Сандра Браун
Ниско налягане (23)

Двадесет и втора глава

Рей последователно изпадаше ту в ярост, ту в тревога.

Мъжът на летището го беше направил на глупак.

Трябва да е изглеждал наистина тъп на онова старче, когато се е мислил за толкова умен.

Беше наясно с ограничеността си. В гимназията му бяха казали, че четенето му е на нивото на второкласник. Добре де. Можеше да живее с това. Но беше много по-болезнено да се прояви като пълен малоумник.

До този момент Дент и Белами сигурно бяха чули историята как е влязъл — въоръжен — в предварително устроения капан. Рей си представи стареца как бърше сълзи от очите си, пляска се по коленете весело, докато им разправя.

Сигурно хубавичко са се посмели за негова сметка. Вместо да се уплашат от него, те гледаха на него като на пълен смотаняк. Мисълта за това го вбеси. Но най-много от всичко го беше яд на себе си. Не беше накарал Алън да се гордее с него.

Трябваше да оправи тази работа.

И точно това го тревожеше, защото не знаеше какъв трябва да бъде следващия му ход.

След като се бе отдалечил от летището, беше сменил табелките с номерата на пикапа си с тези на друг пикап, които намери на паркинга на един денонощен „Уол-Март“. Беше си сложил сламена каубойска шапка, така че лъскавата му глава да не се забелязва много-много. Беше заменил кожения елек с риза с дълги ръкави, които да покриват татуировката със змията. Старецът нямаше как да я е видял, защото беше прекалено тъмно в хангара, но Дент Картър може и да я беше забелязал, когато му се нахвърли на паркинга на ресторанта. Което улесняваше установяването на самоличността на Рей.

Той не обичаше да крие змията. Както някои хора, които носеха кръст около врата си, или заешка опашка за късмет, Рей вярваше, че неговата татуировка му дава специална мощ. Чувстваше се по-силен и по-умен всеки път, когато я погледнеше или я докоснеше.

От страх да остане в апартамента си, в случай че полицията дойдеше да го търси, цял ден бе обикалял без посока, без никъде да спре достатъчно дълго, просто продължавайки да се движи. И въпреки всичко се чувстваше като в капан, сякаш нещата около него се затягаха.

Но, по дяволите, нямаше да го хванат, преди Белами Прайс да бъде мъртва. Така че единственото, което трябваше да прави, беше да мисли, и то да мисли здраво. Трябваше да бъде самоуверен.

„Хвани бика за рогата“ Така щеше да го посъветва брат му.

С отекващите мъдри думи на Алън в ума си той излезе на следващия изход на I-35 и направи обратен завой под надлеза, връщайки се отново на автострадата в платното на север.

Знаеше какво трябва да направи и то не беше забавно.

Изпълнен с нова увереност, нави ръкавите на ризата си и отпусна голата си ръка през отворения прозорец на пикапа, на практика предизвиквайки някой да се заяде с него.

 

 

Гал веднага усети напрежението между Дент и Белами.

Още не стъпила на пистата, тя се извини, че трябва да се обади на мащехата си. Гал я проследи, докато влиза в хангара, после се обърна към Дент, който слизаше по стъпалата на самолета.

— Как мина пътуването?

— Чудесно.

Гал потупа самолета отстрани.

— Тази кукличка на практика лети сама, не е ли така?

— Никой самолет не лети сам.

— Само казвам.

— Казваш го. Ще съм луд да не отида да работя при този тип.

— Както ти казах, само казвам. — Гал посочи към хангара. — Какво й става?

— На Белами?

— Не, на Савската царица! Ти на кого мислиш?

Дент погледна в нейната посока.

— Новините от Хюстън не са добри.

— Това го обяснява. — След малко попита: — А на теб какво ти става?

— На мен? Нищо.

— Не е нищо.

Дент свали очилата си и разтърка очи с опакото на ръката си. — Уморен съм, това е всичко.

— Разправяй ги на баба ми.

— Добре де. — Той сгъна очилата и ги пъхна в джоба на ризата си. — Уморен съм от въпросите ти. — След това впери очи в хангара. — Имаш ли кафе?

— Някога да се е случвало да нямам?

— Не, и винаги е гадно.

— Преди никога не си се оплаквал.

— Прекалено съм мил.

Гал изсумтя.

— Не си мил.

— Така ми беше казано наскоро — промърмори той.

— Не го е правила с теб, нали?

Дент спря и се обърна, очите му гледаха кръвнишки. Гал извади цигарата от устата си и поклати глава озадачено.

— Не приличаш на себе си, Шефе.

— Не мисли, че съм се засегнал. Тя каза „не“, това е неин проблем.

— Нямах това предвид.

— Тогава какво си имал предвид?

— Жена да каже „не“ и ти да не се засегнеш. Ами че то това няма да си ти!

Дент отвори уста, но я затвори, преди да е казал нещо. После погледът му отново се насочи към хангара.

— Ще ти сваря прясно кафе — каза Гал.

— Ще си го сваря сам.

Когато Гал обезопаси самолета на сенатора и се върна при тях, Дент тъкмо подаваше чаша димящо кафе на Белами.

Тя обхвана с две ръце огромната чаша, погледна в нея, но не отпи.

— Как е баща ви? — попита я Гал.

— Няма промяна. Продължава да не е добре.

— Съжалявам.

Тя му се усмихна измъчено.

— Благодаря, че попитахте.

След като сръбна от кафето, Дент посочи към самолета си.

— Къде беше сложил манекена?

— Зад лявото колело. Но истинският манекен беше онзи идиот.

— Не е нужно да си умен, за да си опасен — каза Дент. — Човекът, който ме нападна, имаше много натрупан гняв в себе си. Усетих го. Да са ти се обаждали от офиса на шерифа?

— Оставил ми е съобщение на гласовата поща на телефона в хангара. Бил е Рей Стрикланд, ясно е. Проверили са номерата на пикапа. Но когато една патрулка спряла пикап със същите номера, не било возилото на Стрикланд. А на млада чернокожа жена, студентка, която работела на половин работен ден в „Уол-Март“. Няма полицейско досие, никакво петно върху името си и не е чувала за Стрикланд.

— Рей е сменил табелките.

— Явно. Така че сега издирват пикап с нейните номера.

— Рей работи ли някъде?

— В някакъв стъкларски завод някъде от източната страна. Според заместник-шерифа, който е говорил с шефа му, нашият човек не се е появявал на работа седем дена. Не вдигал мобилния си телефон. И не си бил вкъщи.

— И никой не знае къде е — каза Дент.

— Точно така.

— От другия… няма следи?

Гал, разбирайки, че Дент има предвид фена на Белами — Джери — погледна към нея, но тя сякаш бе потънала в собствените си мисли. Които явно бяха неприятни. Челото й беше намръщено, очите й гледаха отсъстващо.

— Не — отвърна Гал. — Все същото, трябва да бъдеш внимателен.

— Така мисля.

— Какво друго мислиш?

— Муди беше пределно откровен с нас, но беше на косъм от пълни самопризнания. Не ни каза това, което е можело да промени напълно изхода на делото. Трябва да говорим с Руп Колиър.

Гал изплю тютюн на пода.

— Може и да не означава нищо, но Руп цъфна по телевизията днес. Хванах от шоуто му, докато бях в апартамента на моята лейди.

— Шоуто му?

— Не дрънкаше за коли, а направо даде пресконференция.

— Какво?! — възкликна Дент.

Белами внезапно се оживи.

— За какво говореше?

— За това как се е прецакало лицето му. Не с тези думи, разбира се. Само че Шефът не може да си представи колко зле изглеждаше Руп. — Той им разказа. — Заяви, че не е видял добре нападателя си и не беше много ясен за това къде се е случило нападението, но се правеше на жертва. Мен да питате, моментът за това е доста подозрителен.

— Размириса се до небесата — обърна се Дент към Белами. — Трябва да си поговорим искрено с бившия прокурор. Знаеш ли къде е офисът му?

— В търговския офис на фирмата. Там се срещнах с него.

— Докара медиите до лудост по време на тази пресконференция — каза им Гал. — Онзи паркинг е заобиколен от репортери, надяващи се да хванат по някоя и друга дума, в което Руп си го бива. И вие няма да можете да се доближите, без да ви затрупат и вас с въпроси.

— Тогава остава къщата му — каза Белами тихо. — Когато Гал и Дент се обърнаха към нея, тя добави: — Знам къде живее.

 

 

— Нищо чудно, че знаеш адреса му — каза Дент, когато зави по улицата. — Нали и ти си от същия квартал.

Тя беше израснала в имението на Листън, няколко пресечки по-нататък.

— Не го насочвай срещу мен.

— Влизала ли си в къщата му?

Тя поклати глава.

— След присъдата над Стрикланд родителите ми бяха канени на Коледните тържества у тях три години поред. Отказваха всеки път, и предполагам, че съпругата му е схванала посланието, защото поканите престанаха.

Къщата на Руп Колиър се издигаше в края на една ливада с добре поддържана трева, вековни дъбови дървета и лехи с тучни цветя. На тротоара пред нея бе паркирана кола на остинското полицейско управление.

Дент попита:

— Какво мислиш?

— Сигурно са дошли да попречат на медиите да щурмуват крепостта. — Тя се замисли за момент, после каза: — Имам идея. Да спрем и да излезем, сякаш ни очакват.

Той паркира на тротоара точно зад полицейската кола. Веднага щом изключи двигателя, двама полицаи се насочиха към тях и застанаха от двете страни на колата.

— Идеята ти не включва прекарване на известно време в затвора, нали? — попита той.

— Надявам се, че не. — Тя отвори вратата от своята страна и излезе, усмихвайки се широко на полицаите. — Здравейте. Тук сме да се срещнем с господин Колиър.

— Съжалявам, госпожо. Къщата е затворена за посетители — уведоми я едното ченге.

— Но ние имаме уговорка.

— От медиите ли сте?

— Не — засмя се тя леко. — Лични познати сме.

Полицаят я изгледа с присвити очи.

— Не сте ли дамата, която написа онази книга?

— Точно така. Господин Колиър ми помогна, когато проучвах юридическите аспекти.

Офицерите се спогледаха над тавана на седана й. Онзи, който стоеше по-близо до Дент, се вгледа в лицето му, сякаш се опитваше да види през тъмните стъкла на слънчевите му очила, за да прецени подутините. Дент реагира напълно спокойно на погледа му.

Като се обърна отново към Белами, ченгето каза:

— Господин Колиър не ни спомена, че очаква някого тази вечер.

— Като се имат предвид събитията, които са го сполетели, може да му е излетяло от ума. Не е ли ужасно? — Тя притисна ръка към гърдите си. — Надявам се да заловите човека, който го нападна.

— Можете да сте сигурна, че ще го направим, мадам.

— О, не се съмнявам. Във всеки случай съм сигурна, че Руп… ъ-ъ-ъ… господин Колиър… ще иска да ни види. Всъщност, той пожела тази среща. Разполагам с жизненоважна информация за него от Дейл Муди и Джим Постълуайт.

Дент, който стоеше в отвора на вратата, вдигна глава към нея, но изненаданата му реакция мина незабелязана от двамата полицаи, съсредоточени в момента изцяло върху нея.

Мъжете се спогледаха и единият каза:

— По-добре да го уведомим.

Другият ги инструктира да почакат и тръгна по пътеката към къщата.

Белами се усмихна на останалото при тях ченге, което я бе познало.

— Чели ли сте „Ниско налягане“?

— Съпругата ми я купи, когато я прочете каза, че била базирана върху истинска история. Сигурно е хубава. Не я остави, докато не стигна последната страница.

— Радвам се да го чуя — възнагради го Белами с още една усмивка.

Докато разговаряха безгрижно, тя не изпускаше от поглед колегата му, който се изправи пред входната врата на бившия прокурор. След кратка размяна на реплики, полицаят козирува на Руп, после се обърна и им направи знак:

— Каза, че всичко е наред.

Белами заобиколи вратата и двамата с Дент тръгнаха към къщата. Той попита тихо:

— Кога толкова бързо стана трепкаща с ресници, задъхваща се тексаска хубавица?

— Когато се наложи.

— Защо никога не си опитвала това върху мен?

— Защото не е имало нужда.

— И кой, по дяволите, е Джим Постълуайт?

— Имай ми доверие.

Това беше всичко, което имаше време да му каже. Сега бяха на крачка от входната врата, където Руп Колиър ги чакаше. Пораженията върху лицето му бяха толкова големи, че ако не беше обелил подутите си устни и не се бе усмихнал, щеше да бъде неузнаваем. Венците му бяха възпалени и зачервени.

— Я виж ти кой ми е дошъл на гости! — Фалшивата сърдечност беше заради полицая, който се дръпна настрана и Белами и Дент прекрачиха прага. — Благодаря ви, полицай.

Руп му махна да затвори вратата, след което се обърна към тях, все още с усмивка на уста.

— Мислехте, че ще съм ядосан, нали? Разярен, че се вмъквате тук нелегално? — Като се засмя, той поклати глава: — Всъщност съм адски щастлив да ви видя. Заповядайте.

Той мина покрай тях и им направи знак да го последват. Коридорът беше широк и дълъг, и осеян със зони с килими с не особено високо качество. От сводестия таван висяха три масивни полилея, подхождащи повече на испански дворец. Стаите, покрай които минаха, бяха показно декорирани.

Най-после стигнаха до един кабинет, който бе обзаведен с повече вкус, и за разлика от останалите помещения изглеждаше използваем, а не само за показ. Едната стена се състоеше от прозорци, гледащи към терасата, облицована с варовикови плочки, и искрящ плувен басейн с фонтан в средата.

Руп им посочи дивана.

— Седнете.

Те седнаха един до друг. На масичката за кафе пред тях лежеше днешното издание на „Ай Спай“. Снимка на двама им, застанали на балкона на неговия апартамент, заемаше една трета от първата страница.

— Говори повече от хиляди думи. Най-малкото — каза Руп.

Белами се опита да изглежда безразлична както към снимката, така и към забележката му, което бе трудно, при положение, че той се усмихваше като хиена и бе вдигнал вежди многозначително.

— Съпругата ми е извън града и освободих икономката, затова не мога да ви предложа нищо, освен студена напитка.

— Не, благодаря.

Дент, чиято челюст изглеждаше като издялана от гранит, поклати глава.

Руп седна в един люлеещ се стол, сложен до дивана, и се обърна към Белами:

— Поздравления за бестселъра ви!

— Съмнявам се, че сте му се зарадвали много.

— И защо да не съм?

Тя го погледна, но не каза нищо. Накрая усмивката му стана неловка.

— Добре, не ми хареса много, че не сте обрисували прокурора като по-енергичен образ, особено след като се съгласих да ви дам интервю, докато пишехте книгата. Прокурорът би трябвало да бъде героят. Той изправи престъпника пред правосъдието.

Заговаряйки за първи път, Дент подхвърли кратко:

— Нима?

Ироничният поглед на Руп се плъзна по него.

— Мислех, че съм го направил. — Той леко се наведе напред. — Да не би да си готов да признаеш? Дошъл си днес тук, за да ми донесеш гащичките на Сюзан? — Дент отскочи от дивана като куршум, но Белами го хвана за ризата и го дръпна да седне обратно.

Търговецът на коли се разсмя.

— Виждам, че все така бързо се палиш. Не че съм изненадан. Вълкът козината си мени, но нрава не. Какво ще правиш, ако изпуснеш нервите си в пилотската кабина? Затова ли едва не разби онзи самолет?

Белами се намеси, преди Дент да успее да отговори.

— Това, че дори само попитахте дали Дент не иска да си признае, е индикация, че не сте бил убеден във вината на Алън Стрикланд.

Руп се облегна назад в стола си и сложи ръце на ръкохватките, отпуснат и уверен като властелин на трона си.

— Сигурно съм бил.

— А детектив Муди беше ли?

Руп подсмръкна с отвращение.

— Може и да е бил, ако е мислил на трезва глава. — Погледна към Дент и добави: — Но ти трябва да знаеш по-добре от мен колко свиреп става като се напие. Отвертката? Разказа ми за това. Без никакво разкаяние. — Като поклати тъжно глава, той продължи: — Този човек беше петно върху безупречните ни полицейски сили.

— Ето защо е чудно, че е бил определен за водещ разследването по случая на сестра ми.

— И аз това се чудех. Защото от самото начало Муди оплеска разследването. Няколко пъти молих да бъде заменен от някой по-компетентен. Или поне по-трезвен. Молбите ми бяха отхвърлени.

— Обясниха ли ви защо?

— Бюрократична политика. Това ми беше казано.

Белами знаеше със сигурност, че лъже. Не беше чак толкова добър, за какъвто по всяка вероятност се мислеше. Тя не възрази на никое от твърденията му, предполагайки, че ако го остави да говори свободно, сам ще се хване в капана. От друга страна, можеха да продължават да се надлъгват по този начин цяла нощ. Самодоволството му започваше да дразни.

— Двамата с Дент вчера се срещнахме с Дейл Муди.

Той примига няколко пъти, но бързо се окопити.

— Тук, в Остин?

Игнорирайки въпроса, тя каза:

— Разтревожен е.

— Отвратителен е.

— Разказа доста неща за вас.

— Изненадан съм, че е бил достатъчно трезвен, за да говори.

— Беше достатъчно ясен. Призна си откровено за неетичното си поведение.

— Нима? А за това призна ли си? — Той посочи лицето си.

Белами се слиса, въпреки че предвид омразата, с която Муди беше говорил за бившия си колега, не би трябвало да бъде. Онова, което я изненада, беше, че Муди сам не им беше казал.

— Изненадващо нападение — продължи Руп. — Изникна като от нищото и ми се нахвърли. Не съм имал никакви контакти с него откак напусна управлението и се махна от Остин. И изведнъж: Бам! Опита се да ми натика носа в черепа.

— Какво го провокира да го направи?

— Книгата ви. Не ви ли каза? Не беше очарован от нея. Не му е харесало как е представен разследващият полицай във вашата история. Не му е харесало също, че съм дал интервю за Роки ван Дърбин. Но защо да не дам? Нямам какво да крия — каза той и разпери ръце. — Само че Дейл Муди явно има. Когато е прочел интервюто на ван Дърбин с мен, се е вбесил. Изпълзя изпод камъка, под който се криеше, намери ме, преби ме и си тръгна с предупреждение.

— Което беше…?

— Да си държа устата затворена за случая „Сюзан Листън“ и всичко, свързано с това. Вие сигурно сте получили същото предупреждение.

— Всъщност, не съм — каза Белами.

— Хм. Ами, предполагам си е помислил, че сте казали всичко, което е трябвало да кажете, в книгата си. — Той погледна към Дент. — И ти ли беше на срещата между тях?

— Да, и аз.

— Ха. Ако съдя по вида ти, Муди не ти е постлал червено килимче за посрещане.

— О, това ли имаш предвид? — Дент леко прокара пръст по една от раните върху лицето си. — Не го направи Муди. Беше Рей Стрикланд.

Руп леко се дръпна.

— Рей Стрикланд? Братът на Алън? Я, стига? Извинете ме за грубостта, госпожице Прайс. — После отново се обърна към Дент: — Последното, което чух, беше, че е пострадал в ужасна автомобилна катастрофа. Едва не загинал.

— Съвсем си е жив.

— Къде попаднахте на него?

— На паркинга на един ресторант.

— Не, сериозно!

— На паркинга на един ресторант — повтори Дент безизразно. — Беше изпълнен със злоба.

— Срещу теб?

— Срещу всички, според мен. Щях да се оглеждам, ако бях на твое място, Руп.

— Какво съм направил?

— Изпрати брат му в затвор и той умря там. Човекът е луд и има причина.

— Луд е. — Руп погледна Белами и се ухили. — Е, това не ме изненадва. Книгата ви извади от кожата доста народ, нали? Ако трябваше да я пишете отново, щяхте ли да пишете за убийството на сестра ви?

Тя не го удостои с отговор.

— Разкажете ми за Джим Постълуайт.

— Споменахте това име на ченгето отвън. Кой е той?

— Беше служител в „Листън Електроникс“. Шеф на автомобилния парк. Началник на Алън Стрикланд.

— Казахте „беше“.

— Защото умря.

Руп сви рамене.

— Името не ми говори нищо, а запомнянето на имена е една от силните ми страни.

— Разровете паметта си.

— Съжалявам, но името не ми говори нищо.

— Но то говореше на Дейл Муди.

— Тогава трябва да питате него.

— Така възнамерявам. — Тя наклони леко глава. — Кое беше това, което убеди Муди, че Алън Стрикланд не е виновен?

— Ако е бил убеден в невинността на Стрикланд, това е нещо ново за мен.

— Сериозно?

— Ако Муди е бил убеден в нещо друго, защо ми даде всичко, от което имах нужда, за да бъда убеден?

— Не си ли му оказал натиск? — намеси се Дент. — Дали не е имало извиване на ръцете?

— Не всички имат гангстерския ти манталитет.

— А какво ще кажете за автомобилната катастрофа с Рей Стрикланд? — попита Белами.

— Какво по-точно?

— Муди казва, че сте я устроили, за да му попречите да свидетелства на защитата на брат си.

Руп се изсмя. После се наведе напред и произнесе натъртено:

— Муди е пил прекалено много уиски. Заблудил се е. — После ги изгледа с присвити очи. — Впрочем, какво е това? За какво е целият този тормоз? Сигурно не вярвате повече на приказките на онова изперкало ченге, пред моите. А ако е така, сами се правите на глупаци. Аз съм чист. Само си изпълних дълга и приложих закона на страната.

— Опитай се да убедиш в това Рей Стрикланд, преди да те изкорми.

Руп хвърли на Дент изпепеляващ поглед, после премести очи върху Белами.

— Какво ще кажете да си разменим ролите за малко? Имате ли нещо против да ви попитам нещо?

Тя кимна утвърдително.

— Позволили сте си волност по отношение на всички герои в книгата ви, включително по отношение на сестра ви. Не е престъпление, но Муди и аз научихме неща за нея, които биха накарали и моряк да се изчерви. Тя беше малко по… земна, отколкото сте я изкарали в романа си. — Той погледна към Дент и му намигна. — Прав ли съм?

— Да ти го начукам.

Руп само се засмя. Като върна погледа си към Белами, той каза:

— Питах се само… дали сте я нарисували по-чиста, отколкото беше, от респект към смъртта, или от наивност?

— Нарисувала съм я по начина, по който си я спомням.

— Сериозно?

— Да.

— Е, хайде-хайде, на мен можете да кажете. Ще си остане между нас — каза той и отново намигна. — Толкова много ли я обичахте? Или я харесвахте? Не я ли ревнувахте поне мъничко?

— Откъде ви хрумват такива неща? — попита студено тя.

— От никъде. Просто разсъждавам гласно. — Той замислено потупа с пръст по устните си. — Ако бяхте малко по-голяма тогава, щях да искам да знам къде точно сте били по времето, когато е била убита.

Белами осъзна, че само я предизвиква, но това проработи. Дланите й бяха потни, когато преметна дръжката на чантата през рамото си и се изправи. Дент стана едновременно с нея и я хвана за лакътя, сякаш усетил несигурността й.

Тя се обърна към Руп:

— Няма да отнемаме повече от времето ви.

— Няма проблем. — Силно доволен, че е успял да ги извади от равновесие, той потупа дръжките на люлеещия се стол и се надигна от него.

Последва ги на излизане от стаята и после по коридора. Отвори външната врата и им направи знак, че могат да излязат.

— Не се притеснявайте.

Белами прекрачи през прага, после се обърна.

— Муди е пиел много, но когато е бил по-трезвен, си е водил подробни записки, особено по време на разследването на убийството на сестра ми.

— Точно така, правеше го — каза Руп. — С това беше известен. Но заедно с всички останали документи и тем подобни, бележките на Муди заминаха в папката по случая, която…

— … той е преснимал. Преди оригиналът да бъде унищожен.