Сандра Браун
Ниско налягане (7)

Шеста глава

— С мен! — възкликна Белами.

— Ти си била близо до Сюзан както никой друг. Била си с нея през целия онзи ден, точно преди да бъде убита. Разкажи ми всичко, което се случи, от твоята гледна точка.

— Направих го с главната героиня в книгата ми. Написах я от гледната точка на едно дванайсетгодишно момиче.

— Прескочих дългите параграфи и прочетох само диалозите.

— Все пак знаеш какво се е случило.

— Не и нещата, които са ставали зад сцената.

— Това са нещата в дългите параграфи.

— Има ли нещо, което не искаш да знам?

— Не, разбира се, че не.

— Добре тогава. Аз не бях на барбекюто, помниш ли? Трябват ми подробности.

— Можеш да се върнеш към книгата и да прочетеш онези части, които си пропуснал.

— Или пък ти да ми ги разкажеш.

Тя прехапа долната си устна, а той наклони глава на една страна очаквателно. След това тя внезапно започна да говори, сякаш се страхуваше, че може да промени мнението си, ако не го направи.

— Две години преди това, татко беше въвел празнуването на Деня на загиналите във войната. Това бе първото парти, на което той и Оливия щяха да бъдат домакини като семейна двойка. Татко използва случая да представи Оливия като новата госпожа Хауард Листън и Стивън като свой осиновен син.

Дент вдигна ръка.

— Една подробност. Щом баща ти го е осиновил, той защо не е променил фамилията си на Листън?

— Мисля, че Оливия би го предпочела. Но Стивън искаше да запази фамилията на починалия си баща като почит към него.

— Хм. Добре. И така, барбекюто се превърнало в годишно събитие. Месо, ребърца, кенчета бира, музика на живо, танци. Червени, бели и сини банери.

— Сладолед „Блу бел“. Фойерверки в девет и половина.

— Пълна веселба.

— Въпреки всичко, хулители не липсваха. — Пръстите й проследиха тънка струйка втечнена пара, която се плъзна отстрани на чашата й. — Онази сутрин на закуска имаше скандал. Стивън не искаше да дойде на барбекюто. Каза, че цялото това нещо било глупост. Оливия му каза, че глупост или не, щял да дойде. Сюзан се държеше като глезена кралска особа заради… — Тя отмести погледа си към него. — Заради караницата с теб.

— Аз дойдох на мотоциклет по-рано…

— Събуждайки всички.

— Някой в къщата трябваше да активира портата, за да мога да вляза.

— Аз бях.

— Виждаш ли? Подробност, която не знаех. Както и да е, трябваше да се отбия рано, защото Сюзан не вдигаше телефона си. Не исках да й оставям съобщение, а да говоря с нея, че ще се появя по-късно на барбекюто.

— Щеше да летиш с Гал.

— Беше направил някакви ремонти по самолета на един тип и искаше да го изпробва. Попита ме дали искам да го придружа. Подскочих при тази възможност. Казах на Сюзан, че ще отида с нея на барбекюто, когато се върнем.

— Което не се прие много добре.

— Меко казано. Тя ми постави ултиматум. Да я заведа на барбекюто, когато започвало, иначе по-добре изобщо да не съм идвал. Казах й, че ще летя с Гал. Тя на свой ред каза добре, щяла да се забавлява по-добре без мен.

— Беше адски раздразнена. Каза ми… — Белами се поколеба, после продължи: — Каза, че по-скоро ще умре, отколкото да свири втора цигулка на онзи противен старец.

Тези зловещи думи ги накараха да замълчат за няколко минути, след това Белами поднови разказа си.

— Беше решена да ти даде урок. Въпреки татковите протести отпраши с колата си към парка. Остави ни отзад и си спомням как си мислех колко великолепна изглежда, когато излизаше през вратата.

Беше с деколтирана рокля без ръкави, онази, която Оливия й беше купила специално за случая. Синият цвят подхождаше на очите й. Краката й бяха гладки и загорели. Косата й беше златна, лъскава и перфектна. Всъщност, всичко в нея ми се струваше перфектно. — Тя се засмя тихо. — Може би защото аз не бях никак перфектна.

— Разхубавила си се. Много. — Той придружи изречения с провлачен глас комплимент с ленив поглед по нея от горе до долу, за който бе сигурен, че ще я накара да се изчерви.

— Не съм си просила комплимент.

— Добре де, спечели си го.

— Благодаря.

— Пак заповядай. — Той й хвърли дразнеща усмивка, после се върна към сериозната тема. — Сюзан е отишла напред.

— Да, въпреки желанието на татко и Оливия да пристигнем заедно като солидно семейство. Тя настоя да стане на нейната. Възхищавах се на дързостта й, защото бях пълната й противоположност. Винаги се подчинявах, никога не отивах срещу онова, което искаха и очакваха от мен родителите ми. Аз бях госпожица Умиротворител на семейството.

— Отзивчива по природа.

— Или просто страхливка. Освен това толкова се радвах, че най-после имам майка, че не исках да правя нищо, което да разстрои новото семейство.

— На колко беше, когато родната ти майка почина?

— На три. Сюзан беше седемгодишна. Мама ни остави с икономката, за да отиде до супермаркета. Паднала между редиците с рафтове. Спукване на аневризъм. Казаха, че смъртта била мигновена. — След кратка пауза тя добави: — Надявам се да е било така. Осъзнаването на това че умира и ни оставя без майка, би било ужасно за нея.

— Спомняш ли си я?

— Понякога така си мисля — каза тя с копнеж, — но може би са образи, формирани от нейните снимки и историите, които татко ми е разказвал. Когато тръгнах на училище, това че съм без майка ме правеше различна от другите деца. Което не ми харесваше. Страшно се радвах, когато татко и Оливия се ожениха.

— А Сюзан?

— Тя беше малко по-сдържана, защото беше по-голяма и си спомняше майка ни. Но за чест на Оливия, тя беше тактична и търпелива с нас. Със Стивън също, който изведнъж вече не беше единствено дете, а трябваше да дели майка си с две доведени сестри. Сега като възрастна мога да оценя колко опасно е можело да бъде това свързване. Но нямаше големи катаклизми.

Миналото на Дент не издържаше на сравнението. Той не искаше да си мисли за това, какво би излязло от него, ако Гал не го беше взел под крилото си. Тъй да се каже.

Той се намести в стола и скръсти ръце пред гърдите си.

— Госпожица Умиротворител отива на барбекюто.

Тя примигна.

— Не в нова рокля без ръкави, ако нямаш нищо против, а в панталони с прекалено голямо дъно и червен топ с презрамки, които непрекъснато се смъкваха от закръглените ми рамене. — Тя се засмя. — Не бях най-прекрасната тийнейджърка.

Дент се усмихна, спомни си колко несръчна изглеждаше.

— Помня как веднъж Сюзан и аз минахме през кухнята, където ти седеше на масата и си пишеше домашното. Сюзан те нарече скучна, задето си толкова усърдна. Ти й се сопна да си затваря устата. Но тя продължи да те дразни. Ти взе една чанта…

— С цветни моливи. Правех карта на Европа.

— Дръпна я, за да я хвърлиш върху нея, но вместо това улучи чашата си с мляко. Разплака се и избяга от стаята.

— Не мога да повярвам, че си го спомняш. — Тя зарови лице в ръцете си. — Почувствах се толкова унижена.

— Защо? Сюзан заслужаваше да бъде цапардосана, задето ти се подиграва. Мисля, че ти показа характер като й се опълчи.

— Само че изпортих нещата, разплисках си млякото. Пред теб. Това беше най-лошото.

— Защото беше влюбена в мен.

Лицето й почервеня.

— Знаел си?

Той вдигна едното си рамо.

— Усещах.

— О, боже. Сега вече наистина се притесних. Не мислех, че знаеш, че съм жива.

Оказваше се, че е знаел. Но младежкото й увлечение по него не беше станало достойно за внимание до онзи Ден на загиналите във войната, а тогава бе придобило такава значимост, която го смущаваше дори сега.

Но той не би засегнал тази тема. Не и докато тя не го направи.

Вместо това й се усмихна.

— Какво ти хареса в мен?

— Беше толкова по-голям. Осемнайсетгодишен. Караше мотоциклет, летеше със самолети, използваше лоши думи. Нарушаваше всички правила и родителите ми те наричаха безразсъден, груб и недисциплиниран.

— И са били прави.

Тя се засмя леко.

— Ти беше опасното лошо момче. Фантазията на всяка госпожица Умиротворител.

— О, нима? — Той се наведе към нея и понижи глас: — Какво си мислиш за мен сега?

Тя внезапно изтрезня и задържа поглед в неговия за няколко секунди, след което отвърна тихо:

— Мисля, че продължаваш да си опасен.

После бързо се дръпна назад в стола си и започна да разчиства масата. Той я гледаше как се движи из кухнята и си отбеляза колко приятно изпълва дъното на панталоните си сега. Добре изпълваше също така и мекия си, еластичен топ. Не прекалено много. Но достатъчно.

Днес беше пуснала косата си свободно. Косата й беше тъмна, гъста и лъскава, и когато Белами се движеше, най-дългите кичури докосваха тези не-прекалено-големи-но-достатъчно-големи гърди, и всеки път, когато това се случеше, той усещаше топло, приятно потръпване под колана.

Вчера, когато свали очилата си, забеляза, че очите й са светлосини, засенени от черни мигли. Кожата й беше светла и той си даде сметка, че започва да харесва тези пръснати лунички по носа и бузите й, които бяха в дързък контраст с иначе сериозното лице. Когато настъпеше подходящ момент, щеше да я подразни за тези лунички, както и за момичешкия начин, по който се изчервяваше.

Запита се какво ли се е объркало между нея и бившия й, и дали разводът е бил толкова приятелски, колкото тя твърдеше.

Тя се върна и седна в стола до масата, и сякаш усетила изпитателния му поглед и хода на неговите мисли, обобщи:

— Барбекюто беше точно както го описа. Сюзан беше душата на компанията, което не беше нещо необичайно. Но този ден изглеждаше така, сякаш се старае да привлича внимание.

— Искала е да е сигурна, че ще науча.

Белами кимна кратко.

— Смееше се силно на всичко и се носеше неспирно по дансинга, танцувайки с всеки мъж, който я покани, независимо млад или стар.

— Алън Стрикланд.

— Да. Но не се „свързаха“ до късно през деня, когато тя се беше напила здравата. После с една група по-големи тийнейджъри напуснаха главния павилион и отидоха в крайбрежния навес за лодки. Замъкнали там тайно кенчета бира и Сюзан пила още. Тъй като бях любопитна, а и да си призная — малко ревнувах — отидох до там да ги шпионирам. Сюзан ме видя, че се промъквам и заплаши да ме убие, ако я изпортя на Оливия и татко. Казах й, че няма да им кажа, но че ако продължава да пие така, те сами ще разберат от поведението й. Тя ми извика да се разкарам. Което и направих.

— Изпорти ли я?

— Не. — Този път тя потъна в мисли, върхът на пръста й проследи ръба на чаената чаша. — Макар по-късно да ми се искаше да съм го направила. Ако не беше толкова пияна, никога не би погледнала втори път тип като Алън Стрикланд.

— Защо го казваш?

— Беше просто момче, работник.

— А аз не бях ли?

— Е, ти… ти беше друго нещо.

— Карах мотоциклет и летях със самолети. Той караше трактора на една фирма. Според мен се различавахме само по превозните средства.

— Което, когато става дума за гаджета, е нещо сериозно.

— Окей. Продължавай.

— Докъде бях стигнала?

— Че се обвиняваш за действията на Сюзан. А не трябва. В онзи ден тя направи собствения си избор.

— Но ми беше сестра. Трябваше да внимавам за нея.

— Тя внимаваше ли за теб?

Белами сведе поглед и сигурно реши да не задълбава прекалено много в тази посока, защото я изостави.

— Върнах се до павилиона и се опитах да не привличам вниманието. Приятелчетата на Сюзан накрая започнаха да се връщат един след друг от навеса. Взех да се притеснявам, когато тя не дойде с останалите. Зачудих се, дали не се е напила толкова, че да й е прилошало. Отидох до навеса, за да проверя.

Той мълчеше.

— Или пък… — Тя затвори очи и разтърка слепоочията си. — Или пък го бъркам с по-късно? — Разтърси леко глава. — Беше толкова отдавна, че понякога ми е трудно да свържа последователността на събитията.

Като я гледаше съсредоточено, той каза:

— Но последователността не те е затруднила, когато си писала книгата. Момичето в нея се е върнало до навеса за лодки чак когато торнадото я е връхлетяло.

— Правилно — промърмори Белами неопределено. След това вече по-определено: — Правилно. — Като продължаваше да се мръщи, тя поспря за малко, преди да продължи: — Сюзан беше сред последните, които се върнаха в павилиона. Изглеждаше по-жизнерадостна и красива от всякога. Повечето жени не са в толкова добра форма, когато са препили, но алкохолът я караше да изглежда… възбудена.

Алън Стрикланд я покани да танцуват. Беше страхотен танцьор. От онези мъже, които наистина могат да се движат, чиито стъпки изглеждат толкова плавни и неизискващи усилие. Напълно владеещ себе си и партньорката си. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Всъщност, не — отвърна той с горчивина. — Обикновено не гледам как танцуват мъжете.

— Тогава можеш да ми вярваш. Той наистина беше добър. Сюзан също. Едното парче преминаваше в друго, а Алън Стрикланд си остана неин партньор. Начинът, по който се движеха заедно, беше откровено секси и всички забелязаха. Ръцете му бяха върху нея, а тя не правеше нищо, за да го обезкуражи. Всъщност, тъкмо напротив.

Белами спря за дълго, потънала в спомените. След това заговори тихо:

— Имайки предвид как двамата се бяха притиснали един към друг, съвсем не беше изненадващо, че Алън Стрикланд беше първият, когото полицията разпита.

— Тук обаче грешиш — каза той горчиво. — Аз бях първият.

 

 

Няколкостотин мили по-нататък бившият детектив от отдела по убийства в Остин, Дейл Муди също си спомняше първия си разпит на Дентън Картър. Макар толкова години по-късно, си спомняше като да е било вчера. Разиграваше се като на запис в главата му.

— Синко, по-добре ни кажи истината, ’щото така или иначе ще разберем рано или късно. Това ще ти спести неприятностите, а и ще спечелиш благоволението ни, ако си признаеш сега. К’во ще кажеш?

— Нямам нищо общо с това.

— Ти и Сюзан сте се измъкнали в гората, за да бъдете сами, прав ли съм? Нещата са се разгорещили. След това, както момичетата понякога правят, тя е извикала да спреш. По дяволите, разбирам колко те е вбесило това, Дент. Аз лично адски мразя, когато нещо такова се случи.

— Обзалагам се, че мразиш. Обзалагам се, че ти се е случвало много пъти. Но на мен не ми се е случвало. Във всеки случай със сигурност не и на барбекюто, защото дори не съм бил там.

— Бил си, Дент, бил си.

— Не и преди да се разрази торнадото! Преди това летях с Гал. Питай го.

— Сега съм изпратил при него един полицай, говори с него.

— Добре, значи това ще сложи край на тази история. Не съм бил на барбекюто и не съм убил Сюзан. Тя ми беше гадже!

— А с кого си се карал същата сутрин?

Мълчание.

— Семейството й ми каза за тази свада, Дент. Казаха, че двамата наистина сте се спречкали. Тя хукнала към къщата и се затворила вътре. Ти си отпрашил от мястото с мотора си ядосан. Вярно ли е, или не?

— Вярно е. И какво?

— За какво се карахте със Сюзан?

— За това, че няма да отида на барбекюто с нея. Това се опитвам да ти кажа. Мамка ти, не съм се шлял там.

— Внимавай как се изразяваш, момче. Знаеш ли с кого разговаряш?

— О, съжалявам. Нека го перифразирам така: мамка ти, не съм се шлял там… задник такъв.

Дейл си прехапа езика, сякаш изключва касетофон. Знаеше диалога наизуст. Като всичко друго, свързано със случая Сюзан Листън, това се бе запечатало в него. Беше прокълнат с абсолютна памет. Но ако забравеше нещичко, единственото, което трябваше да направи, бе да се консултира с омачкания от прелистване роман „Ниско налягане“.

Което и стори сега, като прелисти страниците, докато намери сцената, където героят, който олицетворяваше самия него, се опитва да измъкне признание от гаджето на жертвата. Белами Листън не беше идвала в стаята за разпити, но бе дяволски правдоподобна в разказа за това, как се е случило.

Всъщност, всяка сцена в книгата й беше загадъчно правдива. Дамата имаше талант да разказва истории по начин, който държеше читателя прикован към страниците. Дейл само искаше завладяващата й история да не беше тази история. Неговата история.

Късмет беше, че изобщо бе разбрал за книгата й. Телевизорът му беше включен на едно сутрешно новинарско шоу. Чакаше кафето да се свари и всъщност не обръщаше особено внимание на това, за какво говорят гостенката и водещата. Но когато осъзна, че хубавата писателка е Белами Прайс, пораснала и облечена по последен писък на модата, той спря онова, което правеше, и се заслуша.

Тя казваше, че романът й е за убийството на едно шестнайсетгодишно момиче по време на барбекюто в Деня на загиналите във войната. Точно тогава стомахът на Дейл започна да го свива и докато интервюто свърши, той вече преглъщаше мъчително, опитвайки се да не повърне уискито, с което се беше напил предишната вечер. Но така или иначе то се надигна в гърлото му, парещо и кисело, изгаряйки гърлото му.

Той се стегна и отиде с колата до най-близкия „Уол-Март“, купи си книгата и започна да я чете веднага, след като се прибра вкъщи. Не беше толкова лошо, колкото се страхуваше, че ще е.

Беше по-лошо.

Имаше чувството, че разпарят стомаха му с някой от онези инструменти за мъчения, които са използвали през Средновековието, и излагат вътрешностите му на показ за всеки, който иска да се разрови в тях, за да види какво може да намери.

Ръката му трепереше, когато запали цигара, си наля чаша „Джак Даниелс“, взе пистолета си и отнесе него и питието на предната веранда, чието име не подхождаше за тъжно изглеждащата, разкривена и изкорубена платформа. В пълен унисон с останалата му хижа: стара, занемарена и западаща видимо всеки ден.

Което също така описваше и самия Дейл Муди. Би било интересно да се види кое ще откаже първо: верандата, белите дробове или черният му дроб.

Ако той излезеше късметлия и верандата рухнеше под него, при падането можеше да си счупи врата и мигновено да умре. Ако развиеше рак на белия дроб, щеше да го остави да го превземе без борба. Или пък цироза. Ако нищо от това не се случеше скоро… Ами, точно затова неговия „Смит & Уесън“-357 беше винаги на една ръка разстояние.

В някой такъв ден можеше да събере смелост да пъхне дулото в устата си и да дръпне спусъка. Няколко пъти, когато наистина беше пиян, бе разигравал това на руска рулетка, но винаги печелеше. Или губеше. В зависимост как гледаш на това.

Следобедът беше горещ и задушен, плътната тишина бе нарушавана единствено от скърцането на цикадите. Козирката под ламаринения покрив над верандата носеше слабо облекчение от непоносимата жега. Между кипарисите спокойната повърхност на езерото Кадо изглеждаше като бакърена чиния.

Хижата, в която беше живял сам в продължение на петнайсет години, се намираше на гъсто обрасъл с гори полуостров. Заливът, който той оформяше, изглеждаше тъмен и враждебен с ниския си балдахин от обгърнати от мъх дървета и лепкави блатисти води. Малцина рибари се осмеляваха да влязат в недружелюбната теснина. На Дейл Муди така му харесваше. Усамотението беше точно това, което търсеше, когато купи мястото, плащайки кеш, след като попълни документите на име, което беше взел от един стогодишен надгробен камък.

Той се отпусна в скърцащия си стол-люлка с протъркана ратанова седалка, отпи уиски, дръпна от цигарата и се наслади на успокояващата тежест на заредения револвер, който си почиваше на бедрото му.

Докато седеше така, без почти да употребява усилие да залюлее стола, той се запита — както правеше през повечето дни — колко ли би бил различен животът му, ако Сюзан Хауард не беше убита онзи ден. Дали би се издигнал като детектив по убийствата, да получава похвали и ръкостискания от кмета, да си остане в Остинското полицейското управление, докато изкара години до пълна пенсия? Дали щеше още да е женен и да има контакт с децата си? Щеше ли да знае как изглеждат внуците му?

Само че Сюзан Листън беше убита в онзи ужасен Ден преди осемнайсет години. Датата не само отбелязваше нейното убийство, тя бе също така метеорологически значима, тъй да се каже. Първото торнадо, ударило Остин след почти половин век, беше профучало през града и разнебитило всичко, оставяйки разрушения и смърт в безпощадния си път. Един от най-тежко засегнатите райони беше градският парк, където Листън провеждаха годишното парти на компанията.

Присъстващите си прекарваха толкова приятно, че малцина погледнаха на заплашителните облаци отвъд надеждата, че дъждът няма да отмени заплануваните фойерверки за вечерта. Накрая обаче, хората се разтревожиха от силния прахоляк, осезаемата промяна в атмосферното налягане, неестествената тишина и зеленикавите оттенъци на небето.

Родителите започнаха да събират децата си, които се бяха пръснали из парка, заети в игрите и мероприятията, организирани от семейство Листън. Гримьорката се зае да опакова кутийките и четчиците си. Музикантите спряха да свирят и натовариха инструментите и микрофоните във вана, за да изчакат бурята. Служителите от кетъринга покриха с капаци подносите с картофена салата и печен боб.

Но тези незначителни предпазни мерки не бяха нищо пред силата на Вишну^[1]. Даже да имаше време за по-надеждни предохранителни мерки, специалистите по-късно увериха, че не биха могли да сторят кой знае колко срещу една вихрушка — широка повече от миля и заредена с циркулиращи вихри, които се носят със скорост от почти двеста мили в час.

Остин беше разположен южно от географската ивица, известна като Алеята на Торнадото, така че по-голямата част от живеещите тук не бяха свикнали с опасностите, както техните съседи по-нататък на север. Вярно, бяха виждали снимки на разрушения. Бяха гледали филми по телевизията и се дивяха на тези гневни и непредсказуеми изблици на майката природа.

Но човек никога не може да е наистина подготвен за силата и яростта, на която е способен един фуниевиден облак. Това бе нещо, което човек трябва да преживее, за да разбере какво е наистина, а мнозина, които го преживяват, не доживяват, за да го разкажат. Няколко глупаци игнорираха предупредителните сирени и излязоха да гледат облака. Двама от тях изчезнаха без следа. От тях не бе намерено нищичко.

Покосените в града бяха шейсет и седмина. Деветима от пострадалите от мястото на барбекюто в градския парк се възстановиха.

Дванайсет часа след бурята градът продължаваше да е в извънредно положение. Целият окръг Травис беше обявен за бедствен район. Всички полицейски сили работеха по претърсване и спасяване заедно с пожарната, шерифския офис, Националната гвардия, Червения кръст и голям брой доброволци.

Опитваха се да съберат семейства, търсеха изчезнали и мъртви, превозваха ранените до медицинските заведения, възстановяваха реда и закона там, където имаше причинени безредия и хаос, градяха подслони за оцелелите, чиито домове бяха унищожени, и разчистваха блокираните от останки пътища, така че колите на спешна помощ и обществения транспорт да могат да минават.

На разсъмване на следващия ден, след една нощ, прекарана в истински ад, Дейл беше извикан в моргата, която предвид състоянието на нещата, си беше истинска болка в задника.

Но той се отзова на обаждането. Когато пристигна, беше посрещнат от шефа на отделението за аутопсии, който изглеждаше капнал и на ръба на изтощението. Екипът му беше затрупан от големия брой тела, които продължаваха да докарват, превръщайки установяването на самоличността им в истинско предизвикателство, което опъваше нервите дори на най-закоравелите професионалисти.

Което накара Дейл да се запита, защо докторът ще тръгне да вика един детектив и ще зареже работата си, дотичвайки веднага.

— И двамата сме заети хора, детектив, така че ще карам направо. Имаме тук едно момиче, тийнейджърка, чието тяло е било открито в градския парк.

— Била е на партито на „Листън Електроникс“?

— Тя е Листън. Дъщеря им Сюзан.

— Исусе.

— Казаха ми, че тялото й е открито под клоните на едно изкоренено дърво. Но причината, поради която помолих да изпратят детектив е, че не това я е убило. Нараняванията, които е понесла по време на торнадото, са постмортем.

— Може ли да повторите?

— Причината за смъртта е била задушаване. Била е удушена.

— Сигурен ли сте?

Той показа на Дейл трупа.

— Натъртванията по врата й показват притискане. Там, където е била одраскана и порязана от падналото дърво, не е прокървила. Претърпяла е несъмнена травма на няколко органа, които травми биха могли да са фатални, но тя е била вече мъртва.

На Дейл се падна да съобщи новината на родителите й, които вече не бяха на себе си от шок и скръб, тъй като вярваха, че смъртта е свързана с бурята. Той беше видял Хауард и Оливия да се сриват. Да научат, че дъщеря им е била убита, само увеличи още повече мъката им.

Трагедията им беше стоварила на Дейл Муди смъртен случай.

Претърсването на сцената на престъплението за доказателства, беше напълно безполезно упражнение, шега. Торнадото беше опустошило целия район. Неизкоренените напълно дървета бяха с ошмулени листа, голите им клони бяха изпочупени и разхвърляни по земята като клечки за зъби. Разследващите трябваше да се справят с останките, за да стигнат до сцената на престъплението. Районът беше отъпкан от първите отзовали се и паникьосани оцелели, търсещи изчезналите си близки.

Ако извършителят го беше планирал, не би могъл да извади по-голям късмет от това, да се извие торнадо пета степен, което да помете мястото, където е убил Сюзан Листън.

Дейл и другите детективи се опитаха да разпитат всички, които бяха присъствали на барбекюто и са били в околността по време на убийството. Разпитаха толкова души, колкото можаха да локализират. Но двата павилиона и навеса за лодки бяха изравнени със земята. Застланият с чакъл паркинг, където бяха оставени двеста коли, се бе превърнал в апокалиптичен пейзаж от изкривена стомана и разбити стъкла.

Затова дузината, които едва бяха избегнали смъртта, бяха получили сериозни наранявания. Много бяха хоспитализирани с вътрешни наранявания, травми на главата, сложни фрактури, порязвания и контузии, и се намираха в шок. Бе отнело седмици да се проследят всички и да бъдат разпитани.

Но междувременно Дейл беше въртял на шиш Дентън Картър.

Като гаджето, с което Сюзан се беше сдърпала онази сутрин, името му оглави списъка с възможни заподозрени. Дейл и екипът му веднага си помислиха, че са пипнали техния човек. Осемнайсетгодишният младеж беше груб и невъзпитан задник, който си имаше проблеми с властта. Дейл беше чул това от преподаватели от гимназията, която Дент бе завършил само седмица преди това.

— Интелигентно момче е — беше казал директорът на Дейл. — Завърши с добър успех и сигурно можеше да се справи и по-добре, ако искаше. Но това беше проблемът. Че не искаше. Ужасно поведение. Момчето има корава глава.

Дейл беше открил това за себе си още първия път, когато привика Дент на разпит. След вулгарния език Дейл го беше пъхнал в ареста, мислейки, че една нощ на топло може да подобри маниерите му. Но на следващия ден той се изхили на Дейл и му показа среден пръст, когато беше освободен.

Дейл се дразнеше като го гледаше как се шляе навън, но нямаше никакви доказателства, за да го задържи. Не тогава, не и дни след това, след провеждането на цялостно разследване и повторни разпити. Историята на момчето не се отклони и на милиметър от онова, което първоначално беше казал. Никой не можа да потвърди, че го е виждал на барбекюто, а старецът от летището му осигури алиби. Дейл нямаше друг избор, освен да го пусне да си ходи.

Интересът му се беше прехвърлил към Алън Стрикланд.

Сега Дейл претегли пистолета си в ръка, докато изброяваше наум всичките факти, които сочеха към вината на Стрикланд. Имаше достатъчно, за да го обвинят. Но нямаше една-едничка солидна улика, която да доказва, че той е убил онова момиче.

Прокурорът, назначен по случая, Рупърт Колиър, един горящ от нетърпение кръвопиец, беше изградил обвинението на базата на несъществени, странични доказателства. Обобщението му бе прочетено с разпалеността на стар евангелист. Сякаш страхувайки се за себе си, ако не обвинят, членовете на съдебното жури отсъдиха „виновен“ за по-малко от два часа.

Алън Стрикланд отиде в затвора.

Дейл Муди се пропи.

Осемнайсет години по-късно Белами Листън Прайс беше написала книга, която засили всички съмнения на Дейл за случилото се в гората през онзи ден точно преди да се разрази историческото торнадо.

И онова, което го вбеси адски много, беше, че проклетата книга можеше да предизвика съмнения и в главите на другите. Финалът оставяше място за спекулации. Читателите можеха да започнат да се питат дали криминалното разследване не е било небрежно, дали амбицията на прокурора не беше засенчила тази на назначения от съда защитник, дали Алън Стрикланд наистина е бил последният човек, видял Сюзан Листън жива.

Едно беше Дейл да си спомня случая Сюзан Листън всеки ден. Но той не искаше да го прави и някой друг.

Беше се почувствал малко по-добре, когато научи, че книгата на Белами Прайс е поизнервила също и Руп. Руп Колиър сега беше голяма клечка в Остин. Нямаше как да се радва, че е изтипосан в книгата като безпощаден млад прокурор, който би стигнал до крайност, само и само да отбележи още едно углавно престъпление, макар че в действителност беше точно такъв и беше направил точно това.

И сега търсеше Дейл.

Доналд Хеймейкър, приятел на Дейл от времената в полицията, който още имаше връзки в остинското полицейско управление и беше един от малцината му познати, който знаеше как да се свърже с него, му се беше обадил преди няколко седмици, дни след като стана известна истинската самоличност на Ти Джей Дейвис.

След като размениха обичайните любезности, той каза:

— Уф, Дейл, чу ли за тази книга?

Не беше нужно да обяснява коя книга. Дейл му каза, че е прочел „Ниско налягане“ на Белами Прайс.

— И аз я прочетох — призна Хеймейкър с явно неудобство. — Мисля, че няма човек, който да не я е чел. Включително Руп Колиър. Той… ъ-ъ-ъ… ми звънна, Дейл. Мънка ми десет минути, после небрежно — даже прекалено небрежно — ме попита дали знам къде си и как да се свърже с теб.

— Не си му дал номера ми, нали?

— Не, по дяволите! Но какво може да иска този плазмодий от теб след всичките тези години? Трябва да е свързано по някакъв начин с тази книга, не мислиш ли?

Точно това си мислеше Дейл. Книгата беше накарала сфинктера на Руп да се свие. Сигурно я ненавиждаше, както и рекламата, която я съпровождаше, и то много повече, отколкото Дейл, а Дейл я ненавиждаше адски.

Белами Листън Прайс, това грозничко, непохватно малко момиченце, беше забъркало отвратителна каша. Която имаше потенциала да се превърне в последния щрих към жалкия живот на Дейл Муди.

Той довърши уискито на един дъх, запокити фаса на верандата, хвана пистолета в ръката си и си пожела с всяка загниваща фибра на своето същество поне веднъж, преди да умре, да може да се порадва на мига, когато ще знае със стопроцентова сигурност, че е помогнал да осъдят правилния човек.