Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Low Pressure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Ниско Налягане

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2012

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-002-6

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Юмрукът долетя сякаш от нищото и се заби в лицето на Руп като топка.

Той се приземи тежко по задник. Остра болка като светкавица прониза главата му и рикошира във вътрешните стени на черепа му. Ушите му писнаха и за миг пред очите му притъмня.

Преди да може да извика, беше хванат за яката на ризата и вдигнат на крака с рязко, разтърсващо движение. Земята се залюля, после излетя от орбита и той усети как му се завива свят. Главата му се заклати неконтролируемо. От разбития му нос шурна кръв и потече по увисналите му устни.

— Хей, Руп, отдавна не сме се виждали.

Разтърсен като парцалена кукла, Руп примига срещу силната болка, която продължаваше да се носи във вътрешността на черепа му. Земята се изправи и най-накрая многобройните размазани образи, трепкащи на сантиметри от него, се обединиха в образа на един по-стар, по-тежък и по-заплашителен Дейл Муди.

— Как си, Руп?

Дейл знаеше силата на болката, която изпитва другия мъж, защото му я бяха описвали преди това. Беше стоварил на времето един юмрук като този на един колега — ченге, което по-късно възпя поетично различните нива на остра болка, които могат да бъдат усетени в края на десния юмрук на Дейл.

В отговор на въпроса на Дейл, Руп измънка нещо неразбираемо.

— Моля? Не можах да разбера.

Дейл, който продължаваше да стиска скъпата вносна комбинация от коприна и памук, издърпа Руп за яката на ризата до очукания си Додж и го подпря на ръждясалия, нащърбен заден панел.

— Какво ще кажеш да заменим тази таратайка срещу една нова с доплащане?

— М’мкати. — С изтръпнали устни и подут нос, това бе най-близкото до онова, което Руп искаше да произнесе.

Дейл се ухили безсрамно.

— Ще го приема за „не“. — Като продължаваше да стиска Руп с една ръка, той използва другата, за да отвори задната врата на колата си, свали капака на един бял охладител от стиропор и извади от него торбичка замразен грах, който бе взел за случая.

— Може би това ще помогне. — Той пъхна торбичката в разбития нос на Руп.

Руп извика от болка, но се пресегна и взе граха от ръката му. Нагласи го внимателно и погледна бившия детектив иззад усмихващия се „Грийн Джайант“.

— Ще подам оплакване за нападение.

— Кога? Преди или след като ти се подуят очите? Надявам се, че няма да правиш някакви реклами по телевизията тази седмица. Известно време ще изглеждаш като лайно. Може да си купиш ризи, които ще подхождат повече на синините.

— Ти си едно…

— Знам какво съм — каза Дейл рязко и всички следи от хумор изчезнаха от гласа му. — А още по-добре знам ти какво си. Виж, можем да стоим тук още дълго и да си разменяме обиди. Аз нямам какво друго да правя. Но ти си зает човек. Освен това ти си този, който кърви и адски го боли. По-добрата опция за теб е да говориш с мен, нещо, за което си нямал търпение, както разбирам. Прекосих половината щат, за да дойда до тук. Така че говори, кучи сине.

Руп продължи да го гледа, но Дейл знаеше по-добре от всеки друг, че бившият прокурор може да мисли бързо, когато се налага. Дори когато беше на тясно, като сега, той можеше да извърти нещата така, че да са в негова полза. Така че Дейл не бе изненадан, когато Руп започна направо:

— По-малката дъщеря на Листън. Помниш ли я? Белами? Написала е книга.

— Стара новина, Руп. „Ниско налягане“. Знам всичко за това. Знам също за онзи драскач от таблоида, който експлоатира темата. Отбих се тук да се заредя с гориво и да видя днешния брой. Обзалагам се, че касиерката щеше да бъде хвърлена във въздуха, ако знаеше, че продава екземпляр на един от най-важните герои в романа. На мен ми провървя повече, отколкото на теб, Руп — продължи Дейл разговорливо. — Споменат съм само като „бивш главен следовател, който не може да бъде открит за коментар“. Но ван Дърбин е написал повечко за теб. Четейки между редовете, мога да кажа, че никак не е бил впечатлен от службата ти в окръг Травис. Пише, че не си могъл да му дадеш „категоричен“ отговор, когато те попитал за твърдо доказателство, което в този случай е било чифт дантелено бельо. Ван Дърбин изпитал удоволствие от това.

— Прочетох го. — Руп вдигна импровизирания леден компрес от носа си, погледна с отвращение следите от кръв, останали върху него, след което го изхвърли. Пликът със замразен грах тупна на тротоара до краката му шумно. Руп погледна надолу и използва възможността да огледа паркинга.

— Няма никой наоколо — каза му Дейл. — Никой, който да хукне да те спасява. За което ти си си виновен, паркираш далеч оттук, чак в края на паркинга. Какво? Да не се страхуваш, че някой ще забележи, че идваш и си тръгваш от апартамента на тази млада госпожичка тук? Наистина трябва да избереш друго местенце за мръсните си рандевута, Руп, иначе рискуваш да те хванат със смъкнати гащи. Впрочем, тя колко годишна е? Осемнайсет? Не те е срам, толкова младо момиче, още няма право да си купува дори бира. При положение, че си и църковен настоятел…

Ако погледът можеше да убива, Дейл досега щеше да е труп.

— Приятелчето ти Хеймейкър? — излая Руп. — Той ли ти снася?

Игнорирайки думите му, Дейл продължи да му се подиграва просто за единия майтап, защото му беше кеф.

— Жена ти знае ли, че чукаш толкова младо гадже? Като се замисля, твоята госпожа може и да не се разстрои чак толкова. Може и да е доволна като научи, че още можеш да го вдигаш. — Дейл се наведе и прошепна: — Но по-добре се моли ван Дърбин да не надуши.

Руп се изсмя.

— Той води рубрика в един евтин парцал, с който хората застилат дъното на клетките си за птици. Така че какво? Какво толкова ще ми навреди?

— На остинския крал на колите? — подигравателно попита Дейл.

Руп избърса капката кръв от върха на носа си и я изтръска от пръстите си.

— Това ще е по-скоро реклама.

— Каквото и да е, Руп. Каквото и да е. Ти наистина си беше добре. Но всичко това може да свърши. — Той щракна с пръсти на сантиметър от разбития нос на Руп.

— Мислиш, че съм се уплашил от ван Дърбин?

— Не, но те тресе ужас от мен. — Дейл се блъсна в него. — Първо книгата, а сега и ван Дърбин вдигна пушилката, но аз съм този, който може да те задуши.

— Ти също ще се задушиш.

— Само че аз нямам нищо за губене.

С две ръце Руп блъсна широките гърди на Дейл. Дейл отстъпи крачка назад и Руп изгледа него и колата му презрително.

— Това лесно може да се забележи.

Дейл игнорира бележката.

— Ти, от друга страна, направи от себе си огромна мишена. Ти си лесна плячка за разпъване на кръст от медиите.

— Спести си заплахите. Ако се опиташ да ме съсипеш, ще се провалиш.

— Не мисля така.

— Вече си разбит, просто не го знаеш — каза Руп. — Ето защо се опитвах да се свържа с теб, да ти кажа, че ако започнеш да ставаш сантиментален по отношение на Алън Стрикланд, закона, правосъдието и американския начин на живот, сам ще си изкопаеш гроба и ще влезеш в него.

— Ако случаят „Сюзан Листън“ отново бъде отворен…

— Виж, точно за това ти говоря. Разбит, преди да започнеш. — Той погледна Дейл и поклати глава печално. — Мислиш, че ще оставя папката по това дело да събира праха някъде в полицейското управление като тиктакаща бомба? — Той избухна в смях, което го накара мигновено да примижи от болка. — По дяволите, Дейл, не. Тази папка изчезна седмици след присъдата над Стрикланд.

Дейл сви ръце в юмруци и изскърца със зъби.

— Тази папка съдържа всичките ми бележки по случая.

— И ти беше ужасно отзивчив да ми предадеш всичко, когато го изисках, Дейл. Наистина го оценявам.

Дейл скъси разстоянието между тях.

— Къде се намира тя?

— Не само я изнесох от полицейското, Дейл. Драснах й клечката и я гледах докато изгаря, после пръснах пепелта в четирите шибани посоки. Така че, ако някой се опита да я намери сега, ще бъде адски прецакан.

Той отново изгледа Дейл от горе до долу и се разсмя.

— Излязъл си от дупката си и си се обличал за едното нищо. Съжалявам, Дейл. — Той вдигна ръце и сви рамене недвусмислено, излъчвайки върховно презрение.

Но Дейл чакаше, знаеше, че моментът приближава. Той чакаше. Чакаше.

И когато Кралят на колите се усмихна със своята билбордова усмивка, Дейл заби юмрука си в тази гордост на стоматологията, съсипвайки я с кокалчета от желязо и почти двайсетгодишен насъбиран гняв.

Руп извика, покри устата си с две ръце и се свлече до колата.

Използвайки върха на обувките си, Дейл го изрита от пътя си, така че да не го премаже, когато тръгне. После, като застана над него, каза:

— Само да започнеш да изнудваш Хеймейкър пак, ще се върна и ще отрежа провисналите ти топки с тъпа ножица. Имах навремето случай, един тип, който направи това на приятелчето си, с което играеше покер. Получи три години за цялата работа. Но това предаде на другия урок, който онзи никога не забрави.

 

 

По време на обратния полет към Остин нито Белами, нито Дент бяха особено разговорливи. Сбогуването със Стивън беше натъжило Белами, защото тя знаеше, че той категорично я е отрязал от живота си, докато преди се бе заблуждавала, че обстоятелствата са виновни за този разрив.

Но мрачното й настроение се дължеше най-вече на онова, което той бе разкрил за себе си и за Сюзан.

— Как е възможно да съм живяла в една и съща къща с тях и да не съм знаела?

Тя дори не осъзнаваше, че е произнесла въпроса гласно, докато Дент не отговори.

— Била си дете. Може би си усещала нещо между тях, но не си си давала сметка какво е.

— Мислех си само, че не се харесват много един друг.

След малко Дент каза:

— Възможно е да си го измисля.

— Не би изфабрикувал такава лъжа. Това е прекалено болезнено и неловко за него.

— Възможно ли е да лъже за нещо друго?

Тя го погледна въпросително.

— Стивън не те е видял в навеса преди торнадото. Но и ти не си го видяла, нали?

— Може и да съм. Не мога да си спомня.

— Добре. Но той ни каза, че е отишъл в навеса да си вземе тайно бира, при положение, че дори не обича бира. Нещо тук ми се вижда странно.

— Мислиш, че лъже за това къде е бил, когато Сюзан е била убита?

Той вдигна рамене.

— Най-малкото е нещо, над което може да се помисли. Самият той призна, че е имал мотиви.

— Значи ти вярваш на това, че Сюзан го е преследвала сексуално.

— Да, вярвам.

Те замълчаха. Най-после тя каза:

— Беше егоистка и самомнителна. Но нямах представа, че може да е толкова коравосърдечна.

— Нима? Търсенето ти на истината може да извади на бял свят още по-грозни изненади, Белами. Сигурна ли си, че искаш да продължиш?

— Трябва.

— Не, не трябва.

— Няма да спра сега, Дент.

— Може би се налага. Защо продължаваш, когато може да има и други заровени мини?

— Нищо не може да е толкова лошо, колкото тайната, която ни се разкри днес.

Той я гледа дълго, после, без да казва нищо повече, отклони поглед.

— Другите момчета — произнесе тя колебливо. — Онези, с които се е перчила, че е била…

— Какво за тях?

— Не си ли знаел?

— Разбира се, че знаех. — Той облегна глава назад и затвори очи. — Но не ми пукаше.

* * *

Прекараха останалата част от полета в тъжно мълчание и не заговориха, докато не излязоха на паркинга на остинския терминал, където той бе оставил корвета си.

Белами предложи да си повика такси, което да я закара до къщи.

— Няма защо да се разкарваш до Джорджтаун.

— Ще те закарам. Но летището на Гал ни е на път. Бих искал да се отбием там за малко.

Пикапът на Гал беше единствената кола наоколо. Ветропоказателят висеше отпуснато на пръта си в топлината на късната вечер. Дент спря колата до хангара и когато двамата с Белами излязоха, Гал ги посрещна, бършейки ръце в избелял омазан парцал.

— Как е той? — попита Дент за самолета си.

— Оправя се. Ще дойдеш ли да погледнеш?

Дент хвърли поглед нататък.

— Тук е по-студено, климатикът е включен. Идете там и внимавайте за задния крак на стола, когато сядате — обърна се Гал към Белами.

— Благодаря.

Тя отиде в офиса и внимателно се отпусна на седалката на стола с ненадеждния крак. Докато гледаше Дент и Гал да обсъждат самолета, извади мобилния си телефон от чантата.

Екранчето показваше три пропуснати повиквания от агента й и две от издателя. Можеше само да си представи възбудата, която новият брой на „Ай Спай“ е предизвикала. Сега може би празнуваха бума на общественото внимание.

Още не бе прочела вестника, който Дент й беше дал тази сутрин. Тя си призна, че изпитва нездраво любопитство към онова, което ван Дърбин е написал, и единствено ако знаеше съдържанието на статията му, можеше да подготви опровержение на всички неистини, но не можеше да се застави да го прочете сега. След срещата със Стивън се чувстваше емоционално разбита.

Тъй като нямаше желание да отговори на професионалните обаждания, набра номера на Оливия. Включи се автоматична гласова поща. Тя остави съобщение. Продължаваше да й се струва непочтено, че е ходила да се срещне със Стивън, без знанието на майка му. Оливия не криеше, че той й липсва ужасно и често се оплакваше, че не го вижда достатъчно често.

Белами се чудеше… е, добре, чудеше се на много неща. Но имаше въпроси, които не можеше да зададе на мащеха си, без да издаде онова, което Стивън й бе доверил. Колкото и да й беше любопитно да разбере какво знае Оливия за частния му живот, щеше да се придържа към споразумението, което бяха сключили като деца — да пазят тайните си.

Гал и Дент в момента гледаха някакъв друг самолет, който бе паркиран вътре в хангара. Гал посочи на Дент към него. Той изглежда се поколеба, после тръгна нататък.

Гал остана с него няколко секунди, после се обърна и като го остави, влезе в офиса. Усмихваше се на себе си, докато заобиколи бюрото и седна.

— Знаех си, че няма да устои.

— Това нов самолет ли е? — попита Белами.

— На по-малко от петдесет часа.

— На кого е?

Гал й каза името и се оказа, че тя го е чувала.

— Той е щатски сенатор, нали?

— А-ха. Освен това притежава една трета от земята между Фредериксбърг и Рио Гранде. Занимава се със скотовъдство.

— Както и с нефт и газ, ако не греша.

Гал кимна.

— Предложи на Дент работа като негов личен пилот, но нашият е прекалено голям инат и прекалено горд, за да я приеме.

Тя погледна към хангара и видя Дент да прокарва ръка по крилото на самолета, следвайки извивките. Както бе прокарал ръка по извивката на хълбока й снощи под пижамата. Ръката му тогава не беше никак свенлива, както и целувката му — и двете си вземаха това, което искат.

Споменът накара лицето й да пламне. Хваната в мъглата на еротичен спомен, тя не чу въпроса на Гал първия път и трябваше да го помоли да повтори.

— Попитах какво мислите за него.

Тя се опита да бъде обективна по отношение на Дент, което бе невъзможно.

— Все още си формирам мнението.

— Семейството ви не го обичаше.

— Аз не съм семейството ми.

Той не отвърна на думите й.

— Вие го познавате отдавна.

— Така е. — Той хвърли влажните останки от цигарата си в кошчето за боклук и си извади нова.

— Още ли ги пушите?

Той се намръщи заядливо.

— Не сте ли чували? Пушенето е вредно за здравето. Беше ми надул ушите, докато накрая или трябваше да ги оставя, или да го убия, за да го накарам да млъкне.

— Дент ви е чел лекции против пушенето, при положение че самият той е толкова безразсъден?

Гал спря зачервените си очи върху нея.

— Безразсъден? Предполагам, че в някои области на живота си той може да проявява повече внимание.

— Шофира прекалено бързо.

— Да-а, обича скоростта. И при възможност пие прекалено много и се буди в легло, в което не би трябвало да е. Но ще ви кажа едно. — Той задържа цигарата между двата си пръста и ги размаха пред нея. — Той е най-добрият пилот, който съм срещал някога.

Тъй като тя не коментира, той прие това като покана да продължи.

— Някои се обучават да летят и се научават достатъчно добре да не позволяват на самолета да се разбие. Ако машината работи както трябва и пилотът не я прецака, тя ще лети. Трябва да използваш ръцете и краката си, да имаш добре мислеща глава на раменете и поне малко здрав разум, така че да не правиш глупави грешки и да не предприемаш риск, който да те убие. Но дори най-умните могат да бъдат лоши пилоти. Знаете ли защо? Защото го правят с разум. А не с вътрешно чувство.

Той се потупа по корема.

— Добрите пилоти го правят ей оттук. Чувстват го. Знаят как да го правят още преди да им е преподаден урок. Разбира се, човек трябва да научи някои неща — за времето, как да чете показателите на уредите. Има много, което може да бъде научено, за да се подобрят природните умения, но според мен това умение — дарбата, която ти е дадена по рождение — е от най-голямо значение. Аз я нямам. Но я познавам, когато я видя.

Той махна цигарата от устата си и започна да изучава края й, докато я въртеше между пръстите си.

— Ръкувах се веднъж с Чък Ийгър на една въздушна база в Ню Мексико. Бях младеж, механик, но в работата си съм общувал с много летци, които по-късно станаха астронавти. Дяволски добри пилоти. От онзи вид, за който ви говоря. Тези, които правят нещата по вътрешен усет.

Той заби брадичка надолу и погледна Белами изпод гъстите си вежди.

— Но не бих разменил никого от тях за Дентън Картър. — Сякаш да подчертае думите си, той пъхна цигарата обратно в ъгъла на устата си и я стисна със зъби.

Развеселена, тя каза:

— Не смятам да споря с вас.

— Ами — изсумтя той, — просто в случай, че ви минава през ума. — Погледът му отиде зад нея. Тя се обърна, така че да вижда също хангара, където Дент продължаваше да инспектира самолета. — Само една жена би могла да го очарова толкова много — отбеляза старецът и се изкикоти. — Когато в началото дойде тук, беше един мрачен негодник, кисел, вечно раздразнителен, готов да кипне и да се обиди от най-дребното нещо. Но после, когато обиколи самолетите, видях изражението му. Има си израз за това. Ох… Каква беше думата? — попита той, изщраквайки с пръсти.

— Възторг?

— Да. Възторг. Като човек, който е бил облян от слънчева светлина през мръсен прозорец. Такъв ставаше Дент всеки път, когато погледнеше към летящ самолет.

— Разказа ми за първия път, когато сте го взели на полет. Каза, че тогава се влюбил до уши в летенето.

Гал премести очи от Дент към нея.

— Казал ви го е?

— Точно с тези думи.

— Сигурна ли сте? Хм. — Той наклони глава и я гледа мълчаливо известно време. — Не знам някога преди да е споделял такива неща.

Тя се запита доколко е уместно да зададе следващия си въпрос, но реши, че никога няма да научи отговора, ако не попита.

— Какво се случи в кабината по време на онзи полет, в който самолетът едва не се разби? Не мисля, че медиите и обществото получиха пълната история.

— Какво ви каза Дент за това?

— Нищо. Смени темата.

— Е, тогава няма да я чуете от мен. Ако иска да научите, сам ще ви разкаже.

Мобилният й телефон звънна и когато видя номера, изписан на дисплея, тя не изчака второ позвъняване.

— Оливия? Получи ли съобщението ми? Как е татко?

За да не я безпокои, Гал излезе от офиса и отиде при Дент в хангара.

 

 

— Признай, Шефе, бива си я кукличката.

— Хубав самолет.

Гал се изсмя на сдържаното изказване.

— Да, и Мерилин Монро беше блондинка. — Той продължи да се любува на самолета, когато каза: — Сенаторът страшно много те иска за пилот. Смята, че си бил несправедливо изгонен от авиолиниите.

— Какво знае той за…

— Иска да ти даде шанс да възстановиш…

— Не ми е нужно да доказвам…

— Млъкни за малко и ме изслушай, става ли? Човекът иска само десет процента от чартърите ти и подобри предложението за заплатата. Значително. Страхотна сделка. Човекът склони на всичко, само и само да кажеш „да“, и трябва да си луд… Ти слушаш ли изобщо?

Всъщност той слушаше, но се разсея за миг, когато Белами излезе от офиса. Трябваше само да погледне лицето й, за да разбере, че нещо много лошо се е объркало.

Тя тръгна бързо към тях.

— Става въпрос за татко. Трябва да отида в Хюстън. Можеш ли да ме закараш вкъщи веднага, за да взема колата си?

— Имам по-добра идея. Иди дотам със самолет. — Гал посочи към новата лъскава машина. — Сенаторът ме убеждаваше да те сложа в пилотската кабина, за да усетиш как е.

— Не съм застрахован.

— Той те застрахова.

— Без изобщо да е летял с мен? И без дори да ме познава?

— Което показва колко е сигурен. Остави самолета тук, за да летиш. Каза, че иначе щял да ръждяса. А тази дама има спешен случай.

Дент се обърна към Белами и я хвана за раменете.

— От теб зависи. Имам категория за летене с такъв тип самолет, но никога не съм влизал в такава кабина.

Тя поклати глава объркана.

— То е като да седнеш за първи път зад волана на нова кола — каза той. — Трябва да се запознаеш с нея.

— Колко време отнема?

— Няколко часа.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Или няколко минути. — Дент стисна раменете й и каза, без да го усуква: — Мога да летя, но изборът е твой.

 

 

След по-малко от два часа пристигнаха в чакалнята на болницата, където Оливия седеше сама, обхванала лактите си, и се взираше в пространството. Тя скочи на крака при появата на Белами, но не пристъпи към нея, когато видя зад гърба й да се появява Дент.

— Закъсняхме ли много? — попита Белами.

— Не. — Оливия седна обратно на мястото си, сякаш краката не я държаха. — Периодически губи съзнание, но после идва на себе си. Страхуват се, че ще изпадне в кома. Затова ти се обадих. Това може да е последният ти шанс да говориш с него.

Белами се приближи до мащехата си и я прегърна. Двете се разплакаха и останаха притиснати една към друга няколко минути. Накрая Белами се отдръпна и избърса лицето си.

— Кога мога да го видя?

— В момента докторът е при него. Опитва се да прецени дали има още нещо, което могат да направят. Сестрата обеща да дойде и да ми каже, когато можем да влезем.

Тя погледна към Дент, който продължаваше да стои до вратата.

— Дент ме докара дотук — обясни Белами. — За щастие, можахме да тръгнем почти веднага след разговора с теб.

Оливия му благодари с хладна любезност.

Той й отвърна с кимване и каза:

— Нуждая се от кафе. Да взема ли и за вас?

Те поклатиха глави едновременно. После, в мига, в който той излезе от стаята, Оливия погледна към Белами със смесица от учудване и раздразнение.

Белами си пое дълбоко дъх, разсъждавайки, че и тя има същото право да бъде откровена.

— Двамата с него прекарахме известно време заедно и се сближихме през тези няколко дни. Не очаквам да ме разбереш.

— Ами, благодаря ти за това, защото не разбирам. Никак.

— Тогава поне ми признай правото да съм голям човек, който може да си съставя собствено мнение за хората.

Не възнамеряваше забележката й да прозвучи толкова неотстъпчиво, както се получи. И в изблик на разкаяние се пресегна към ръката на Оливия и я притисна между дланите си.

— Разбирам защо вие с татко не го смятахте за идеалното гадже на Сюзан. Той не беше като синовете на хората от вашия кръг. Липсваше му изисканост и почтителност.

— Неодобрението ни се простираше отвъд липсата му на маниери, Белами. И досега го смятаме за отговорен в известна степен за онова, което се случи на Сюзан.

Обвинението беше неуместно и дълбоко нечестно, но вместо да му обърне внимание, Белами възрази по-дипломатично.

— На него не му се е разминало. Така и не е преодолял това, че е бил заподозрян. — Тя млъкна, след това продължи: — Както и Стивън.