Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Low Pressure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Ниско Налягане

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2012

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-002-6

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Спокойствие пред буря, познато иначе като вечеря в „Макси’с“.

Аналогичните ресторанти в Ню Йорк и Бостън бяха вече създали репутацията му, така че почти веднага щом „Макси’с“ Атланта отвори преди петнайсет месеца в шикозния район „Бъкхед“, стана предпочитано място, където могат да се видят богаташки и красавици — както и мераклийки да станат такива.

Съсобственикът Стивън Макси седеше на избърсания хромиран бар, разглеждаше специалитетите на готвача за вечерта и превърташе наум яростната атака, която щеше да се разрази веднага щом вратите се отвореха в пет и половина. Когато мобилният му телефон завибрира, той погледна на екрана името и с чувство на ужас отговори:

— Здрасти, мамо.

— Знам, че си зает.

— Няма значение. Как е Хауард?

— В Хюстън сме. Дойдохме да видим какви са опциите за по-нататъшно лечение.

Изпълнимите им опции се бяха стопили, но нямаше сърце да го изрече гласно.

— Поздрави го от мен — каза Стивън.

— Разбира се. В момента спи. Белами е с него. Аз излязох, за да ти се обадя.

Беше сигурен, че тя имаше и друго за казване, въпреки че в продължение на няколко секунди по линията не се чуваше нищо, освен глухо мълчание. След това:

— Пристигнахме с частен самолет.

Това изречение, на вид съвсем невинно, придоби внезапно зловеща нотка. Стивън чакаше.

— Белами уреди чартъра. Познай кой беше пилотът.

Вътрешностите на Стивън се стегнаха.

— Моля те, кажи ми, че не…

— Дентън Картър.

Той подпря лакът на бара, наведе глава към ръката си и разтърка чело с пръсти в опит да предотврати мигрената, която тази информация несъмнено щеше да му докара.

— Опитах се да я разубедя — продължи Оливия. — Но беше твърдо решена.

— За бога, защо?

— Говори някакви неща за приключване, за поправяне на миналото. Знаеш я сестра ти.

— Вечният миротворец.

— Иска всичко да бъде… мило.

Той беше ли?

— Мил? Не. Не се радваше да ни види повече, отколкото ние него.

— Тогава защо се съгласи да ви превози?

— Онзи старец, който е собственик на летището…

— Той още ли е жив?

— Той го уреди, явно без да казва на Дент кой е резервирал чартъра. Когато разбра, че сме ние, стана неприятен и арогантен, както винаги. Не е останала капчица любов и от двете страни.

— Знаеше ли за книгата на Белами?

— Според нея, не. Но може и да се е престорил или да е глупав. Кой знае? Трябва да летим с него на връщане, когато приключим тук. — Стивън чу сумтене и осъзна колко разстроена е майка му. — Никога не съм искала да видя това момче отново.

Тя продължи да се оплаква от ситуацията. Стивън разбираше как се чувства. Неговите емоции варираха в диапазон от смайване, през тревога, до страх, както се случваше от деня, в който „Ниско налягане“ излезе. Тревогата му се засили още повече, когато самоличността на Белами и автобиографичната, основа на романа станаха публично достояние.

Уилям Строд, бизнес партньорът му, го потупа по рамото и направи знак, че е време да отварят. Рецепционистката се беше преместила от вътрешната страна на вратата. Келнерският състав се беше пръснал из салона за хранене, завършвайки последните щрихи по подреждането на масите. Сомелиерът стоеше, готов да отговаря на въпроси за скъпата винена селекция.

— Майко — прекъсна я Стивън, — съжалявам, но трябва да приключвам. Ще отваряме за вечеря.

— Съжалявам, би трябвало да се сетя…

— Не е необходимо да се извиняваш. Естествено е да си разстроена. Белами не е трябвало да те подлага на това изпитание — да видиш Дентън Картър; не и след всичко останало.

— Тя се извини сто пъти, Стивън. Никога не е допускала, че някой някога ще разбере, че книгата й е основана на… реални факти.

— Не се съмнявам, че извиненията й са искрени, но каква работа вършат? Тя избра да напише книгата. Тя рискува самоличността й да бъде разкрита. Но рискува също така да разкрие и нас. Което беше много нечестно.

— Сега го осъзнава — въздъхна Оливия с тежко. — Но станалото — станало.

— Да, станалото — станало. Но последното, от което се нуждаеш в момента, беше да ти се напомня за Дент Картър. Изкарай го от главата си и се фокусирай върху Хауард. Не забравяй да му предадеш моите поздрави.

Той затвори, преди тя да успее да каже нещо друго, после се премести в другия край на бара, освобождавайки място за нетърпеливите първи гости. Помоли един от барманите да му налее водка с лед. Гледаше как салонът се изпълва с народ и столовете около бара бързо се заемат. След първоначалната суматоха Уилям се присъедини към него. От питиетата и мрачното му изражение сигурно беше разбрал, че телефонният разговор го е разстроил.

— Да не би вторият ти баща да се е влошил?

Стивън разказа последните новини за състоянието на Хауард.

— Това е лошо, но има и друго. Дентън Картър се е появил в картинката. — Уилям знаеше историята, така че не бе нужно да обяснява надълго и нашироко защо това е обезпокояващо. — По покана на Белами, не за друго.

Разказа как се е състояла срещата. Уилям клатеше глава невярващо.

— Защо, по дяволите, й е трябвало да се свързва с него? След като напуска Ню Йорк и се връща в Тексас, прекратява цялата реклама за книгата си и виртуално изчезва от окото на обществеността. Защо раздухва отново нещата?

— Да ме убиеш, не знам.

— Какво ще правиш? — попита загрижено Уилям.

— Каквото съм правил през целия си живот. — Стивън плисна остатъка от питието си. — Контрол на щетите.

 

 

Белами предположи, че Дент е гледал за лимузината от вътрешността на сградата. Още преди колата да е намалила и да спре, той беше там, потупвайки по стъклото на шофьора да отвори задната врата. Веднага щом тя излезе, той размаха екземпляра на „Ниско налягане“ в лицето й.

— Искам да знам защо, за бога, си написала това проклето нещо.

Тя се запита дали неудържимият му гняв е добър, или лош знак. Добър, реши накрая, защото показваше, че й е казал истината като твърдеше, че не знае нищо за романа й, което правеше неправдоподобно той да й е изпратил увития в подаръчна хартия плъх.

Но той бе раздразнен и тя трябваше да го укроти, преди да са предизвикали внимание към себе си и някой да я разпознае. Беше се върнала в Тексас, за да избяга от светлината на прожекторите. Досега бе успявала.

Тя го заобиколи и влезе в терминала.

— Извинявам се, че не ти звъннах, когато излязох от болницата. Изхвърча ми от ума. — Забелязвайки масите близо до снекбара, тя добави: — Ще почакам тук, докато направиш каквото трябва преди излитането. Кажи ми, когато си готов.

Загледа се нататък, но този път той се отмести встрани и й препречи пътя.

— Не ме отпращай. Искам да знам защо написа това.

Тя се огледа стеснително.

— Би ли понамалил малко децибелите?

— Да направиш пари? Паричките на татенцето не са ли ти достатъчни? Или съпругът ти е издухал наследството?

— Няма да го обсъждам с теб, не и на публично място, нито когато ми крещиш в лицето.

— Искам да знам…

Сега не е времето, Дент.

Може би заради това, че бе повишила глас или заради острия тон, а може би защото бе използвала името му, или пък защото бе видял сълзи да изпълват очите й, но това го накара да осъзнае, че е разстроена и че се е върнала сама.

Той се отдалечи, хвърли поглед през прозореца към отдалечаващата се лимузина, после се върна обратно при нея и изрече очевидното:

— Родителите ти не са с теб.

— Приеха татко в болницата. Оливия остана с него. — Той не каза нищо и тя се възползва от моментното спокойствие. — Ще чакам тук.

Заобиколи го и дори не погледна дали я следва. Както беше ядосан, като нищо можеше да излети без нея, да я остави в безизходица и да я принуди да се върне в Остин с друг самолет. И това беше опция. Всъщност, може би дори щеше да е по-добре.

Както Оливия бе отбелязала няколко пъти през деня, свързването с него след всичките тези години беше грешка. Белами си беше въобразявала, че е необходимо за нейно собствено спокойствие, но сега съжаляваше, че не е приела съвета на мащехата си да остави нещата както са си. Беше създала друг враг.

На автомата за напитки тя си напълни картонена чаша с лед и диетична кола, седна на една маса, облекчена, че в момента няма друг в района на снекбара. Денят беше емоционално изтощителен. Нервите й бяха опънати. Нуждаеше се от няколко минути спокойствие, за да се възстанови преди неизбежния сблъсък с Дент.

През големите прозорци го гледаше как минава предполетната проверка с нейната книга, пъхната под мишница. Тя не разбираше нищо от самолети, но неговият беше бял, със синя украса и имаше два двигателя, по един на всяко крило. Той огледа горивото и провери нещо на лявото крило. Приклекна долу, за да инспектира гумите и приспособленията за кацане. Стана, изтупа си ръцете и заобиколи крилото към опашната секция. Всичките му движения бяха привични и ефикасни.

Колко годишен беше сега? На трийсет и шест? Или на трийсет и седем?

Две години по-възрастен, отколкото Сюзан щеше да бъде.

Белами беше любопитна да види как годините са се отнесли към него, дали е направил шкембенце, дали е оплешивял, дали се е оставил да потъне удобно в средната възраст. Само че той не показваше никакви драстични признаци на стареене.

Светлокестенявата му коса беше все още гъста и непокорна. В ъгълчетата на очите му имаше ситни бръчици от взирането в слънцето през предното стъкло на пилотската кабина през по-голямата част от живота му. Зрелостта — и без съмнение годините труден живот и късните часове — бяха направили лицето му по-слабо и по-ъгловато. Но сега бе не по-малко привлекателен от времето, когато беше осемнайсетгодишен, когато присъствието му я караше да си връзва езика на фльонга и да се стеснява от акнето и шините си.

Проверката приключи, той вдигна палец към екипа на наземния контрол, след което с широка и целеустремена крачка тръгна към сградата. При влизането вътре го придружи полъх вятър, карайки младите жени зад гишето на рецепцията да спрат онова, което вършат и да изгледат оценяващо как той нетърпеливо подръпва вратовръзката на мястото й и я приглажда върху торса си, който бе все още стегнат и плосък. Той свали очилата си, небрежно прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса, после се насочи към мястото, където чакаше Белами.

Наля си чаша кафе и го занесе до масата. Когато седна срещу нея, пусна книгата и тя се приземи на гладката повърхност с трясък.

В продължение на няколко минути Дент само се взираше в нея, кипейки вътрешно. Сиво-зелените му очи… спомняше си ги. Напръскани с кафяви петънца, те имаха цвят на мъх. Тези неща й бяха познати. Гневът в него бе нов.

— Много ли е зле? — попита я накрая той.

— Татко ли? Много. Онкологът му предписа още един курс химиотерапия, но процесът е толкова изтощителен, че двамата с Оливия се чудят дали си струва. Във всеки случай докторът мисли, че той е прекалено слаб, за да се върне вкъщи тази вечер.

— Още химиотерапия може да помогне.

— Не — каза тя тихо. — Няма. С нея или без нея, той ще умре скоро.

Дент отклони поглед и се размърда неловко в стола си.

— Съжалявам.

Тя отпи от колата си и го изчака отново да я погледне, преди да каже:

— Не произнасяй неща, които не мислиш.

Той прокара ръка нагоре-надолу през устата и брадичката си.

— Сваляме ръкавиците? Окей. Жалко е, че някой трябва да си отиде така, но баща ти никога не е показвал благоразположение към мен.

— Както и обратното.

— Какво съм му направил? О, почакай. Ако е нужно да знам, мога просто да прочета книгата ти. Тя ще ме осветли. — Той плесна сърдито с юмрук по книгата.

— Ако я прочетеш докрай…

— Прочетох достатъчно.

— … ще разбереш, че героят, на който си прототип…

— На който съм прототип? Не стига останалото, че използва и името ми.

— … също се явява жертва.

— Глупости!

Беше се навел през масата към нея, но след това лаконично изявление се дръпна назад, облегна се в стола си и опъна крака, без дори да се извини, когато я ритна под масата.

— Защо ти беше да разравяш това?

— А теб какво ти пука? — сопна му се тя.

— Трябва ли да питаш?

— Това се случи много отдавна, Дент. Отрази се на живота ти за колко… няколко седмици? Два-три месеца? Продължил си напред, продължил си с живота си.

Той издаде подигравателен звук.

— Имаш ли семейство?

— Не.

— Никога ли не си се женил?

— Не.

— Притежаваш собствен самолет.

— Като работя в замяна на собствеността.

— Явно още си близък с господин Хатауей.

— Аха. До днес. В момента всяко име в списъка ми с гадости се казва Гал.

— Не ти ли каза, че става дума за нас?

— Не. Дори когато ми даде чека ти.

— Името Белами Прайс не ти ли говореше нещо?

— Погледнах само да видя дали сумата е вярна.

— Помислих си, че може да си ме видял по телевизията.

— Давали са те по телевизията?

Тя кимна кратко.

— Да дрънкаш за това? — Той вирна брадичка към книгата на масата.

Тя отново отвърна с кимване.

— Страхотно. Просто страхотно. — Дент вдигна чашата кафе към устата си, но я остави на масата, без да отпие и я блъсна настрана толкова силно, че кафето се разплиска.

— В продължение на няколко седмици имаше голям медиен отзвук. — С тих шепот тя добави: — Не знам как си го пропуснал.

— Чист късмет, предполагам.

Известно време никой не каза нищо. Хората минаваха през лобито по една или друга причина, но не приближаваха района на снекбара, сякаш усещайки враждебността между двама им, и се опитваха да им осигурят някаква приватност, за да се разберат. Всеки път, когато Белами поглеждаше към гишетата на рецепцията, улавяше, че ги гледат със зле прикрито любопитство.

Накрая той бе този, който наруши тишината.

— Е, защо резервира чартър с мен? Можеше да доведеш татко си тук по някакъв друг начин. Частен джет. Не си допряла до мен и до малката ми скромна „Чесна“.

— Исках да видя как си се справил. Не съм чувала нищо за теб от онова… със самолета…

— А! Значи знаеш за случая?

— Превърна се в новина.

— Да — съгласи се той сухо. — И за това ли ще напишеш книга?

Тя го погледна.

— Мога да те снабдя с много материал… чакай да видим. — Той поглади брадичката си замислено. — Например, когато една млада вдовица резервира чартърен полет до Нантъкет. Голям път оттук. Докато стигнем до бреговете на Масачузетс настъпи тъмна и бурна нощ. Никой не беше убит, но дамата направи всичко възможно да ме изчука до смърт.

Белами примигна при думата, но отказа да му позволи да я раздразни, каквото — беше сигурна — е намерението му. Като запази изражението си овладяно, тя произнесе спокойно:

— Наех те, защото исках да разбера дали си прочел книгата ми и каква ще е реакцията.

— Е, добре, вече знаеш. Излезе ти две хиляди и петстотин долара плюс горивото. Струваше ли си?

— Да.

— Добре. Искам пасажерите ми да чувстват, че получават стойността на парите си. Вдовицата със сигурност го почувства. — Той й се ухили предизвикателно, но тя го игнорира. След това усмивката му се изви надолу и той изруга под нос: — Ако Гал мисли, че ще получи брокерски хонорар от този чартър, жестоко греши.

— Може би не ти е казал, защото…

— Защото е знаел, че ще кажа „не“.

— Защото е мислел, че би било добре за теб да се срещнем.

— Как е възможно да е добре за мен?

— Това ни даде възможност да прекратим боя със саби.

— Боя със саби.

— Да. Да го оставим зад гърба си. Да забравим…

Да забравим! — Той отново се наведе напред, този път с такъв гневен устрем, че накара масата да се разклати. — Това правех през изминалите осемнайсет години. Или поне се опитвах да правя. Каза, че се е случило преди много време. Е, не преди чак толкова много, госпожо. Не достатъчно, за да го оставя зад гърба си. Да го забравя. Да накарам всички други да го забравят. А сега идваш и пишеш шибаната си книга за онзи ден…

— Която беше публикувана като роман. Никога не съм възнамерявала…

— … и цялото грозно нещо изплува отново, за да измъчва всички. Ако си искала да пишеш белетристика, хубаво. Защо не измисли някоя история? — Той заби юмрук в книгата. — Защо ти трябваше да пишеш тази история?

Тя се възмути, че трябва да му дава отчет и му даде да разбере, че нейният гняв е не по-малко силен от неговия.

— Защото и аз исках да забравя.

Той излая кратък смях.

— Забавен начин да забравиш — като изложиш на хартия всичко.

— Бях дванайсетгодишна, когато това се случи. Имаше драматичен ефект върху мен. Превъзмогнах го до голяма степен, но трябваше да го залича.

— Да го заличиш! — Той вдигна едната си вежда. — Дума за пет долара. Използва ли я в книгата си?

— Имах нужда да опиша всичко, така че да се превърне в нещо осезаемо, нещо, което после мога да смачкам на топка и да изхвърля.

— Е, щом казваш. Заповядай. — Той побутна книгата към нея. — Можеш да започнеш с този екземпляр. Хвърли го в най-близкото кошче. — Той се изправи и се обърна към вратата, подхвърляйки през рамо: — Да вървим.

 

 

— Виждаш ли…? Дент? Всичко ли е наред?

Това бяха първите думи, които пътничката му изрече, след като се качи на борда. В случай, че й бе необходимо да говори с него по време на полета, я беше инструктирал да използва слушалката.

— Единственото, което трябва да направиш, е да пъхнеш това ето тук, а това — тук. — Той го демонстрира с кабела, свързан със слушалката. — Нагласяш микрофона близо до устата си, ето така. — Дент почти докосна долната й устна. — И говориш. Схвана ли?

Тя кимна, но той предположи, че няма значение дали е разбрала, или не; нямаше да каже нищо. Което за него беше окей.

Но сега, след двайсет минути полет, бяха попаднали в лека турбуленция и тя му говореше с разтревожен глас. Той се обърна, така че да може да вижда в кабината. Тя се бе хванала за ръкохватките на седалката и се взираше тревожно през прозореца. Ярка светкавица освети западния хоризонт, разкривайки грамада гръмотевични облаци. Летяха успоредно на тях, но тя изглеждаше изнервена.

Той познаваше добре климатичната система, знаеше от консултациите с радара къде се намира, посоката и скоростта, с която се движи. Беше попълнил съобразно това летателния си план.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои я в микрофона. — Тези бури са на мили оттук и нямат особено значение.

— Само си мислех… може би е възможно да минем по друг маршрут?

— Попълних летателен план.

— Знам, но… Не можем ли да избягаме от бурята?

— Можем. Само че по-скоро ще се оставя на поройния дъжд с гръмотевици, отколкото да имам един MD80[1], който не знае накъде съм си понесъл задника. — Той се обърна и тя можа да види лицето му, вместо да се взира непрекъснато в тила му. — Но това е мое мнение…

Тя го изгледа с убийствен поглед, извади кабелите от изхода на стената до стола й и свали слушалката. Той съсредоточи вниманието си върху настоящата работа, но когато турбуленцията стана по-силна, погледна отново към Белами. Очите й бяха затворени и устните й мърдаха. Или се молеше, или си припяваше нещо. А може би го проклинаше.

Гал, когото бе известил за приближаването, беше включил светлините на пистата. Той приземи самолета с лекотата на дългата практика и умения, и го насочи към хангара, където можеше да види силуета на стареца, очертан на фона на отворената паст на сградата.

Той спря машината напълно и изключи двигателите. Гал излезе да заклини колелата. Дент се измъкна от пилотската кабина, отвори вратата, след това излезе пръв и се обърна да помогне на Белами да се спусне по стълбата. Тя игнорира протегнатата му ръка.

Което го засегна. Протегна се към ръката й и пъхна в нея касовата бележка за зареждането на гориво.

— Дължиш ми ги за керосина, с който заредих в Хюстън.

— Кредитната ми карта е у господин Хатауей. Извини ме. Трябва да отида до тоалетната.

И тя забърза към сградата.

Гал заобиколи крилото и надникна в празната кабина.

— Къде са нейните?

— Останаха в Хюстън.

— Не ме изненадва. Баща й изглеждаше като пътник. Иначе как мина?

— Не ми се прави на любезен, Гал. Бесен съм ти.

— Да, но тази вечер си по-богат, отколкото…

— Искам директен отговор. Знаеше ли за книгата й?

Книга?

— Книга. Нали разбираш, онези неща, дето хората ги четат.

— Има ли картинки?

— Не.

— Значи не я знам.

Дент потърси очите му, които сълзяха, но не изглеждаха лъжливи.

— Ще те убия по-късно. В момента искам само да оставя самолета и да приключа за деня.

Докато отиде да свърши това, Белами и Гал се заеха със своите задачи в офиса на хангара. Но все пак им хвърляше по едно око и когато излезе от хангара, й препречи пътя.

Тя сковано произнесе:

— Благодаря ти.

А, не, нямаше да я остави да се изплъзне толкова лесно.

— Може да не използвам думички като „заличавам“, но знам как да летя. Аз съм добър пилот. Нямаше причина да се страхуваш.

Като избягваше да срещне очите му, тя каза:

— Не ме беше страх от летенето.

Бележки

[1] Средно голям самолет на фирмата „Макдонъл Дъглас“, представен през 1980 г. — Б.пр.