукваше с молив по бележника си със самодоволно изражение.

— Правилно или неправилно? — вдигна вежди той. — Върнахте се в Тексас да се грижите за баща си през последните му дни.

Изпита желание да му се нахвърли, че й задава такива нетактични въпроси. Но премисли и реши, че ако му даде нещо, това може да го задоволи за момента и да изостави темата.

— Баща ми е подложен на лечение за злокачествено заболяване. Това е всичко, което ще кажа по темата, освен следното: докато е болен се надявам да не безпокоите семейството ми.

— Хубаво, хубаво — каза той, докато си водеше бележки.

— А сега изчезвай. — Дент хвана Белами за лакътя и я побутна към паркинга.

— Само още един въпрос?

Те продължаха да вървят.

— Вкараха ли правилния човек в затвора за убийството на сестра ви?

Белами се завъртя така рязко, че се блъсна в Дент. Ван Дърбин погледна злобно.

— Ще повдигна този въпрос утре в колонката си. Някакъв коментар?

 

 

— Оливия?

Тя изключи телефона си и се обърна към болничното легло на Хауард.

— Съжалявам. Не мислех, че говоря толкова силно, че да те събудя.

— Всъщност не спях. Само си почивах.

Той гонеше съня, тъй като се страхуваше, че може повече да не се събуди. Искаше да избегне болката и да напусне тялото, което се самоизяждаше, но все още не беше готов да умре. Преди да си отиде, имаше куп неща, които искаше да уреди, както и някои обезпокояващи въпроси, на които искаше да получи отговори.

— С кого говори?

— С Белами.

— В офиса ли беше?

— Беше приключила там и каза да ти предам, че всичко е наред. — Като взе ръката му, тя я притисна между дланите си. — Боя се, че е схванала уловката ти.

— Знаех си, че ще я схване. Както и това, че ще отиде, за да ме пощади.

— Опитвате се да се щадите един друг, и всеки от вас го знае.

— Не искам да идва, да ме гледа как умирам. — Той стисна ръката й с всичката сила, на която бе способен. — Не исках да те поставям и теб в това положение.

Тя седна на ръба на леглото и се наведе да го целуне по челото.

— Не те оставям. Дори за секунда. И ако мога да се боря срещу това с голи ръце, ще го направя с радост.

Известно време останаха мълчаливи, гледаха се в очите и се преструваха, че сълзите им не са сълзи на отчаяние.

Той не се съмняваше в нейната абсолютна любов и отдаденост. Нито днес, нито в деня, когато бяха застанали пред олтара в присъствието на децата си и произнесоха брачните си клетви. Денят, в който бяха свързали своите семейства и съдбите си, беше един от най-щастливите в живота му.

Бяха се запознали година по-рано на официално събитие за събиране на средства. Той беше най-големият дарител, който бе разпознат онази вечер заради щедростта си. Тя беше доброволка, която регистрираше гостите на влизане.

Когато му подаде картичка с номера на масата, на която трябваше да седне, му каза, че папийонката му се е изкривила на една страна.

Той я опипа несръчно.

— Нямам съпруга, която да проверява вместо мен тези неща, преди да изляза от къщи.

— Починалият ми съпруг смяташе, че ме бива в оправянето на вратовръзки. Може ли? — Тя не флиртуваше, нито пък поведението й изглеждаше неуместно, когато мина от другата страна на масата и нагласи папийонката. След това се отдръпна и му се усмихна. — Не може един уважаван човек да ходи с изкривена папийонка.

Искаше му се да остане и да продължат разговора, но го извикаха в банкетната зала, където програмата щеше да започне всеки момент. Не я видя повече онази вечер.

Отне му седмица да събере смелост и да се свърже с офиса за благотворителност, и да попита за името й. През седемте години, откак съпругата му беше починала, беше излизал на срещи от време на време. С няколко от жените беше преспал, макар че никога у дома, където бяха Сюзан и Белами.

Но не се беше влюбвал до вечерта, когато срещна Оливия Макси, в която се влюби мигновено и силно.

По-късно тя бе признала, че и с нея е станало така. Че споменаването на починалия й съпруг е било начин да му обърне внимание, че е свободна.

— Най-смелото нещо, което някога съм правила през живота си, беше да заобиколя масата и да ти оправя вратовръзката. Но просто трябваше да те докосна, да видя дали си реален.

След година ухажване двамата се ожениха.

Той не се страхуваше особено от смъртта. Но не можеше да понесе мисълта, че я оставя. Трябваше да прочисти гърлото си, преди да заговори.

— За какво друго си говорихте с Белами?

— О, попита ме дали съм успяла да си почина миналата нощ. Искаше да знае…

— Оливия. — Произнесе името й тихо, но по начин, който я укори, че скрива нещо от него. — Не съм толкова дрогиран. Усетих безпокойството ти, докато говореше с нея. Какво е станало?

Тя въздъхна, погледна към здраво сплетените им ръце и отстъпи.

— Онзи ужасен репортер…

— Роки ван Дърбин? Не бива да бъде удостояван с титлата „репортер“.

— Причакал е Белами на излизане от офиса.

— Той е в Остин? Мислех, че е успяла да му избяга, че всичко това е свършило.

— За съжаление, не. Още е на екрана на радара му. В колонката си утре щял да постави въпрос на читателите си. И на нея, в известен смисъл.

— Какъв въпрос?

— Дали за убийството на Сюзан е наказан правилният човек. Дали са хванали правилния човек. От този сорт.

Той смила известно време информацията, след това въздъхна тежко.

— Един господ знае какви още дискусии може да предизвика това.

— Беше достатъчно лошо, когато самоличността на Белами бе разкрита. — Седмици наред след разкритието те бяха досаждали с телефонни разговори, като ги молеха за коментари и интервюта. Няколко от местните репортери дори се бяха появили пред имението им и бизнес офисите им. Те бяха отказали всички молби и най-накрая поеха отговорността да ги предадат на адвоката си.

— Онова, което най-много не ми харесва — каза тя, — е, че животът ни отново ще бъде на показ в онзи ужасен таблоид.

Тя стана от леглото, явно прекалено възбудена, за да седи на едно място, и застана до прозореца.

— „Листън Електроникс“ беше рекламирана от министъра на търговията като пример за корпорация. Къде беше ван Дърбин тогава? Или когато ти създаде програмата за участие на служителите и работниците в печалбата? Тогава никой не се сети да направи от това главна новина.

— Защото това не е тема за обсъждане.

— Но обстоятелствата около убийството на Сюзан са.

— Трагични.

— За нас, да. За всички останали това е забавление. И отсега нататък семейство Листън ще се помни само с това пикантно убийство в Остин. — Тя се разплака. — Имам чувството, че основите на съвместния ни живот започват да се разпадат под мен. Това е повече, отколкото мога да понеса в момента.

Той потупа мястото до себе си на леглото и й направи знак да дойде при него. Тя отиде и облегна глава на рамото му.

— Можеш да се справиш — каза й той нежно. — С всичко можеш да се справиш. А онова, с което ще бъдеш запомнена, е, че си била най-любвеобилната, чудесна и красива съпруга, за която един мъж може да мечтае. Да те направя своя съпруга и майка на момичетата ми беше най-умното решение, което някога съм вземал. — Той обърна глава и я целуна по косата. — Това ще премине. Обещавам.

Известно време останаха притиснати един към друг. Той каза всички неща, които знаеше, че тя иска да чуе. Каза й, че ван Дърбин и неговата пасмина скоро ще започнат да експлоатират нечия друга лична трагедия, и че дотогава те трябва да разчитат един на друг за подкрепа, както са го правили винаги.

Накрая тя вдигна глава и попи очите си.

— Има и нещо друго. Колебаех се дали да ти го кажа, защото е почти толкова разстройващо, колкото историята с ван Дърбин.

— Кое може да бъде чак толкова лошо?

— Белами е с Дентън Картър.

Не беше видял това да приближава. Беше толкова шокиран и зашеметен, колкото и Оливия, когато Белами ги информира, че е резервирала полет с него. Някои ситуации беше по-добре да бъдат оставени каквито са. Но след като усети враждебността от двете страни, той си бе помислил, че вчерашният полет ще е последният път, когато го виждат.

— Какво точно имаш предвид?

— Изтръпвам като си помисля. Тя ми каза, че ван Дърбин се конфронтирал с нея и с Дент, когато излизали от офис сградата. Мисля, че й се изплъзна от езика, защото гласът й прескочи и тя продължи да говори бързо-бързо, но повече не го спомена.

Той притисна ръката й успокояващо.

— Може да има просто обяснение защо е бил там. Може да е свързано с плащането за вчерашния чартър. Не си създавай тревоги.

Тя го изгледа странно.

— Какво? — попита той.

— Ти ми каза същите тези думи, когато Сюзан започна да излиза с него, а аз исках да прекратя това. Не съм си създавала тревоги, Хауард. Това е тревога и аз продължавам да го обвинявам за онова, което се случи на дъщеря ни.

 

 

— Това би трябвало да издържи. — Шлосерът провери новоинсталираната ключалка на вратата на килера, после се дръпна настрана и покани Дент сам да я изпробва.

Той кимна доволен.

— Благодаря, че дойдохте веднага. Колко струва?

Дент му плати в брой и му даде десет долара бакшиш, че се е отзовал спешно. След като видя мъжа да си тръгва през задната врата, той отиде в дневната, където Белами разговаряше с двамата полицаи, пристигнали след обаждането им.

Тя седеше на дивана; полицаите стояха сред кашоните с дреболии и книги, които тя още не бе разопаковала. Дент, който имаше вродена неприязън към ченгета, не посмя да влезе по-навътре в стаята, а само подпря рамо на касата на вратата, което беше добро място за наблюдение.

Беше придружил Белами до вкъщи от „Листън Електроникс“, като следеше с едно око пътя, а с другото не изпускаше огледалото за обратно виждане. Не вярваше, че ван Дърбин ги е последвал, но той вероятно не се нуждаеше от това. Сигурно „Ай Спай“ имаше батальон нископлатени скучаещи интернет маниаци, които вършеха проучванията и електронната изследователска работа. Намирането на новия домашен адрес на Белами щеше да е детска игра за тях.

Когато те се върнаха в къщата й и видяха отново свидетелствата от нощния взлом, Дент каза:

— При положение, че ван Дърбин е в града, имаш повече причини за притеснение от медийното отразяване на това. Обади се в полицията.

Тя капитулира без по-нататъшно убеждаване, явно виждайки ползата от това взломът в къщата й да е регистриран в полицията. Полицаите бяха пристигнали няколко минути по-късно. Разпитаха и двамата, минаха през всяка стая на къщата, надникнаха и в задния двор. Извикаха още един свой колега, за да свали евентуални отпечатъци. Човекът свърши и си замина.

Въпросите, които задаваха на Белами, бяха същите като онези, които шерифът бе задавал на Дент по-рано на летището, придружени със същите намеци, че вандализмът е отмъщение за нещо, извършено от него.

— Да сте имали спор с някой съсед? Прислужница? Градинар?

Тя поклати отрицателно глава.

— Колега?

— Нямам колеги.

Единият полицай изгледа Дент.

— Казахте, че сте я последвали до къщи предишната вечер.

— Откарах я със самолет до Хюстън и я върнах обратно вчера. Тя забрави нещо в самолета ми. Дойдох, за да й го върна.

Той кимна и като вдигна красноречиво едната си вежда, размени поглед с партньора си. После върна вниманието си върху Белами.

— Ние… ъ-ъ-ъ… взехме бикините ви като доказателство. Че са използвани за надписите с боя по стената… Ами, госпожо, това навежда на мисълта, че извършителят ви е познавал… интимно.

— Или че е чел книгата ми.

Лицето му просветля и той щракна с пръсти.

— Мислех си, че ми се виждате позната. Вие сте авторката! — Като се обърна към партньора си, той каза: — Тя е известна.

Белами подаде един екземпляр от „Ниско налягане“ на този, който я бе познал.

— Това е мистерия за едно убийство. Базирана на факти. Жертвата беше моята сестра. Нейните бикини станаха ключов елемент в разследването.

— Някаква идея какво може да означава предупреждението?

— Не е ли очевидно? — нетърпеливо се обади Дент. — Тя е в опасност от този тип.

Никое от ченгетата не обърна внимание на забележката му, но единият от тях попита Белами дали е получавала подобни заплахи или предупреждения. Тя им каза за плъха и за проникването в колата й.

— Съобщихте ли за тези инциденти?

— Не. Те не си приличаха. Случиха се в различни щати. Помислих си, че са случайни. Но след това нямам съмнение, че всички са свързани и общият знаменател е книгата ми.

— Защо мислите така?

— От една страна моментът. Нищо подобно не ми се е случвало, преди книгата да бъде публикувана. Освен това не мога да се сетя за нещо, което съм направила, за да предизвикам такава злост.

След известна пауза и пореден поглед към Дент, единият от тях каза:

— Може да няма никаква връзка с книгата ви. Може да е някой от личния ви живот, който да ви има зъб. Бивш съпруг? Любовник, с когото сте скъсали наскоро? Нещо такова?

Дент също беше любопитен да узнае отговорите на тези въпроси.

— Бившият ми съпруг живее в Далас — отвърна Белами. — Разводът ни беше приятелски. Той се ожени повторно. А аз се преместих в Ню Йорк. Не съм се срещала с другиго.

— Ами тук?

— Не. Само в чисто платоничен план.

Двамата се спогледаха, явно смятайки, че са покрили изискванията за подобен случай.

— Ще поставим къщата ви в списъка на патрулката ни. Колегите ще й хвърлят по едно око. Обадете ни се веднага, ако има нещо, дори да е най-дребното.

— Благодаря ви, ще го направя.

— Трябва да си инсталирате алармена система.

Белами кимна и на това, после стана да ги изпрати. Когато ченгетата минаха покрай Дент, докоснаха ръбовете на шапките си, но израженията им не го оставиха с топло чувство. Тръгнаха си с обещанието да се обадят на Белами, ако разследването им доведе до арест.

— По-скоро адът ще замръзне — изсумтя Дент, след като тя затвори вратата след тях. — Но поне вече има полицейски рапорт за взлома и са взети отпечатъците му. Като се има предвид бъркотията, която направиха, се надявам нещо да се получи.

Той прокара пръст по петното, останало върху колоната на витото стълбище, после го избърса в крачола на дънките си.

— Полицаят поръси с прах за отпечатъци и самолета ми. Ако арестуват някога този боклук, ще могат да го свържат с двете престъпления и може би дори с доставката на плъха.

— Дали не трябваше да им кажем за самолета ти?

— И да мина отново през цялата тази история? — Той поклати глава.

— Не повече, отколкото аз трябваше да го направя; аз също не исках.

— Нека първо арестуват някой заподозрян. След това ние сами можем да свържем останалите точки вместо тях.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и обхвана лактите си, когато погледна нагоре по посока на спалнята.

— Наистина бях започнала да харесвам тази къща. Сега е осквернена.

— Ще се изчисти. Ами хазаинът ти? Не трябва ли да му съобщиш?

— Отсъства.

— Вън от града?

— Афганистан. Когато заминал, съпругата му се върнала при родителите си в Аризона. Наех я за година. Не виждам необходимост да ги тревожа. Ще покрия щетите.

Той извади една визитка от джоба на ризата си.

— Зетят на шлосера има фирма за почистване на къщи и апартаменти. Включително боядисване. Срещу една нормална сума и подписан екземпляр от книгата ти, ще направи къщата да изглежда като нова. Освен това ми казаха, че за почти без пари ще инсталира и алармена система.

Тя взе визитката.

— Ще му се обадя.

— Първо да отидем в кухнята.

— Какво има там? Още щети?

— Не. Гладен съм.

Пет минути по-късно те си бяха направили обяд с фъстъчено масло и желе, и чаша зелен чай. Той отвори една опаковка Фритос, които бе намерил в кухненския килер, и когато тя отказа чипса, той бръкна в плика. Отхапа една хапка и като не преставаше да дъвче, попита:

— Някакви вести от Хюстън?

— Звъннах на Оливия на път за насам. На татко са му предложили още един курс химиотерапия. Сега са се хванали за тази сламка и се надяват да се подобри.

— Каза ли й за къщата?

— Не, не исках да увеличавам тревогите й. Казах й за ван Дърбин, обаче. Не ми се щеше, но поне да ги подготвя в някаква степен. Да не са напълно изненадани от утрешната статия.

— А за самолета ми каза ли й?

— Не.

— Явно това, което знае, е, с теб сме се разделили след приземяването снощи.

— Всъщност, когато й казах, че ван Дърбин ме е спрял и заговорил, ми се изплъзна от езика, че си бил с мен.

— Хм. Чудя се кое я разстройва повече — да знае, че онзи те е причакал, или че аз съм бил до теб.

— Не бъди провокативен, Дент.

— Не провокирам нищо. Вчера се държах напълно професионално, но мащеха ти винаги гледа на мен като на лайно в купа за пунш, като на зараза, и вчера не беше изключение. Не че ми пука, по дяволите.

— Самото ти отношение е провокативно.

Той можеше да каже още много по темата за Оливия, но реши да си замълчи. Съпругът й умираше, все пак. Освен това никога не си бе губил съня за това, какво може да си мисли Оливия за него, не възнамеряваше да го прави и сега.

— Тя как прие новината за предстоящия материал на ван Дърбин?

— Не се зарадва. — Белами си отчупи от коричката на хляба и започна да я върти между пръстите си, загледана в оформящото се топче тесто. — Не мога да кажа, че я обвинявам за това, че е разстроена.

— Ако не си искала да разстройваш семейството си, не е трябвало да публикуваш книга, която ще извади на показ кирливите им ризи.

Тя го погледна сурово.

— Казах ти защо съм я написала.

— Да, за да можеш да направиш един лош период от живота си реален, после да го опаковаш, да го изхвърлиш и да го забравиш. Хубава терапия за теб, може би. Но разочарование за всички замесени. Защо не си изля сърцето в дневник, после да го заключиш и да изхвърлиш ключа, или да го заровиш в задния двор, а защо не и да го хвърлиш в океана? Защо трябваше да превръщаш терапията си в бестселър?

Като избута празната си чаша настрана, той облегна ръце на края на масата и се наведе напред към нея.

— Онези от нас, които са преживели историята, са леко раздразнени, оказвайки се под твоите прожектори.

Тя се измъкна от стола си.

— Вече го каза. Нямам нужда да го чувам отново.

Той стана и заобиколи масата, заставайки плътно до нея.

— Да, имаш нужда. Защото някой е разбутал старите нерешени въпроси. Този някой страшно се е ядосал. И ще се ядоса още повече, когато утре излезе, че може би случаят не е толкова категорично уреден, както е вярвал. Убийството на Сюзан ще се разследва отново. Имам предчувствие, че това никак няма да се хареса на човека, който е надраскал онова предупреждение на стената ти.

Тя го гледаше дръзко, отказвайки да приеме думите му.

— Мислиш, че греша? — попита той.

Белами отвори уста да отговори, но внезапно напереността й я напусна. Тя наведе глава и разтърка слепоочията си.

— Иска ми се да грешиш, но мисля, че си прав.

Той отстъпи.

— Добре, добре — опита се да я успокои с по-мек глас, — кой е мистериозният гост?

— Не знам.

— Трябва да разбереш, преди малките му шегички да станат наистина страшни.

Тя свали ръка от лицето си и го погледна.

— Брилянтна идея. Как предлагаш да стане?

— Тръгваме от хората, които са били пряко замесени. От ключовите играчи, и вървим отвътре навън, като ги елиминираме един по един, докато не остане онзи кучи син.

— Тръгваме! Ние! Ами полицията?

— Мислиш ли, че ченгетата ще тръгнат да се ровят в случай отпреди осемнайсет години?

— Те разследват студени досиета.

— Не и след като престъпникът е бил хванат и обвинен.

— Обвинения се опровергават непрекъснато.

— Но трябва да имат неопровержима причина да подновят отново работата по случая. Можеш ли да им предложиш такава?

Тя поклати глава.

— Точно така. Искаш ли моето мнение? Ще изчакат, докато не бъдеш нападната физически или убита, преди да приемат заплахата сериозно, защото сигурно са решили, че това има нещо общо с мен. А ти вярваш, че съм прав. Ако не вярваше, щеше да им издрънкаш цялата гнусна история, докато бяха тук. Но си спести усилието, защото им нямаш повече доверие от мен, че ще стигнат до дъното на това блато. А аз им нямам никакво доверие. И всичко остава на нас.

— Какво разбираш ти от полицейска работа?

— Само това, че не й вярвам.

— И какво, ще зарежеш всичко и…

— „Заземен“ съм, забрави ли? Нямам какво друго да правя. Освен това съм заинтересован да намеря този нещастник. И когато го намеря, ще му спукам черепа.

— Чудесно. И очакваш от мен да ти бъда съучастник?

— Разбери ме правилно. — Той се приближи към нея. — Не се правя на любезен, Белами. Никога не съм го правил.

След един напрегнат миг тя не издържа твърдия му поглед и сведе очи.

— Хубаво. За известно време поне ще си помагаме един на друг. Но откъде да започнем? С кого да започнем?

Той отиде до стола, от който тя бе станала малко по-рано, и й направи знак да седне.

— Започваме с теб.