Сандра Браун
Ниско налягане (22)

Двадесет и първа глава

Белами можеше да каже със сигурност, че Дент е разтревожен и го мъчи нещо, когато отхапа от поничката и отпи кафе.

— Чух по-голямата част — каза тя. — Смятал е да го убие.

— С нож в корема.

— За което аз съм виновна.

— Не, не си. Заради онова влечуго е. Да се моли полицията да го хване, преди аз да съм го докопал.

Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Бурята беше вече спряла, но небето бе облачно и денят изглеждаше мрачен. Напълно в унисон с настроението й. Беше й тягостно не само заради отговорността, която чувстваше за нападението над Гал, но и заради последните сведения от Хюстън.

Когато се обади на Оливия от хотелското лоби, мащехата й съобщи, че състоянието на Хауард през нощта рязко се е влошило. Периодите на полусъзнание, в които изпадал, ставали все по-дълги. Белите му дробове били пълни с течност и вече не можел да преглъща.

Когато системите на съпруга й започнаха да отказват една след друга, Оливия се срина емоционално.

— Искаш ли да дойда веднага? — Белами предложи искрено, въпреки че това бе тъкмо обратното на онова, което баща й я бе помолил.

— Ако Хауард искаше да си тук, нямаше да те отпрати. Колкото и да ми се иска да се опра на теб, трябва да се съобразя с желанията му. Но оценявам предложението ти. Благодаря.

Белами се запита дали мащеха й щеше да се държи така мило, ако знаеше, че влошаването на съпруга й може да е резултат от разстройващия му разговор с Белами вчера следобед.

Вместо да го освободи от витаещите съмнения и опасения, свързани със смъртта на Сюзан, тя ги беше увеличила като му разказа какво е научила от Муди. Още не знаеше какво бе предизвикало измъчената реакция на баща й към вероятността да е била свидетелка на престъплението, но се съмняваше, че ще има възможност някога да го попита.

Отделно от тези безпокойства я измъчваше мисълта, че й предстои да го изгуби. Месеци наред се беше опитвала да свикне с този неизбежен изход. Но сега, когато смъртта му изглеждаше съвсем близко, осъзна безполезността на опитите си да се подготви за нея. Човек не би могъл да го направи. Тя не би могла. Смъртта беше нещо неприемливо. Дори сега, когато изглеждаше, че никога повече няма да види баща си, тя искаше да отхвърли окончателността и неизменността на заминаването му.

Но това беше реалността, която я очакваше.

— Татко ще умре скоро — произнесе тя тихо.

Дент застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Искаш ли да те закарам до там?

— Предложих да отида. Оливия каза „не“. И е права. Колкото и да искам да съм там и да го видя за последен път, не мога да се откажа от обещанието, което му дадох.

— Което е било адски нечестно да те моли.

Тя бе склонна да се съгласи. Колкото повече научаваше за онзи ужасен ден, толкова по-объркващи ставаха фактите. А това дирене на истината бе поставило нея и хората около нея в опасност. Искаше да изпълни обещанието, което бе дала на баща си, но се страхуваше от цената, която трябва да се плати.

— Не можем просто да стоим тук и да оставим Рей Стрикланд да продължава личната си вендета — каза решително тя.

— Полицията разполага с номера на колата му. Надявам се скоро да бъде заловен.

— Но ако преди това…

— Трябва да се оглеждаме.

— Не сме единствените.

Той я завъртя към себе си.

— Намръщена си. Какво мислиш?

— Няма да ти хареса.

— Опитай.

— Трябва да предупредим Муди.

— Права си. Не ми харесва.

— Той е изпратил невинния брат на Рей…

— Предполагаемо невинния брат. Дори Муди не е сигурен.

— Добре, но ако Алън Стрикланд е бил невинен, Муди е мишена за отмъщението на Рей.

— Имал е години да си отмъсти на Муди. Не го е направил.

— Книгата ми възбуди старите страсти. — Когато понечи да й възрази, тя допря пръст до устните му. — Не се хаби. Знаеш го. И аз го знам. Първо ти, сега Гал — едва не бяхте убити заради това. Не искам и друг да бъде наранен, Дент. И без това се чувствам достатъчно виновна.

Той я пусна и се обърна на другата страна.

— Мислиш, че греша? — попита тя.

— Не, по дяволите, мисля, че си права. Просто не ми се иска да правя услуга на онзи тип.

— Разбирам защо се чувстваш така.

— Благодаря. Кое е „но“-то?

— Но той си призна за несправедливостите, които е извършил.

— За някои от тях. Той не си изигра асото.

— Можеше да го направи, ако…

— Какво?

— Ако не го беше раздразнил. Мисля, че се въздържа от инат. Не…

— Не искаше да спори с мен.

Тя само го погледна.

Той призна с въздишка:

— Добре, може би не трябваше да го удрям, но му дадохме достатъчно шансове да признае греховете си, преди цигарите и алкохолът да го катапултират.

— Цигарите, алкохолът или пистолетът.

— Явно отдавна е в любовна връзка с тях. Не можа да отлепи ръцете си от бутилката. — Дент се замисли за момент, после каза неохотно: — По-добре се обади на Хеймейкър. Кажи му да звънне на Муди и… Защо не? — попита той, когато тя поклати глава.

— Можем да използваме нападението на Рей Стрикланд над Гал като възможност за сделка. Заради едната си добрина…

Тя игнорира насмешката му.

— … ще му кажем какво се е случило снощи и ще го предупредим да се пази от Стрикланд. В замяна той ще ни каже онова, което се въздържа да каже.

— И смяташ, че ще се хване на това? — Дент явно се съмняваше.

— Заслужава си да опитаме. Нужно ни е да знаем какво знае той, Дент.

— Добре, добре. Обади се на кучия син. Нека бъде на твоята.

— Не мога да му се обадя. Не му знам номера. Хеймейкър използва телефона си, за да му звънне, и си го взе веднага, щом аз приключих разговора с Муди.

— Вземи номера му от Хеймейкър.

— Разговорът с Муди по телефона няма да е толкова убедителен, колкото, ако сме очи в очи. Трябва да се върнем до хижата му.

— Не. Няма.

— Ще го направим. Знаеш, че ще го направим.

— Белами, дали ще си пръсне мозъка днес или утре, или ще чака прекалено дълго, за да го направи и Стрикланд го пипне преди това, наистина не ме е грижа.

— Не вярвам.

— Повярвай.

— Дори ако не те интересува съдбата на Муди, не можеш да отмъстиш за себе си, докато не научиш всичко, а няма да знаеш всичко, ако не убедиш Муди да го каже.

Той я гледа неподвижно няколко секунди и тя разбра, че е спечелила, когато от устата му изригнаха няколко цветисти ругатни.

— Добре, връщаме се — каза той. — Но имам едно условие.

— Какво?

— Първо изяждам прасковения сладкиш и след това.

 

 

Заради мрачния ден хижата на Дейл Муди изглеждаше дори още по-запусната. Клоните на кипарисите бяха увиснали тежко от влагата и бръснаха тавана на седана, когато той мина под тях. Тъмните води на езерото бяха неподвижни и изглеждаха враждебни.

Но хижата беше празна.

Колата изскърца и спря. Дент си помисли, че има много лошо чувство и накара Белами да почака, а той се изкачи по стълбите към верандата, мина през вратата, едва ли не очаквайки да намери само останките от бившия детектив.

Но вътре нямаше никаква следа от Муди — ни жив, ни мъртъв.

— Не е тук — извика той на Белами, която изтича при него в тъжното жилище със застоял тютюнев дим, мухъл и плесен.

— Все пак изпитвам облекчение, че не го намерихме свлечен в стола му с пистолет в ръка — каза тя.

— Аз също — призна той.

Тя се обърна и погледна през вратата със закованата на нея мрежа.

— Езерото?

— Ако се е удавил, го е направил с колата си, защото тук я няма.

— Не бях забелязала, но си прав.

На металния телевизионен шкаф, който явно бе централна точка в стаята и живота на Муди, стояха препълнен пепелник и празна бутилка от уиски.

— Бие на очи липсата и на 357 — отбеляза Дент.

Белами отиде в кухнята и провери печката.

— Също така подозрително липсва и папката по случая. Какво мислиш за това?

— Че е взел доказателствата със себе си и няма да се върне.

* * *

Идеята хрумна на Руп, когато се опитваше да изяде една купичка с овесена каша, която бе единствената сериозна храна, която можеше да си позволи.

Втората сутрин след юмруците на Дейл Муди венците му още бяха подути и червени, и го болеше адски от продължителната работа на стоматолога. Носът му беше толкова гротескно подут, почти разплескан от ухо до ухо, а очите му приличаха на цепки. Собствените му деца щяха да избягат с писъци от него, ако го видеха в този вид.

Беше си сварил сам овесената каша, обади се на прислужницата в нощта на нападението и й каза да си вземе няколко свободни дни. Не искаше никой да го вижда такъв, дори чистачката, която чистеше тоалетната му.

Скалъпвайки някакво правдоподобно обяснение, той бе накарал секретарката си да отмени всичко в графика му, включително заснемането на една телевизионна реклама и официален обяд с виден бизнесмен в къщата на губернатора.

Руп Колиър беше минал в нелегалност.

Но докато дъвчеше предпазливо топлата овесена каша, той премисли положението си. Можеше да е жертва, която е изпълзяла в бърлогата си и се крие, докато видът му стане отново като за пред хора, което според наглия доктор от спешното можеше да трае и два месеца.

Или пък да извлече полза от цялата тази ситуация.

Което, след ден самоналожена изолация, бе опция, която му се струваше много по-привлекателна.

Изглеждаше като чудовище, но тъкмо заради това драстичната промяна във вида му щеше да е толкова ефикасна. Клиентите и телевизионните зрители, които бяха свикнали да го виждат безупречно облечен и сресан, щяха да се възмутят от онова, което е трябвало да понесе. Жертвите на насилие предизвикваха съчувствие, не е ли така? Те заслужаваха и често получаваха обществена трибуна, и когато заговореха, хората слушаха. Вместо да крие обезобразяването си, щеше да го демонстрира. Което щеше да направи насиненото му лице известно.

Въодушевен от перспективата, той изхвърли остатъка от закуската си в боклука и отиде да потърси една визитка, която беше планирал да изхвърли или да скъса. За щастие, не го беше направил. Намери я в подплатения със сатен джоб на сакото си. Набра номера на телефона и след второто позвъняване отсреща му отговориха.

— Моля.

— Господин ван Дърбин? Руп Колиър е.

Киселият тон на репортера се промени, ставайки мигновено по-весел.

— Все още не съм решил да си купувам кола.

— Мога да ви направя добра оферта за една, но не затова се обаждам.

— Какво имате наум?

— Разсъждавах за нашия разговор.

— Така ли?

— Беседата ни остави у мен известна неопределеност във връзка със случая „Сюзан Листън“. Неща, за които никога не съм се сещал, внезапно изплуваха, и не мога да спра да мисля за тях. Особено като се има предвид… — Руп остави финала на изречението да виси като морков пред заек, каквото точно беше.

— Като се има предвид какво?

— Ще разберете, когато се срещнем. Свободен ли сте?

Двайсет минути по-късно колумнистът от „Ай Спай“ позвъни на вратата и когато видя Руп, възкликна:

— Господи Исусе Христе!

Точно на тази реакцията на удивление се беше надявал Руп. Щом бе получил такава от един дръглив драскач в долнокачествен таблоид, как ли щеше да реагира един средностатистически свестен човек — и потенциален клиент на „Колиър Мотърс“.

Той покани ван Дърбин и фотографа вътре, с надеждата, че онзи може да го снима по-късно след разговора. Остави мърлявия младок със студена кутийка кока-кола и испанския канал в кабинета, обзаведен в тексаски шик по-разточително и от търговския офис на фирмата му.

Журналистът взе една сребърна рамка, която стоеше на бюрото на Руп.

— Съпругата ви?

— Бивша Мис Тексас.

Ван Дърбин подсвирна одобрително и я върна на мястото й, след което седна срещу бюрото. Извади химикалка и бележник от вътрешния си джоб и подхвърли остроумно:

— Е, как изглеждаше онзи?

Руп изобрази копие на усмивка, питайки се дали изглежда толкова ужасно, колкото се чувства, и допусна, че ако е така, всичко е наред.

— Аз не съм нанесъл и един удар.

— Да не сте продали на онзи тип лимон?

Той и докторът от спешното сякаш бяха посещавали едно и също училище по комедия. Руп изобрази очакваната усмивка, после стана сериозен.

— Иска ми се да беше това. — Като се облегна назад в стола си, той направи купичка с пръсти и загледа маникюра си. — Не бях напълно искрен с вас преди, господин ван Дърбин.

— Съпругата ви е била само първа подгласничка?

Ако венците на Руп не пулсираха толкова болезнено, щеше да изскърца със зъби. Искаше му се да смачка под обувката си ван Дърбин като хлебарка. Отне му голямо усилие да запази самообладание, за да изглежда разкаян.

— Когато разговаряхме преди няколко дни се опитах да защитя целостта на остинското полицейско управление и честните полицаи, които служат на обществото.

— Намеквате, че има и някои нечестни полицаи? — намигна ван Дърбин. — Нека позная. Дейл Муди.

— Както вече знаете, двамата с него работихме в тясно сътрудничество в привличането под отговорност и осъждането на Алън Стрикланд. Обаче…

— Аз живея от тези „обаче“.

— … имаше някои… тактики… които бяха използвани по време на полицейското разследване, които смятах за неуместни. Но се направих, че не забелязвам. Не се гордея с това, но бях млад и амбициозен, и ме увериха, че тези… ъ-ъ-ъ…

— Тактики…?

— Да. Увериха ме, че са нещо обичайно и са част от полицейската работа. Неприятен аспект от работата, може би, но простим, защото в края на краищата полицейските служители си имат работа с нарушаващи закона индивиди. Често насилието е единственият език, който престъпниците разбират. Казано ми беше…

— От Муди? Той ли е човекът, който ви е казал всичко това?

— Точно така. Всеки път, когато питах Дейл как се е добрал до информация по време на разпита или как се е сдобил с някое доказателство, той отхвърляше безпокойствата ми. Колкото по-откровен ставах за методите му, толкова по-агресивен ставаше той.

Той вдигна ръка, сякаш се предаваше.

— Така че се отказах. Позволих му да провежда разследването както той намери за добре. Концентрирах се върху онова, което аз мога да контролирам, сиреч върху подготовката на случая за процес и представянето на положението в съдебната зала.

Ван Дърбин го изгледа с присвити очи.

— Да не би да сте променили решението си за обвинението на Алън Стрикланд?

— Съвсем не. Свърших си работата. Съдбата му се реши от дванайсетте съдебни заседатели, не от мен.

— Тогава защо е това малко представление, Руп?

— Сигурен съм, че Белами Прайс споделя опасенията, които имах относно разследването на Дейл Муди. В нейната книга компетентността и почтеността на детектива са поставени под въпрос.

— Както и тези на прокурора.

— Направила го е за драматичен ефект, да създаде напрежение и конфликт между тези два характера. Не го приех лично. Но явно Дейл Муди се е засегнал от начина, по който е обрисуван, защото след като двамата с вас говорихме онзи ден, той напусна скривалището си.

Ван Дърбин бързо събра две и две.

— По дяволите! Дейл Муди ви е причинил това?

— Онзи ден вечерта. Появи се и започна да ме бие така яростно, че бях безсилен да се защитя.

— Да не би вие да сте написал „Ниско налягане“? Защо е нападнал вас?

— Статията ви. Видял, че съм цитиран в нея.

— Не сте споменали нищо обидно за него.

— Не, но…

— Но знае, че е можело да го направите.

Руп не отговори, но направи физиономия, която намекваше недвусмислено, че репортерът правилно е допуснал. Той докосна превързания си нос.

— Мисля, че това показва само колко е уплашен Муди, че може да публикувате нещо нелицеприятно. Дори престъпно — добави той тихо.

Ван Дърбин задъвка гумата на молива, докато мислеше, претегляйки някакво решение, после се надигна и измъкна един лист от задния джоб на панталона си. Разгъна го и го побутна към Руп.

— Познавате ли ги?

Беше зърнеста черно-бяла снимка на Белами Прайс, наведена над перилата на един балкон, и изглеждаше силно разстроена. Зад нея, гол до кръста, стоеше Дентън Картър.

— Къде са снимани? Кога?

— На балкона на Картър, онзи ден вечерта.

— Какво става между тях?

— Не искам да знам — каза ван Дърбин, повдигайки вежди. — Но според мен това около кръста му прилича на превръзка. И има подутина върху лицето. Не изглежда толкова зле като вашата, но ударът е бил доста силен.

Когато Руп вдигна вежди въпросително, ван Дърбин сви рамене.

— Не знам кой, какво, кога, къде или защо. — Изражението му стана злобно. — Нито пък имах шанс да го попитам. Насъска полицията срещу мен и фотографа ми.

Той разказа какво се е случило и Руп се засмя въпреки болката, която това му причини. Ван Дърбин погледна навъсено.

— Сега е много смешно. Но тогава не беше. Отне ми няколко часа, докато се свържа с моя издател по телефона, който да им каже, че не съм някакъв шегаджия. Въпросът е, че Дентън Картър се е спречкал с някого.

— И мислите, че е бил Муди?

Ван Дърбин отговори с въпрос:

— А вие какво мислите?

Руп замислено се облегна в стола си.

— Не знам. Ако един от тях таи злоба към другия, то това ще е Дент. Муди го унижи здравата и ако не беше алибито на Дент, той щеше да бъде подведен за престъплението.

— Почакайте. — Ван Дърбин и се приведе напред. — Да не би да казвате, че може да е станало иначе? Дент Картър или Стрикланд?

Руп не отговори, остави репортера да си направи собствени заключения и надявайки се онзи да тръгне по насоката, зададена от Руп, и да не съзре манипулацията.

Като снижи глас поверително, ван Дърбин каза:

— Това не си ли противоречи малко с казаното от вас по-рано за това, че сте премислили нещата за обвинението на Стрикланд?

— Казах, че съдбата на Стрикланд беше в ръцете на съдебните заседатели.

— Но присъдата им се е основавала на това, което сте им казали, а вие сте им казали, че той е виновен.

— Аргументите ми се базираха на резултатите от разследването на Муди. Дали фактите са били такива? По онова време приех, че е така.

— Може да са били.

— Може.

— Но не сте сто процента сигурен?

— Муди беше под голямо напрежение от началниците си да намери убиеца на момичето. Беше избутал напред един заподозрян, което излезе въздух под налягане. Внушиха му, че ще изглежда като глупак, ако процесът срещу Стрикланд също се разпадне. И човекът беше непоколебим в решението си да види Стрикланд осъден.

— На всяка цена?

Руп отново избегна да отговори директно.

— Единственото, което казвам, е, че Дейл чувстваше принудата от градския съвет, полицейското управление, всемогъщите Листън и обществото.

— И е нарушил правилата, за да изфабрикува престъпник.

— Не съм го казал.

— Но ако е нямал нищо, което да крие, защо ви е нападнал?

Руп изглеждаше огорчен.

— Това си мислех и аз. Това трудно може да мине за действие на човек, напълно невинен за престъпление. Освен това ме предупреди да не разказвам за това. На вас. На никого. Но премълчаването си е прикриване, а аз не искам да бъда част от такова нещо.

Порският нос на ван Дърбин помръдна. Сякаш измисляйки началното изречение на следващата си статия, той каза:

— Муди е изровил погрешния човек и този невинен млад човек умря за едното нищо в затвора.

— Слагате в устата ми думи, които не съм казал, господин ван Дърбин. Ако ги напишете, ще изискам конфискуване на тиража и ще дам под съд вестника ви. Моля се на Бога да е било въздадено правосъдие — добави той благочестиво. — Обаче…

— Ето я пак тази думичка. Изправя ме нащрек.

— Ако искате ексклузивно интервю от мен, това е. Всичко, което мога да кажа по темата: кълна се в красивата си съпруга и децата си, че съм си свършил работата като прокурор по най-добрия начин, на който съм способен, с честност и изгарящ от желание да видя, че Сюзан Листън е получила правосъдието, което заслужава. Не мога да отговарям за мотивите или действията на бившия детектив Дейл Муди.

 

 

— Щеше да бъдеш разочарован.

Дент погледна към Белами, която седеше на дясната седалка на втория пилот. Беше мълчала през по-голямата част от полета и той я бе оставил със собствените й мисли. Предположи, че разсъждава над влошаващото се състояние на баща си и как ще й се отрази смъртта му.

Но явно по някакъв начин тормозеше мислите й и те бяха достатъчно обезпокоителни, за да свали слушалката си и да ги сподели с него сега.

— Разочарован?

— Ако бяхме направили онова снощи, щеше да останеш на сухо.

— Аз останах на сухо.

— Да, но не и както щеше да бъде, ако бяхме продължили. — Тя погледна отново напред, но той знаеше, че съзнанието й не е в гледката през предното стъкло. — Когато ти описвах брака си, ти отбеляза колко скучно изглеждал.

— Правех се на умник.

— Разбира се, че се правеше. Но беше прав. С изключение на едно. Не съпругът ми трябва да бъде обвиняван, а аз. Вината не е негова, а моя, беше му скучно с мен.

— Добре де, ще попитам: защо му е било скучно с теб?

— Имам проблеми с интимността.

— С чукането.

Тя примига.

— То е аспект от него.

— Какъв е другият аспект?

Тя не отговори, карайки го да повярва, че няма други аспекти, но дори и да имаше, това бе онзи, който бе разбил брака й, същият, който я накара да се държи странно с него снощи, така че това бе аспектът, който го интересуваше.

— Какъв вид проблеми? — попита той. — Да не използвам думата. Не я обичаш. Мнозина я намират за отвратителна, но харесват деянието. Така че какво те извади от равновесие снощи? Имам лош дъх? Или краката ми миришат?

— Не беше нещо, което си, или не си направил. Аз трябва да бъда обвинявана. Но нека оставим нещата така.

— Не, няма да ги оставим.

— Не искам да говоря по този въпрос.

— Тогава защо го повдигна?

— За да ти кажа, че съжалявам за случилото се.

— Извиненията се приемат. А сега ми кажи защо съм щял да бъда разочарован. Което, според мен, е пълна глупост. Но какво те кара да мислиш така?

— Сега не е моментът за такъв разговор.

— Напротив, идеалният момент е. Управлявам си самолета. Така че независимо каква е реакцията ми, не мога да действам. Можеш да кажеш каквото искаш.

Тя се размърда нерешително, после каза:

— Когато Сюзан…

— А, ясно. Имах чувството, че е свързано с нея.

— Всичко е свързано с нея.

— Само защото му позволяваш.

— Обсъждаме това по твое настояване. Искаш ли да продължа, или не?

Той й махна с ръка да продължи.

— Начинът, по който Сюзан умря, накара много хора да мислят, че си го е заслужила. Макар и да не го изричаха гласно, имаше намеци. От медиите. Както и от най-близките приятели. Съболезнованията понякога бяха примесени с намека „каквото повикало — такова се обадило“. Всички го усещахме. Татко, Оливия, Стивън и аз.

Дент не каза нищо.

— Един ден, по време на процеса, защитникът на Алън Стрикланд излезе направо и заяви, че ако Сюзан не е била сексуално необуздана, е щяла още да бъде жива. Руп Колиър отхвърли твърдението. Той и защитата влязоха в словесна престрелка. Съдията смъмри строго адвоката, нареди този коментар да бъде задраскан от протокола и инструктира журито да го игнорира. Но вредата беше сторена.

— Вредата…

— До тогава това беше само инсинуация, която ние — семейството — бяхме игнорирали публично. Но след като беше изречено в прав текст, не можехме повече да се преструваме, че и на нас не са ни минавали подобни мисли. А такава нелоялност към Сюзан беше болезнена за всички ни. Оливия избухна и плака часове наред. Татко се напи жестоко онази нощ и това беше единственият път, когато съм го виждала да прекали. Стивън се измъкна в стаята си, без да каже и дума на някого.

— А ти?

— Аз… — Тя направи пауза и си пое дълбоко дъх. — Аз също се заключих в моята стая, където след часове тъжно съзерцание реших, че причината за цялата тази скръб е сексуалността на Сюзан. Тя не заслужаваше да умре заради това, но никой от нас нямаше да страда, както страдахме сега, ако не се беше отдала на импулсите си. Следователно те бяха лоши. Мръсни. Разрушителни. Това е заключението, до което стигнах.

Тя се усмихна измъчено.

— Тогава точно навлизах в пубертета и започвах да усещам загадъчните и неконтролируеми копнежи, които бяха стрували живота на Сюзан. Помислих си, че ще свърша като нея, ако им се предам. Заради това реших да ги отхвърля. Зарекох се да не ставам като сестра ми.

В ума му веднага се заблъскаха куп отговори, но всички бяха груби, неподходящи и обидни за Сюзан. Той избра по-безопасната опция и ги задържа в себе си.

— По време на гимназията се влюбих лудо в няколко момчета и излизах на срещи, но — противопоставяйки се на Сюзан и нейната репутация — запазих девствеността си. По време на следването в колежа съм спала със случайни момчета, но никога не си позволих да се забавлявам в леглото, както правеха партньорите ми. Когато станах по-възрастна, започнах да се преструвам по-добре, но мъжете сигурно усещат, когато една жена не е искрена.

Тя го погледна, но той отново благоразумно се въздържа от коментар.

— Съпругът ми никога не ме попита за сдържаността ми нито преди, нито след брака ни, въпреки че я чувстваше. Аз никога не му отказах, но не бях… ъ-ъ-ъ… склонна към приключения. Може би се е надявал, че някога ще преодолее онова, което ми пречи да му се радвам така, както би трябвало. Но това не се случи и предполагам, че накрая се е уморил да се опитва. Загубата на бебето ни беше последното от разочарованията му.

Минаха няколко секунди, после тя го погледна.

— Това е. Сега, когато знаеш, би трябвало да се почувстваш по-добре за снощи. То няма нищо общо с теб или с техниката ти.

Той изчака, за да се увери, че е свършила, после каза:

— Да видим дали правилно съм схванал. На дванайсет години си дала онзи тъп обет да отхвърляш сексуалността си и си прекарала изминалите осемнайсет години, опитвайки се да го спазваш?

— Не, Дент — произнесе тя тъжно. — Прекарах осемнайсет години, опитвайки се да го наруша.