Сандра Браун
Ниско налягане (5)

Четвърта глава

Дент затърси мобилния си телефон, присви очи към дисплея да види, кой го търси и отговори сопнато:

— Ти майтапиш ли се с мен? Два часа след полунощ е.

— Донеси си задника тук.

Гал затвори, без да каже нищо повече, нещо нехарактерно за него. Този човек живееше, за да спори. Той се наслаждаваше на споровете с Дент. Беше се случило нещо.

Дент отхвърли чаршафа и повтори процедурата от предишния ден, с изключение на това, че не се избръсна и замени памучната каубойска риза на райета с бяла риза и вратовръзка. След пет минути вече беше излязъл.

За по-малко от двайсет стигна до летището. Гал стоеше в хангара до самолета на Дент с ръце на кръста и дъвчеше цигара.

Когато го видя, му посочи с възмущение към самолета, но Дент забеляза повредата още преди да е излязъл от колата си. Предното стъкло на пилотската кабина беше напукано. Във фюзелажа имаше вдлъбнатини колкото топки за софтбол. Гумите бяха пробити. Перката на едно от витлата беше огъната. А най-лошото от всичко бяха прорезите на всяко крило, като че ли направени от гигантска отварачка за консерви.

Той обиколи бавно машината, оглеждайки последиците от злотворното деяние, и оскърблението го накара да пламне от гняв.

— Какво е положението при механиката? — присъедини се той към Гал.

— Още не съм проверил. Макар да съм длъжен да го оставя така, както си е, докато застрахователите не го видят. Обадих се и в офиса на шерифа. Ще изпратят някого. Да бяха само крилата или витлото, щяха да те изкарат известно време. Но двете…

Дент го погледна.

— Месец поне. Може и по-дълго — сви той рамене печално.

Дент изруга цветисто. За него това не беше просто самолет. Или средство за препитание. Това беше неговият живот. Ако го бяха нападнали с чук или нож, нямаше да го приеме толкова лично.

— Как е влязъл?

— Срязал е катинара. Все се канех да го сменя с някой по-нов, но както знаеш… така и не стигнах до там.

— Не се обвинявай, Гал. Не си го направил ти. Ако докопам някога този, който се е погаврил…

— Обещай ми да ми запазиш едно парче от този кучи син. — Той хвърли цигарата си в бидона за гориво, който изпълняваше ролята на кош за боклук.

Следващия час и половина прекараха с един от разследващите, който явно бе достатъчно опитен, но Дент можеше да каже, че това престъпление със сигурност няма да бъде включено в топ десет от списъка им с приоритети, когато се стигне до детективска работа. Въпросите на служителя намекваха, че вандализмът е отмъщение, за което Дент бил отговорен.

— Имате ли неплатени дългове, господин Картър?

— Не.

— Нямам предвид Мастеркард. Някой букмейкър, може би? Заем…

— Не.

— Някакви врагове? Влизали ли сте в спор напоследък? Да сте заставали на страната на някой, който се бие? Да познавате някого, когото го е яд на вас?

— Не.

Той изгледа Дент отгоре до долу сякаш не напълно убеден, но обезкуражен от намръщената му физиономия, не го притисна повече. Насочи въпросите си към Гал, докато Дент отиде при застрахователния агент, който бе дошъл малко след полицая.

Официален, колосан и със закопчано сако, агентът зададе много въпроси, повечето от които Дент смяташе за ненужни или глупави. Водеше си бележки, направи много снимки и попълни куп бланки, които пъхна в куфарчето си с дразнеща старателност, но нито една съчувствена дума.

— Ще ме изиграят — каза Дент на Гал, когато нафуканият тип си тръгна. — Ще видиш.

— Е, аз ще вдигна цените за части и поправки, така че това ще компенсира.

Дент се усмихна мрачно, благодарен, че има поне един съюзник, който разбира колко дълбоко го е засегнало това, и то не само финансово. Той нямаше съпруга или деца, нито домашен любимец. Самолетът беше неговото бебче, любовта на живота му.

— Огледай го щателно. Ще мина по-късно за прогнозата.

Той се насочи към колата си, но Гал го спря.

— Задръж малко. Ела в офиса за минутка.

— За какво?

— Още не си си изпил кафето.

— Как можеш да говориш сега за това?

Гал само изсумтя и тръгна бавно към клетката, правейки знак с ръка на Дент да го последва. Той нямаше търпение да се махне, но знаеше, че Гал се чувства зле заради слабия катинар. Можеше все пак да отдели няколко минути.

Той напълни една очукана и станала на петна висока чаша със силно кафе, занесе я в офиса и седна в стола срещу бюрото, като не забравяше за ненадеждния му заден крак.

— Знам какво каза на полицая — каза Гал. — А сега ми кажи дали имаш някаква идея кой може да е свършил това. — Той избягваше зрителен контакт и подръпваше долната част на ухото си, сигурен знак, че оставя нещо недоизказано.

— Какво ти се върти в главата?

Гал разви нова цигара и я пъхна в ъгълчета на устата си.

— Преди да изляза днес от къщи я видях по телевизията. Ранно, съвсем ранно шоу. Казаха, че било предварително записано интервю.

Дент не каза нищо.

— За книгата, която е написала… „Ниско налягане“ ли?

— Аха.

Възрастният мъж въздъхна дълбоко.

— Аха.

Дент отпи от кафето.

Гал премести няколко пъти цигарата си, после каза:

— Нямах представа за това, иначе никога нямаше да включа в разписанието този чартър. Знаеш го, нали?

— Стига си се обвинявал, Гал. Рано или късно щях да разбера за книгата. Всъщност тя каза, че не знаела как така не съм чул нищо за нея.

— Мило е от твоя страна, че се опитваш да ме оневиниш — каза старият мъж, — но ми идва да се изритам отзад, че не я отрязах веднага, когато ми се обади с молба да резервира полет с теб. — След кратка пауза той попита: — Прочете ли проклетото нещо?

— По-голямата част. Останалото пропуснах.

— Казва ли цялата история?

— Доста подробно. Краят е двусмислен. — Дент замълча за миг. — Точно каквато е истинската история.

— Според мен не беше двусмислена — измърмори Гал.

— Знаеш какво имам предвид.

Гал кимна, изражението му беше мрачно.

— Нищо чудно, че изглеждаше готов да я убиеш, когато изхвърча оттук миналата вечер. Настигна ли я?

— Настигнах я, но не мина точно както го бях планирал. — Дент описа какво бе заварил в къщата на Белами. — Нещастникът беше използвал едни нейни бикини, за да изпише с боя думите на стената.

— Исусе. — Гал прокара пръсти през рядката си коса. — Мислиш, че е умишлено отношение?

Дент се намръщи и хвана погледа на Гал, който се бе отклонил към повредения самолет.

— Точно така. Нейната къща. Моят самолет. В една и съща нощ. Трябва човек да е сляп, за да не види съвпадението. — Той остави празната си чаша на бюрото и се изправи.

— Къде отиваш?

— Да говоря с нея за това.

— Дент…

— Знам какво ще кажеш. Спести си усилието.

— Казах ти преди осемнайсет години да стоиш далеч от онова момиче Листън. Не ме послуша.

— Това е различно момиче Листън.

— Което е също толкова отровно, колкото голямата си сестра.

— Точно за това ще говоря с нея.

 

 

Сърцето на Белами подскочи, когато чу мобилния си телефон да звъни. Беше го държала до себе си през цялата нощ, както и тази сутрин, ужасявайки се от обаждане от Оливия, но в същото време нетърпелива да разбере как се развиват там нещата.

— Ало?

— Къде си?

— Кой е?

Той не благоволи да отговори.

— Какво искаш, Дент?

— Самолетът ми е бил нападнат миналата нощ.

— Какво?

— Къде си?

— В татковия офис.

— Ще съм там след половин час. Качвам се в колата и идвам, дори не си помисляй да не ме пуснеш. — Той прекъсна.

„Листън Електроникс“ се помещаваше в лъскава седеметажна сграда, която беше една от цяла група съвременни постройки, включващи бизнес парк извън Моу Пак. Техните продукти за комуникация бяха високотехнологични и силно желани, така че всеки, който работеше тук, носеше идентификационен бадж, а охраната беше затегната.

Белами се обади на пазача във фоайето и даде нареждане Дент да бъде пуснат.

— Ако обичате го изпратете в офиса на татко.

Двайсет минути по-късно той бе въведен от администратора, когото Белами освободи с кратко кимване. Тя остана да седи зад бюрото, докато Дент оглеждаше бавно огромната стая. Погледът му спря върху закачената глава на лос, после се отклони към стъкления шкаф, в който баща й беше подредил безценната си колекция от резбован нефрит. Накрая се фокусира на семейния портрет, който доминираше на една облицована в ламперия стена, отиде до него и дълго го изучава.

Снимката беше направена по време на последната Коледа, в която семейството беше пълно. Застанал пред една огромна, блестяща елха, Хауард приличаше на преизпълнен с гордост патриарх. Оливия, великолепна в бургундско кадифе и яркожълти диаманти, беше преплела ръка с неговата. Стивън, непокорен четиринайсетгодишен хлапак, беше пъхнал ръце в джобовете на сивия си размъкнат анцуг. Сюзан седеше на ориенталския килим пред останалите, набраната й пола беше разперена около нея. Тя се усмихваше широко, уверена в своята красота и привлекателност. Белами беше до нея, не се усмихваше заради брекетите си, на практика се криеше зад черния шотландски териер, който държеше в скута си.

Дент се обърна и я погледна.

— Какво се случи с кучето?

— Доживя до тринайсетата си година.

— Ами брат ти? Какво прави сега?

— Както знаеш, Стивън ми е доведен брат. Аз бях десетгодишна, той — дванайсетгодишен, Сюзан беше четиринайсетгодишна, когато татко и Оливия се ожениха. Както и да е, Стивън напусна Остин, след като завърши гимназията. Отиде в колеж на изток и остана там.

Единствената му реакция на думите й беше едно неопределено „хм“.

— Какво искаше да кажеш с това „самолетът ми е бил нападнат“?

Той отиде до бюрото, после седна — изпружи се, всъщност — в един от столовете срещу нея, явно несъзнаващ или недаващ пукната пара за това, колко неуместно изглежда обут в дънки и каубойска риза, извадена отзад, при положение, че дрескодът за офиса на изпълнителния директор бе сако и вратовръзка.

Но пък той никога не бе отдавал голямо значение на правилата.

Той преплете пръсти и подпря ръце на корема си.

— Коя част не разбра?

— Стига глупости, Дент. Кажи ми какво се е случило със самолета ти.

— Някой е влязъл с взлом в хангара снощи и го е направил на нищо. — Той описа щетите. — Това можем да кажем само от гледане. Гал още не е проверил системите.

— Съжалявам.

— Ти съжаляваш, но аз съм заземен. „Заземен“ означава да няма чартъри. Което означава да няма приходи. За теб… По дяволите, ти сигурно и представа си нямаш…

Презрението му я огорчи, защото истината беше, че тя никога не бе страдала от недостиг на финанси. В нейното семейство парите никога не бяха представлявали проблем.

— Банката няма да разсрочи плащанията ми, докато самолетът не е в движение. Ще плащам за самолет, който не може да лети. И така, докато профукам парите напълно и вече не мога да плащам… след което ще дойдат и ще го вземат. Ако си вземат обратно самолета, оставам заземен завинаги. Така че твоето съжаление не ми е от голяма помощ, нали?

— Много съжалявам. Наистина. Знам, че се нуждаеш от работата.

Той я изгледа остро, после се изсмя сухо и извърна глава. Но когато отново я погледна, очите му бяха тъмни от гняв.

— Така. Проучила си ме. Открила си, че едва издрапвам. Обзело те е съжаление. Това ли се случи вчера? Подхвърли кокал на горкия стар Дент?

— Казах ти защо се свързах с теб.

Той продължи да я гледа по този унищожителен начин, докато тя накрая омекна.

— Добре де, да. Прочетох, че са те уволнили от авиолиниите след инцидента.

— Грешка. Аз си тръгнах след инцидента.

— Пенсия? Издръжка?

— Трябваше да бъда пожертван, когато им казах да си го заврат отзад. — Той прибра дългите си крака и седна напред. — Но няма да говорим за финансовите ми неволи точно сега. Това, за което ще говорим, е защо някой ще тръгне да съсипва самолета ми, след като е нахлул с взлом в къщата ти и е написал предупреждение на стената в спалнята ти.

— Какво те кара да мислиш, че двете неща са свързани?

Той й хвърли поредния остър поглед.

— Странно е, признавам.

— Не, нека аз ти кажа кое е странното. Странно е, че когато влязох в къщата ти снощи, ти беше адски уплашена. Вцепенена, всъщност. Но не искаше и да чуеш да се обадим в полицията. Това е странно. И не ми дрънкай за публичност, не и когато приемаш да ходиш в телевизията и рекламираш книгата си. Гал е гледал някакво предварително интервю тази сутрин.

— Не съм искала публичност — възкликна тя. Разказа му за Роки ван Дърбин и „Ай Спай“. — Откак публикува името и снимката ми в онзи парцал, и обяви, че романът ми е базиран на факти, не съм имала минута спокойствие. Не искам такава слава.

— О, я стига — присмя й се той. — Тя помага книгите да се продават, нали така?

— Не отричам, че продажбите се покачиха драстично изведнъж, след като се появих и започнах да я популяризирам. Създадох си много фенове.

— И един враг.

Тя се изправи бързо, излезе иззад бюрото и отиде до прозореца. В продължение на няколко минути гледа трафика, който се носеше по магистралата, после се обърна отново към стаята. Погледът на Дент бе закован върху нея, когато тя се приближи до кожения диван под Коледния портрет на семейството и седна.

Очите му се присвиха и той произнесе тихо:

— Знаеш кой е лошият тип, нали?

— Не, не знам. Кълна се, че не знам. Ако знаех, не мислиш ли, че щях да направя нещо, за да спра това?

— Да го спреш? Да спреш кое? Нещо случило ли се е преди последната вечер? Какво? Кога?

— Това не е твой проблем, Дент.

— Както и адът не е мой. — Той стана от стола, на който седеше, и го издърпа до дивана, сложи го право срещу нея, после тежко се настани в него. Подпря лакти на коленете си и се наведе към нея. — Някой е свил лош номер на самолета ми. Което го прави мой проблем.

— Не исках да се замесваш.

— Ах. Аз също.

Тя въздъхна.

— Наистина. Съжалявам. Разбирам защо си ядосан. Имаш право. Ако аз трябваше да премина…

— Но не трябва. Аз съм замесеният, и за бога, ще разбера кой е извършил това, а когато го направя, няма да разчитам на закона, за да накаже негодника. Ще се заема лично. А сега ми кажи какво става.

Тя се почувства в капан, но осъзна, че той няма да я остави на мира, докато не му даде повече информация. Осъзна също така какво облекчение е най-после да каже на някого какво е преживяла през изминалите няколко седмици.

— Цялата работа започна в Ню Йорк. — Белами прокара влажните си длани нагоре-надолу по бедрата си и влагата попи бързо в мекия плат на панталоните й. Когато забеляза, че Дент гледа, следвайки движенията й с интерес, тя сви длани в юмруци и скръсти ръце пред гърдите си.

Езикът на тялото й не му убегна.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не.

Плъзна очи по лицето й за миг, после я попита какво се е случило в Ню Йорк.

Като спираше и отново започваше, тя му разказа за сложения в подаръчна кутийка плъх, който бе получила в апартамента си.

— Мъртвият плъх беше ужасяващ. Но когато видях опашката му да мърда и осъзнах, че е жив… — Дори само мисълта за това я караше да потрепери. Дент се изправи. С ръце на кръста направи един кръг в стаята и разтърка тила си.

— Що за болен… — Той прекъсна и изригна една ругатня.

— Дори не си опаковах багажа — каза тя. — Излетях. Това е правилната дума. Грабнах си чантата и изтичах от апартамента. Спрях в лобито на сградата само да попитам портиера за доставката. Той не беше забелязал името на компания, не беше видял пикап. Само „един мъж в униформа и с бейзболна шапка“.

Дент хапеше устни.

— Не можа да даде повече подробности от това. Казах му, че трябва да извика унищожител на паразити за апартамента ми, казах му, че се махам за неопределено време, извиках такси до летището и тръгнах с първия полет, който можах да хвана.

Телефонирах от таксито на Декстър, моя агент, и му казах да отмени целия ми график с уговорени предварително срещи и интервюта. Трябваше да се обяснявам с него надълго и нашироко, каза ми, че съм луда да зарежа точно сега вълната обществено внимание. Оттогава не съм давала интервюта. Избягвам местните медии. Накрая репортерите престанаха да се опитват да се свържат с мен. — Тя потръпна. — Просто съм доволна да съм извън светлината на прожекторите.

Дент обмисли казаното от нея.

— Окей, офейкваш и идваш в Остин. Неочакваната ти поява сигурно се е сторила на баща ти и на втората ти майка необяснима. Каза ли им за плъха?

— Не. А и изненадата им от решението ми да напусна Ню Йорк не трая дълго. По-изненадани бяха, когато си наех къща в Джорджтаун на втория ден след идването ми. Самата аз бях изненадана от себе си — добави тя замислено. — Казах им, че съм изморена от града и се нуждая от почивка. Не поискаха други обяснения, защото знаеха истинската причина. Че искам да съм тук и близо до татко, докато умре. Но е по-добре за всички ни, че имам свое собствено местенце.

Тя се изправи и отиде до един бар в отсрещната стена.

— Вода?

— Може.

Белами му занесе бутилка и отвори една и за себе си, когато се върна на мястото си на дивана. Дент се облегна в стола си.

— Преди колко време беше това?

— Три седмици приблизително. Когато напуснах Ню Йорк си мислех, че оставям зад себе си преследвач. Поради липса на по-подходяща дума. Човек, на когото му се зловиди от скука, или такъв, когото несъзнателно съм обидила.

Когато тя млъкна, той отново се наведе напред:

— Но?

Тя разтърка ръцете си.

— Но често имах чувството, че ме наблюдават. Първоначално не обърнах много внимание. Инцидентът с плъха възбуди всички тези мелодраматични сценарии в главата ми, направи ме нервна, параноична. После, преди около седмица, някой разби колата ми, докато бях в супермаркета. Нищо не беше откраднато, но почти ми се искаше да е.

— Може би евентуалният крадец е бил прекъснат. Разбил е ключалката, но се е уплашил и е избягал.

Тя поклати глава.

— Влизал е в колата. Почувствах го веднага. Вътре миришеше на пот. — Повдигна й се само като си помисли за това.

Дент се намръщи.

— Искал е само да оскверни пространството ти. Да те уплаши.

— Което е по-зловещо, отколкото ако беше просто крадец.

Той отново се облегна в стола и отпи няколко глътки вода. Затвори бутилката и попита:

— Имаш ли някаква идея кое може да е това смърдящо влечуго?

— Не. Но както ти сам каза предишната вечер, може да е някой, който не е харесал книгата ми. И то много не я е харесал. — Тя отмести поглед, но не можа да скрие виновното си изражение.

— О, сега схващам — каза той като провлече думите. — Помислила си, че съм бил аз. Ето защо си резервирала мен за чартъра. Всички онези глупости, че си искала да видиш дали ми е провървяло, са си били точно това. Глупости. Искала си да разбереш дали аз съм бил злодеят.

— Дент, аз…

— Спести си го — каза той гневно и стана от стола. — Нищо чудно, че се сгърчваш, когато се приближа прекалено. Страхуваш се, че ще те нападна. — Той я изгледа унищожително. — Само за протокола: напоследък не съм бил в Ню Йорк. Не бих докоснал плъх — независимо жив или мъртъв. Повечето дни се къпя и използвам дезодорант и е адски сигурно, че не бих могъл да бъда на две места едновременно в един и същ следобед. Бях в Хюстън с теб и няма как да съм бил в спалнята ти. А ако ръцете ми някога се докоснат до гащичките ти, повярвай ми, няма да е, за да ги натопя в боя и да пиша с тях.

Тя усети как към бузите й се издига топлина и как пламват, и прокле отвратителната си склонност да се изчервява.

Настъпи дълга тишина, докато гневът се излъчваше на вълни от него. Най-накрая тя произнесе тихо:

— Свърши ли?

— Да се върнем у вас, искаш ли?

— Какво имаш предвид?

— Тук. — Той посочи наоколо. — Свърши ли онова, заради което си дошла тук?

— Да — отвърна тя някак предпазливо. — Защо?

Той се пресегна и я издърпа от дивана.

— Хората, които са се ядосали на книгата ти са ограничен брой. Искам да се върнем в къщата ти, да я видим на дневна светлина, да проверим дали не може да намерим някаква следа към самоличността на разбойника.

Белами си наложи привидно изражение на неохота, но всъщност искаше да направи точно това, така че се остави да бъде изведена от офиса.

Навън слънцето грееше толкова ярко, че я заслепи и тя не видя Роки ван Дърбин, докато той не й пресече пътя.

— Здравейте, госпожице Прайс. Отдавна не сме се виждали. — Той й се ухили, после изгледа бавно Дент отгоре до долу и вдигна брадичка към него: — Кой е каубоят?

— Кой е задникът?