Сандра Браун
Ниско налягане (8)

Седма глава

— Аз бях първият — повтори Дент, като натърти.

Той задържа погледа на Белами няколко мига, после измърмори една ругатня, стана и закрачи неспокойно из кухнята. Удари с юмрук по щайгата с прибори, която тя още не бе разопаковала, и накрая отиде до мивката. Пъхна ръце с дланите навън в задните джобове на дънките си и се загледа през прозореца към задния двор.

— На стъпалата има счупена саксия — каза той. — Намерих я снощи. Сигурно е било ужасно за теб.

— Не-е, това е просто една саксия. Преодолях го. Говорех за това, че гледаха на теб като на заподозрян.

Той обърна глава и подхвърли през рамо:

— Преодолях го.

— Наистина ли?

Долавяйки съмнението зад въпроса, той се обърна отново към прозореца, измъкна ръце от джобовете си ги сложи на ръба на мивката.

— Разпитвана ли си някога от полицията?

— Не и освен когато са ме спирали за превишена скорост.

— Това те кара да се чувстваш виновен дори и да не си. Това е най-самотното, най-изолиращото чувство на света.

— Баща ти…

— Не би си дал труда да дойде с мен до полицейското.

— Гал Хатауей беше на твоя страна.

— Полицаите ни разпитваха поотделно. Той не беше на първоначалните разпити.

— Ако си спомням правилно, именно Гал ти ангажира адвокат.

— Не веднага. Не смяташе, че ще е нужен адвокат. По време на онези първи изнудвания бях съвсем сам.

— Унижавали са те.

— Може да се каже… да. Онзи беше напълно убеден, че аз съм убил сестра ти.

— Детективът ли имаш предвид?

— Муди. Нарекла си го Монро в книгата си, но името му е Дейл Муди. Веднага щом взел името ми от родителите ти — които също мислеха, че аз съм извършителят — дойде вкъщи, събуди мен и моя старец, и ме попита дали можем да говорим за Сюзан. Но не го направи под формата на полицейски разпит. Дотогава не знаех, че е била убита. Научих го от него, когато взе да се опитва насила да измъкне признание от мен.

— Какво ли е било да те притискат да направиш признание?

Той се дръпна от прозореца и отиде до хладилника, извади една кана с чай и я занесе на масата. Белами поклати отрицателно глава, когато задържа каната над чашата й, така че той наля само за себе си, след което се настани в стола срещу нея. Но вместо да пие, обхвана с ръце чашата и ги плъзна нагоре-надолу по нея.

— Дент?

— Какво?

— Зададох ти въпрос.

— Чух те.

— Добре, как се чувстваше?

— Ти как мислиш? Чувствах се като боклук. Достатъчно.

— Не мисля така.

— И защо?

— Защото те приканвам да изпуснеш гнева си, освен това мисля, че и ти го искаш.

— След всичкото това време? Малко е късничко.

— Вчера ми каза, че не е било прекалено отдавна.

Той свали ръцете си от чашата и потърка влажните си пръсти в крачолите на дънките. Изгледа с мрачно раздразнение Белами, но изражението й остана спокойно и любопитно.

Дент промърмори една ругатня, след което каза:

— Момичето, с което излизах два дни по-рано, беше на маса в окръжната морга. Такова нещо е в състояние да те обърка, не мислиш ли?

— Да, предполагам.

— Опитвах се да накарам съзнанието си да вярва, че Сюзан е била убита от торнадото, когато онзи се появи и започна да ми разиграва шоуто „Закон и ред“ — да ме пита защо сме се карали, кога за последно съм я виждал, къде съм бил, когато е била удушена. — Забелязвайки гримасата на Белами, той посочи към лицето й: — Аха. Точно така. Ей така се чувствах.

— Опитах се да уловя тези противоречиви емоции в книгата си.

— Описала си сцената наистина добре, дори не си замесила моя старец.

— Пропуснах го, защото не виждах смисъл от него.

Дент се изсмя.

— Добре дошла в клуба. Аз живях с него и също не видях смисъл от него. За нищо не ставаше, беше като един шибан призрак.

Определението й се видя странно.

— Какво имаш предвид?

— Защо? Да не би да замисляш друга книга?

Тя плесна повърхността на масата, когато се изправи бързо.

— Добре де, не обяснявай. Ти си този, който предложи да тръгнем по този уморителен път на спомените, не аз. Щом не искаш да говориш, недей.

Когато мина покрай него, той протегна ръка и обхвана кръста й, привличайки я към себе си.

Контактът я слиса, накара дъха й да спре. Останаха така в продължение на няколко мига, без никой от тях да помръдне, след това той отпусна ръката си, дръпна я бавно от нея и я прокара по гръдния й кош. Произнесе тихо:

— Седни.

Тя преглътна и възстанови дишането си.

— Ще продължаваш ли да се държиш като негодник?

— Може би. Но искаш да чуеш това. — Той й кимна към стола.

Тя седна, сложи примерно ръце в скута си и го погледна очаквателно. Но след няколко секунди той вдигна рамене:

— Е? Питай.

— Какво, да ти измъквам думите с ченгел от устата ли? Няма ли доброволно да кажеш нещо?

— Какво искаш да знаеш?

— Какво се е случило с майка ти?

Въпросът го хвана неподготвен и тя беше доволна, че за миг изглеждаше изваден от равновесие. Той отклони поглед, размърда се в стола и наведе рамене надолу, заемайки отбранителна позиция.

— Казаха ми, че е умряла, когато съм бил бебе.

Тя продължи да го гледа, а в съзнанието й вече се надигаха следващите въпроси. Най-накрая той каза:

— Никога не видях смъртен акт. Баща ми никога не ме заведе да посетя гроба й. Никога не сме говорили за рождения й ден или за деня, в който е умряла. Нямаше никакви баба и дядо по майчина линия. Нищо такова. Дори не знам как е изглеждала, защото никога не съм виждал нейна снимка. Сякаш никога не е съществувала. Затова предполагам, че ме е оставила с него. Напуснала го е. Духнала. Просто не е имал смелостта да ми го каже.

— Може би самият той не се е бил примирил с това.

— Не знам. Неразрешена мистерия. Всеки път, когато се мъчех да изкопча някаква информация за нея, ми казваше: Умря. Край на дискусията.

— Значи така си живеехте, само двамата?

— Да, но не бих нарекъл това приятно.

— Говориш за него в минало време. Не е ли жив?

— Не. — След това, с по-горчив тон: — Не че онова, което той правеше, може да се нарече „живеене“.

— Бил е призрак — каза тя, използвайки думата, която той бе употребил малко по-рано, за да опише баща си.

— Знаеш ли, сега като се замисля, определението не е уместно. Защото той заемаше място. Не беше невидим. Той просто не беше там. Грижеше се за мен. Да имам покрив над главата, храна на масата, дрехи на гърба. Виждаше, че ходя на училище всеки ден.

Очите му с цвят на горски мъх придобиха твърд блясък.

— Но никога не дойде дори на едно мероприятие в училище. Никога не покани приятел. Никога не дойде да ме гледа как играя мач, а аз играех много. Подписвах сам бележника си. Той функционираше. Това беше всичко. Не се занимаваше нито със спорт, нито с жени, с религия, с градинарство, с колекциониране на марки, с плетене на кошници. Нищо! Не пиеше, не пушеше.

Разговорите му се състояха от може би три изречения, включително тези с мен. Ходеше на работа всеки ден, връщаше се вкъщи, поднасяше вечерята, включваше телевизора за няколко часа, след което отиваше в спалнята си и затваряше вратата. Никога не ходехме на ваканция. Не ходехме никъде. Нито на кино, нито на мачове, на басейни или където и да било. — Той се спря и си пое дълбоко дъх. — Не правехме нищо заедно.

Тя не откъсваше поглед от него, стараеше се дори да не мига.

— Понякога се държах зле, правех нещо наистина лошо, само за да видя дали мога да го ядосам, или най-малкото да променя изражението на лицето му. Лошото ми поведение не го вълнуваше. Както не го вълнуваха и добрите неща, които правех. Не го интересуваше изобщо.

Умря като загадка, която никога не разреших и отдавна загубих интерес да го правя. Единственото, което знам за него, е, че каквото и да е било това, което го е накарало да се затвори, е затворило завинаги и останалия свят.

— Включително теб.

Той вдигна рамене.

— Няма значение.

Белами не повярва, че е бил толкова равнодушен към липсата на родителско внимание, както се преструваше, но засега остави нещата така.

— Кога се запозна с господин Хатауей?

— Няма да му хареса, че го наричаш така.

— Добре де, кога се запозна за първи път с Гал?

— Бях дванайсет-тринайсетгодишен. Там някъде. Един ден след училище не исках да се прибера вкъщи, така че се метнах на велосипеда си. Без посока. Просто исках да навъртя километри между мен и дома. Когато стигнах достатъчно далече, забелязах онзи малък самолет, който се спуска надолу и изчезва за няколко секунди, след което отново се издига над хоризонта. Отидох до там и се оказах на летището на Гал, където той обучаваше ученик. Правеха нещо рисковано. Човече, завидях им. Толкова ми се прииска да съм в онзи самолет.

— Любов от пръв поглед?

Той насочи пръст към нея.

— Право в целта. Е, неслучайно си писателка.

— В онзи ден си се влюбил в летенето.

— До ушите. Стоях там и гледах, докато не кацнаха. Онзи тип си изкара урока и си тръгна. Гал ме беше забелязал да се прокрадвам и ми махна да вляза в хангара. Предположих, че ще ми направи забележка, задето съм влязъл в чужд имот и че трябва да се разкарам.

Вместо това обаче ми предложи кока-кола. Попита ме дали харесвам самолети и аз му казах „да“ — въпреки, че до онзи следобед не подозирах. Тогава ме изведе до самолета, на който бяха летели, и ме попита дали някога съм се качвал на едномоторен. Не бях се качвал на нищо, но излъгах и му казах, че съм.

Тя вдигна вежди и леко се усмихна.

— Показа ми всички части и ми каза как се наричат. Позволи ми да седна на пилотската седалка и ми обясни за какво се използват всички уреди. Попитах го дали е трудно човек да лети. Погледна ме и се засмя: „Ако беше трудно, щях ли да мога да го правя?“.

После ме попита дали искам да се вдигна. Едва не се намокрих. Попита дали родителите ми ще имат нещо против и аз му казах „не“, което си беше истина. Така че си разменихме местата и аз полетях, летях право към залеза. Направихме широк кръг и се върнахме на земята след по-малко от пет минути, но това беше най-хубавото време в живота ми до този момент.

Той се усмихна на спомена и потъна в мислите си за няколко секунди, преди да продължи:

— Гал ми позволи да му помогна да обезопасим самолета. Накрая, когато свършихме, вече се беше стъмнило. Когато се метнах на колелото си, той ме попита къде живея и когато му казах най-общо, той рече: „Толкова далеч? Исусе, хлапе, ами че ти нямаш фарове на колелото си. Как ще виждаш, за да се прибереш у дома?“. Отвърнах нещо от сорта, че всичко е наред и да не се безпокои, нали?

Белами изучаваше лицето му, суровите му черти сега изглеждаха някак омекотени и осветени отвътре. Помисли си, че никога не го е виждала такъв.

— Той ме нарече глупав хлапак и всезнайко, метна се в пикапа си и подкара зад мен, така че да мога да виждам пътя на неговите фарове. Това беше първият път… — Гласът му секна, оставяйки мисълта неизречена.

— Първият път какво?

Дент извърна очи и промърмори:

— Първият път, когато някой някога се е притеснявал за мен.

Белами си помисли, че е заобичал не само летенето в онзи ден. Беше обикнал Гал, който му беше обърнал внимание, беше говорил с него, беше се грижил за него. Но тя знаеше, че мъжът, в който се бе превърнало пренебрегнатото момче, ще откаже да обсъжда това, така че се върна на първоначалната тема.

— Детектив Муди те е пекъл на бавен огън.

Измъквайки се от носталгичните спомени, той се намръщи.

— Няколко пъти. Повтарях му отново и отново, че с Гал сме тествали самолет, че не съм бил на барбекюто и че не съм бил в парка, преди да започне торнадото.

— Защо изобщо си отишъл в парка?

— Имаше гръмотевични бури, които ни принудиха да кацнем преди заплануваното, така че реших да се опитам да изгладя нещата със Сюзан. Макар че ако имах избор, бих останал във въздуха. Всяка минута, която съм прекарал в самолета беше по-добра, отколкото на земята.

— По-добра дори от времето, което си прекарвал със Сюзан?

Той се усмихна.

— Мъчен избор.

— Била е толкова добра, колкото всичко това? Толкова ободряваща, колкото летенето?

— Сюзан, не. Сексът… хм. Това е единственото нещо, което се доближава.

— По кое време стигна до градския парк?

— Задръж за секунда. — Той скръсти ръце и ги подпря на масата срещу нея. — Нека изследваме нещо.

— Какво?

— Сексът и летенето. Сексът и нещо друго. Сексът и… да кажем… писането. — Той стесни фокуса си върху устата й. — Ако сега имаше избор, кое би предпочела да правиш?

— Флиртуваш ли?

— Ти какво мислиш?

Помисли си, че страните й стават толкова горещи, че той сигурно е забелязал изчервяването й. Усмивката му не показа разкаяние за това, че буди неприлични асоциации, и я накара да се почувства отново дванайсетгодишна.

— Безсмислено е — рече тя. — Защото дори да бях готова да се сравнява сексът с работата ми, не бих искала да бъда сравнявана с починалата си сестра.

Усмивката му изстина и очите му се впиха отново в нейните.

— Не бих го сторил.

— Напротив, би.

— Не, не бих. В никакъв случай, дори не си спомням как е било с нея.

— Защото е било толкова отдавна?

— Аз съм ерген човек с нормални сексуални апетити. Давам на жените, с които спя, да разберат ясно, че към леглото ми няма закрепени струни. Настройваме хормоналните нива, след това всеки си тръгва по неговия път и никой не е наранен.

— Сигурен ли си? Питал ли си някога?

Той постепенно се изтегли назад и се облегна в стола. След малко каза:

— Ето какво. Ще доразвия темата за сексуалния си живот, след като ти ми кажеш какво не е било наред с брака ти.

Отказвайки да бъде подмамена, тя отвърна с въпрос:

— По кое време пристигна в градския парк?

Той изсумтя.

— Познах. — След това: — По кое време съм бил в парка ли? Не знам. Не можах да измъдря удовлетворяващ отговор дори за Муди, което той видя като уличаващ фактор. По пътя за насам видях фуниевидния облак. Осъзнах, че паркът попада на пътя му. Бях минути зад него и когато стигнах там, сякаш адът се бе изсипал на земята.

Изглеждаше като… ами знаеш как изглеждаше. Хората пищяха. Много от тях бяха с изпочупени крайници, кървящи. Истерия. Паника. Шок. След война това е най-лошото нещо, което някога съм виждал.

— Бил си на война?

— Въздушните сили. Ирак. Базата ни понесе ракетен обстрел и негодниците извадиха късмет. Останахме малцина, които го преживяхме… с много неща, с които после трябваше да се справяме. — Изражението му се промени, сякаш се насочи навътре. — Войната изглежда по-различна от няколко мили отгоре, отколкото когато изгребваш червената каша, която някога е бил твоят колега.

Той се пресегна за чашата с чай и отпи. Те не се погледнаха един друг, не продумаха нищо известно време, след това тя го попита какво друго си спомня, че е видял веднага след торнадото.

— Баща ти. Тичаше наоколо като обезумял и викаше имената ви. Първо се появи Стивън, приличаше на зомби и се държеше като такъв. Хауард го разтърси, опита се да го извади от унеса. После се появи и Оливия. Тя беше… ами, за първи път видях някаква реална емоция от тази жена. Тя хвана Стивън и така силно го притисна, сякаш никога повече нямаше да го пусне. Баща ти прегърна и двамата. Двамата с Оливия се разплакаха от облекчение, че са се намерили, и че са невредими. Но облекчението не трая дълго, защото не се знаеше къде сте ти и Сюзан. Когато те ме видяха, Оливия изтича към мен. Със Сюзан ли съм бил? Видял ли съм я? Къде е? Крещеше ми в лицето, направи сцена, прочете ми едно конско, че съм отложил срещата със Сюзан, изкара ме виновен, че я няма, обвини ме, че непрекъснато създавам неприятности.

— Сигурно не е била на себе си от притеснение.

Дент млъкна и се загледа пред себе си за момент, после каза:

— Да, но по-късно, след като тялото на Сюзан беше открито, си помислих за онова, което ми беше казала. В известен смисъл беше права. Ако бях останал със Сюзан онзи ден, както беше запланувано, тя нямаше да отиде в гората с Алън Стрикланд. Можеше да е ранена или дори убита от вихрушката, но нямаше да е удушена.

— Предполагам, че и двамата се чувстваме виновни, че сме оцелели.

— Предполагам. Само че никога не бих го признал пред Муди. Би го разбрал погрешно. Беше достатъчно лошо, че бях на трийсет, четирийсет ярда от тялото на Сюзан, когато пожарникарят го намери. Претърсвах гората заедно с тях. И с още дузина други мъже, но никого от останалите не заподозряха. Само мен. По-късно Муди каза нещо от сорта, че съм се върнал на местопрестъплението, както убийците правят. Такива глупости — добави той тихо.

Тя въздъхна и наведе глава.

— Във всеки случай, когато осъзнах, че Сюзан е мъртва, а не само в безсъзнание, направо откачих. После отидох да потърся родителите ти, но когато ги намерих, ме хвана страх. Не можах да им кажа. Само им посочих към мястото, където я бяха намерили.

Той спря да говори и когато стана ясно, че няма да продължи, Белами се опита да го подтикне.

— И после какво?

— После нищо. Бях съсипан, че гаджето ми е мъртво, но знаех, че вашите не биха приели съболезнования от мен и не биха искали да се въртя наоколо като член на семейството. Така че се прибрах вкъщи и си легнах.

На следващата сутрин дойде Муди. Останалото го знаеш. Беше говорил с родителите ти и беше изказал мнение, че според него аз съм го извършил. Нямаше никакви физически улики срещу мен, но се държеше като с углавен престъпник. В продължение на седмици името ми беше по всички вестници по новините всяка вечер. Аз бях „заподозрян в убийството на Сюзан Листън“.

Той прокара пръсти през косата си, после се загледа в някаква невидима точка напред. Стоя така дълго, сякаш забравил за какво говори, загубен в миналото… По едно време тръсна глава, прочисти гърлото си и продължи:

— По дяволите, не можах дори да отида на погребението й от страх, че ще бъда нападнат от линчуваща тълпа. — Той стисна юмрук и го стовари върху масата. — Ужасното беше, че това не спря и след като задържаха Алън Стрикланд, дори след като го осъдиха — каза той с мрачно възмущение.

Тя се размърда в стола си.

— Схващаш ли как работи това? Дори и да си официално изчистен от всички обвинения, позорното петно, че си бил обвинен, си остава. То е като лоша миризма, която се е лепнала за теб. Хората трябва да приемат, че си невинен, но винаги остава да витае съмнение дали си напълно чист.

— Може би не си…

— Няма „може би“. Научих го по време на разследването на НББТ^[1]. Някой докопал онези стари статии и ги подхвърлил на „правилното“ място. След това авиолиниите се срамуваха от мен. Беше много лош пиар да имат предполагаем убиец във ведомостта си.

Тя се почувства неловко под погледа му и трябваше да признае пред себе си, че е прав.

— Съжалявам, Дент.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретна? За какво точно съжаляваш? За купчината лайна, през които трябва да преминавам сега? Извиняваш се предварително за онова, което ще се случи, когато вестникът на ван Дърбин залее щандовете утре сутринта и всички онези спекулации отново се завъртят около мен?

— Не е задължително.

— Нима? Преди ван Дърбин да публикува тази история, можеш да се закълнеш, че ще иска да установи самоличността на „каубоя“. Сигурно ще боядиса гащите, когато научи, че съм не кой да е, а „първият обвинен“.

— Който е бил оправдан.

— Може би в книгата ти, но не и в реалния живот.

— Гал доказа, че имаш алиби, което те изчисти.

— Муди смяташе, че Гал лъже.

— Няма доказателства срещу теб.

— Правилно. Единственото нещо, което ме спаси, беше, че не са ме спипали с гащите на Сюзан.