Сандра Браун
Ниско налягане (25)

Двадесет и четвърта глава

Дент не изпита удоволствие от целувките. Устните й бяха вяли.

Реши да съкрати встъплението и да придвижи нещата нататък. Бръкна под горнището й и разкопча сутиена.

— Виж ти, виж ти. Нетърпелив си — прошепна тя и пъхна език в ухото му.

— Такъв съм.

— Нямам нищо против. Ей сега се връщам. — Тя отиде в банята, спирайки се да му изпрати въздушна целувка, след това затвори вратата.

Дент се приближи до леглото и се отпусна на ръба, за да изпробва твърдостта му. Не че имаше значение. Нямаше да остане дълго. Просто достатъчно.

Беше се опитал да убеди Белами да не се изкачва на горния етаж, но сякаш някой беше дръпнал щепсела на емоциите й. Тя бе спряла на стълбището на раздяла и говореше монотонно, изражението й беше затворено, студено, далечно.

— Погледни го по този начин, Дент, ако се окаже, че аз съм престъпничката, името ти ще бъде чисто. Това би трябвало да те интересува.

Той си беше тръгнал, казвайки си, че отдавна е трябвало да се сбогува. На първо място изобщо не трябваше да се замесва с нея. Гал се беше опитал да му каже, ама той чуваше ли? Не. Беше се хвърлил с главата надолу и сега му се гадеше от всичко, свързано със семейство Листън.

Трябваше да стигне дотук, противопоставяйки правилното на грешното. Вече не се интересуваше кой какво е казал, какво е направил и се беше уморил да се опитва да събере всички парченца на пъзела и да го сглоби. И за какво? Добре де, за да бъде реабилитиран пред себе си. Но в голямата картина на нещата това не беше много. Можеше да живее и без някога да получи печат „невинен“ за убийството на Сюзан.

Така че щом Белами искаше връзките им да приключат тук по този начин, много хубаво, той нямаше нищо против.

С нея бе забравил всички житейски уроци, които някога бе научил. Като например да не се забъркваш в кашата на другиго. Да не предлагаш съвет на човек, който очевидно не го иска. Да не бъдеш мухльо и да си признаеш, че чувстваш нещо, защото какво получаваш? Нищо, ето какво! Рискуваш да бъдеш не само отхвърлен, но и да изглеждаш като глупак.

Би трябвало да е запомнил това от времената, когато плачеше, докато заспи, мечтаейки за майката, на която й пукаше толкова малко за него, че го беше зарязала. Или за случаите, когато се опитваше да накара баща си да го забележи, само колкото да бъде отново игнориран.

Баща му, фокусникът на безразличието, го беше научил на едно нещо: хората могат да те наранят, само ако им позволиш.

Затова си каза, че проблемите на Белами вече не са негови, че е приключил, свършил, и се отдалечи от къщата й, изпитвайки отчаяна нужда от някакво отвличане на вниманието. Беше спрял пред първия що-годе прилично изглеждащ бар. Когато довършваше второто си питие, тя — не й беше научил името, а и не го интересуваше — беше седнала на съседния стол до него.

Беше хубава и гальовна. Не говореше за нищо сериозно. Вместо това флиртуваше, беше забавна и го ласкаеше, отлична противоотрова, от каквато се нуждаеше през изминалите няколко дни.

Не беше забелязал цвета на очите й, само че не са като обсебени от призраци. Или ядосани и обвиняващи. Нито сини и меки, нито достатъчно дълбоки, че човек да се удави в тях.

А и нямаше лунички по скулите.

Долната й устна не го караше да си мисли за грях и едновременно с това за избавление.

Косата й не беше тъмна и лъскава.

Основното й качество беше, че е дружелюбна и сговорчива. Никакви анализи, никакви защо и къде, нищо такова. За нула време ръката й се бе плъзнала нагоре по бедрото му и дори не можеше да си спомни точно кой е предложил мотела — той или тя, но сега бяха тук и в момента я чакаше да излезе от банята, така че да могат да се чукат и да приключат с това.

Да приключат с това?

Внезапно го осени, че не очакваше това. Ни най-малко. Тогава какво, по дяволите, правеше тук? И къде, всъщност, беше?

Търсещият му поглед попадна на отражението му върху огледалото над скрина срещу леглото. Изтривайки мисловно раните и синините от лицето си, той прецени мъжа, който го гледаше. Като се опитваше да бъде възможно най-обективен, реши, че за мъж, наближаващ четиридесетте, доста си го бива.

Но след десет години дали щеше да продължава да се гледа в огледалото на случайна хотелска стая, чакайки жена, която дори не го привлича, чието име не си е дал труда да научи. Дали щеше да го прави и на шейсет?

Беше отчайваща перспектива.

Без дори да осъзнава намеренията си, той стана от леглото, отиде до вратата и я отвори. На излизане спря, погледна към банята, обмисляйки, че може би трябваше да каже нещо, да се извини. Но каквото и да й кажеше, щеше да бъде лъжа и тя щеше да го разбере, което щеше да я засегне по-лошо, отколкото, ако просто се измъкне.

Което беше оправдание да се измъкне по най-лесния начин. Но този път поне имаше благоприличието да си го признае.

Подкара рязко корвета, но когато влезе в апартамента си се огледа, и се запита защо е бързал толкова да стигне тук. Това беше разнебитена дупка, точно както Белами беше казала. Тъжен и самотен, така бе нарекла живота му. За това също беше права.

Той се вгледа в празнотата на стаята, но това, което гледаше, беше огромният, празен пейзаж на неговия живот. Въпросът беше — и това го тормозеше най-много — че не виждаше нищо в бъдещето си, което да запълни тази пустош.

Раздвижвайки се внезапно, той извади мобилния телефон от джоба на дънките си, включи го и прехвърли списъка със скорошни обаждания, докато намери номера, който търсеше. Позвъни и една жена отсреща попита:

— Дент ли се обажда?

— Да. Гал там ли е?

— Изчакайте. Той се опитваше да се свърже с вас.

Дент чу глуха размяна на реплики, след това се обади Гал.

— Къде беше?

— Това ли беше дамата ти?

— Че кой друг да е? — отвърна той раздразнено. — Търсих те повече от десет пъти. Защо не отговаряше?

— Бях си изключил телефона.

— И защо?

— Не исках да говоря с никого.

Гал изсумтя.

— Какво прави Белами?

— Добре е. Ъ-ъ-ъ… слушай, Гал, искам да ми оправиш самолета.

— Не правя ли точно това?

— Да, но се проточи прекалено дълго. Какво става с онези части, които чакаше?

— Подгонил съм ги да побързат с поръчката.

— Добре. Имам нужда да летя отново. Колкото е възможно по-скоро.

— Да не би да не го знам?

— Така е, но си мислех също така за…

— Дент…

— Не, нека го кажа, преди да съм си променил мнението. Мислих много за офертата на сенатора.

— За това ли се обаждаш?

— Знам, че е късно, но ти ме насади на това, затова сега ти звъня, за да ти кажа, че съм решил да говоря с него. Може би… Не знам… може да не е чак толкова лошо да имаш по-спокойна работа. Поне да се чуя с човека, да видим какво ще ми каже.

— Ще го уредя.

— Неофициална среща. Няма да се обличам специално за това.

— Ще го уредя.

Дент внезапно се почувства по-добре. Може би малко по-горд от себе си за първи път от доста време. Осъзна, че се усмихва широко. Но сдържаността на Гал го озадачи.

— Мислех, че ще се радваш повече.

— Наистина се радвам. Най-после се държиш като възрастен, вземаш правилно решение.

— Тогава какъв е проблемът?

— Изненадан съм от това по кое време се обаждаш.

— Отново се извинявам за късния час. Надявам се да не съм прекъснал нещо. Но взех решението едва преди няколко минути и исках да се задействам веднага. Ще се обадиш на човека рано сутринта, нали?

— Да, да. — Последва пауза, след което: — Говори ли за това с Белами?

— Щях, но… — Дент си пое дълбоко въздух и го задържа за миг. — Тя не говори с мен.

— О, сега разбирам. Явно не знаеш.

Тонът на Гал накара косъмчетата на врата му да настръхнат. Радостните балончета се спукаха. — Какво не знам?

— Баща й е починал. Съобщиха го по новините в десет.

* * *

Стивън сгъна тъмния си раиран костюм в отворения върху леглото куфар, и погледна през рамо към Уилям, който влизаше в стаята.

— Някакви проблеми?

— Не. Всички смени са подсигурени. Главният готвач ще ръководи кухнята. Барманът ще следи салона за хранене. Никой няма да усети, че ни няма.

— Надявай се.

— Наели сме свестни хора. Нещата вървят гладко и дори да има някаква засечка, няма да е краят на света. Няма да е дори краят на „Макси’с Атланта“.

Стивън се поколеба и за пореден път произнесе:

— Не е нужно да идваш с мен.

Уилям му хвърли поглед, докато измъкваше дрехите си от килера.

— Не е нужно, но ще дойда.

— В продължение на десет години те крия от семейството си. Защо сега трябва да се обвързваш?

— Не се обвързвам със семейството ти. Обвързан съм с теб. Точка. Край на обсъждането. В колко часа ни е полетът утре?

Стивън беше направил резервация за първия полет от Атланта за Хюстън.

— Ще сме там в десет. Погребалният дом в Остин е изпратил катафалка до Хюстън за транспортиране на тялото. Ще се върнем в Остин с майка ми в съпровождащата лимузина, после ще се приберем вкъщи, когато свърши погребението.

— Което ще е?

— Вдругиден.

— Значи скоро.

— Майка не вижда причини да го отлага. Смъртта на Хауард се очакваше от месеци. Всъщност, без тя да знае, той вече е уредил повечето неща, включително излагането на тялото за сбогуване, което ще се състои утре вечер. — Той сложи няколко сгънати ризи в куфара. — В знак на уважение „Листън Електроникс“ ще затворят за три дни, въпреки че служителите ще получат пълна заплата.

— Кой го е наредил? Белами?

— Мама. Гледа на това като на жест, който Хауард би оценил. Колкото до Белами, когато говорих с мама, тя още не я беше уведомила.

— Защо, за бога?

— Ужасява се как ще й го каже. Въпреки че с времето Белами сигурно се е подготвила, ще бъде съсипана. — Той седна на ръба на леглото със сведени рамене. След като получи новината се беше заел да организира бизнеса, да резервира билети за пътуването, да пренареди графика си, както и да си подготви дрехи за погребението.

Сега тежестта на ситуацията го връхлетя и заедно с нея го обзе пълна слабост. Уилям отиде до него.

— Какво ти става? Как се чувстваш?

— Тревожа се за мама. Звучеше добре, както можеше да се очаква, но съм сигурен, че е само външно и се прави на силната, непоколебима вдовица на важен мъж. — Той издиша шумно. — Но Хауард беше центърът на нейната вселена. Животът й се въртеше около него. Тя загуби любовта на живота си, както и смисъла му.

Уилям разбираше, че промяната ще е трудна за нея.

— Егоистично е, разбира се, но повече ме тревожи твоето душевно състояние.

— Аз не съм съсипан от скръб, ако така си мислиш. Каквито и да са били или да не са били отношенията ми с Хауард, прекалено е късно да се променят, и във всеки случай аз не бих могъл. Не бих могъл.

Отне му известно време да се справи с емоциите си.

— Мисля, че щеше да ми е баща в много по-голяма степен, ако му бях позволил. Когато се ожениха, ме прие като син, осинови ме, направи го законно. И не беше просто шоу за пред мама. Сигурен съм, че наистина искаше да ми стане баща. Но аз не можех да имам подобни отношения с него. Държах го на една ръка разстояние.

— Защото си го обвинявал за атаките на Сюзан към теб.

— Преувеличавайки, предполагам — призна Стивън. — Нечестно.

— Може би да, а може би не.

Стивън го изгледа остро.

— Хауард може и да е знаел какво е правила — каза той тихо.

Стивън неотстъпчиво поклати глава.

— Би го спрял.

— На първо място обаче, е трябвало да го знае. Като човек толкова принципен, толкова отдаден на семейните ценности, какъвто Хауард е бил, да приеме, че дъщеря му е една безсрамна курва, е било невъзможно. Отхвърлял го е, дори пред себе си, и си е затварял очите, докато тя е продължавала да те тероризира.

Това беше само една теория, но въпреки това смущаваща. Стивън подпря лакти на коленете си и зарови лице в длани.

— Исусе. Бил съм глупак да вярвам, че съм го преодолял, защото не съм.

— Трябвало е да се посъветваш.

— Но първо трябваше да кажа. А аз не можах.

Уилям седна до него и сложи ръка върху наведената му глава.

— Сюзан е мъртва.

— Искам да съм го преодолял — каза той с грапав от болка глас. — Но се събуждам посред нощ и чувствам дъха й върху лицето си.

— Знам. И натрапчивите мисли се засилиха след издаването на „Ниско налягане“. — Уилям изцъка раздразнено с език. — За бога, защо Белами започна изобщо всичко това? Защо не спира?

— Защото и тя е обсебена. Иска да сложи край на това, както и аз, а нейният подход е да търси отговорите на въпросите, които бяха погребани със Сюзан. — Той вдигна глава и видя в очите на Уилям предчувствие, което съвпадаше с неговото. — Докато не ги намери, боя се, че няма да спре да копае. — И добави шепнешком: — Боя се, впрочем, и от обратното.

 

 

Рей си помисли, че сигурно е прокълнат.

Може би някой непознат враг му е направил вуду-кукла със стотици забити в нея игли. Може би звездите, които бяха предначертали съдбата му, са се пръснали или бяха рухнали.

Но определено нещо се беше прецакало. Иначе защо да се провали така?

Белами Прайс беше на секунди да влезе в добре заложения от него капан.

Когато един мобилен телефон иззвъня.

Рей го чу от скривалището си в дрешника. Дори когато челюстта му увисна невярващо от проклетия му късмет, той я чу да се връща на бегом обратно, откъдето беше дошла. Беше я чул да казва: „Не затваряй!“, докато слизаше по стъпалата.

Телефонът спря да звъни и тя произнесе задъхано:

— Тук съм, Оливия.

После, известно време — нищо, и Рей си помисли, че щом беше толкова погълната от онова, което й казва мащехата й, сигурно няма да го чуе. Още не всичко беше изгубено.

Той отвори вратата на дрешника, измъкна се и отиде на пръсти до спалнята, където спря и се ослуша. Тя говореше шепнешком. Издаде някакъв звук като хлип, после се разплака неудържимо.

Той излезе от спалнята в коридора, знаейки, че риданията й ще й попречат да го чуе. Счу му се, че се намира в основата на стълбището. Толкова близко. Ако можеше да стигне до площадката, без да я стресне, шумът, който издаваше, докато слиза надолу, нямаше да има значение. Докато регистрира присъствието му, щеше да е мъртва.

Рей я чу да казва:

— Тръгвам веднага щом мога. — После по-меко: — Не, този път ще шофирам.

Последваха още няколко фрази за сбогуване и тя прекъсна.

Беше я наблюдавал над парапета и я видя да грабва една голяма чанта от масата в коридора, после да отива към входната врата и да вдига някакъв куфар. Спря, колкото да загаси лампата и да остави стаите на първия етаж в мрак, преди да излети през вратата и да заключи след себе си.

Всичко се беше случило толкова светкавично, че Рей продължаваше да се спотайва на площадката, стиснал ножа в потната си ръка, и разсъждавайки какви трябва да са следващите му действия, когато чу колата й да тръгва. Фаровете й обляха със светлина предните прозорци, когато излезе от алеята и се отдалечи. Беше заминала.

Рей нямаше избор, освен да подвие опашка. Отново.

Точно затова беше убеден, че някакво лошо негро действа срещу него. Излезе от къщата й и се върна до мястото, където беше оставил пикапа си. Доколкото можеше да каже, не го беше забелязала. Щом се отдалечи на безопасно разстояние, той смени табелките с номерата няколко пъти, преди да се отправи към Джорджтаун.

Изтощен и без всякакви идеи, реши да се прибере вкъщи.

Сега, четирийсет минути по-късно, след като отново му бе попречено, той стигна до апартамента си. Вкара пикапа в гаража, после отиде до входната врата и влезе. Стигна опипом до дневната и спусна щорите на двата предни прозореца. Едва тогава отиде до една маса и включи слаба лампа.

Върна се в кухнята и ахна.

— Исусе — възкликна тихо той. — Изкара ми акъла. Какво правиш тук?

Руп Колиър излезе от сенките в кръга мъждива светлина.

— Тук съм, защото не направи каквото ти беше казано.