Александър Геренски
Седмата чаша (7)

1

— Изобщо мръсна история, другарю подполковник — завърши разказа си капитан Смилов. — Мръсна и кална! И най-лошото е, че и досега не мога да изградя здрава изходна хипотеза, за да разкрием престъплението.

— Мръсна история, казваш. Е, не правиш кой знае какво откритие, Любак. Всяко убийство само по себе си е такова явление, което грубо противоречи на здравия човешки разум и на най-обикновения човешки морал.

— Де да беше само това! Има убийство и убийство. Това е извършено на фона на най-калните човешки отношения. Пиянство, шантажи, разврат — нищо не му липсва.

Смилов разви някаква кърпа, извади от нея една чаша и я подаде през бюрото. Тогава подполковник Александър Геренски видя за първи път седмата чаша.

— Ето например тази чаша. От нея убитият е изпил отровата, затова я иззех като веществено доказателство. Разгледайте я…

Александър Геренски пое чашата, погледа я няколко секунди, после я върна на инспектора.

— Да-а-а — замислено проточи той. — Бива си я. Такава още не бях виждал. А сега, кажи какво си успял да свършиш днес?

— Да си призная, в първия момент задачата ми се стори лека. Във вилата е имало всичко на всичко седем души. Единият от тях е убит — остават шест.

— Шест, казваш — прекъсна го Геренски. — Това означава, че ти изключваш самоубийството.

— А вие?

— И аз. Както ми описа обстановката… Цялото поведение на този Даракчиев с нищо не подсказва, че се е готвел за смърт. Бих казал — точно обратното! И така — шест. Продължавай.

— Веднага изключих двете момичета Елена Тотева и Мария Данчева, които обективно не са имали възможност в нито един момент да стигнат до чашите; те са пристигнали с Борис Паликаров, без да влизат във вилата, минали са в беседката и без да се разделят една от друга, са били въведени в хола на вилата от домакина.

— Така възможните убийци остават само четирима — вметна Геренски.

— Да. Но затова пък всеки от четиримата би могъл или поне е имал възможността да постави отровата.

— Тъкмо стана дума за отровата. Намерихте ли съда, в който е била държана?

— Не. Въпреки най-щателните обиски и претърсвания и на вилата, и на двора… Използувахме и служебно куче, но никъде не го открихме.

— Какво излиза, че убиецът е донесъл цианкалия в шепата си? — Геренски се усмихна. — Но боговете не убиват с отрова, Любак!

Капитан Смилов надигна глава учудено:

— Моля?

— Извинявай, пошегувах се…

Геренски стана, заобиколи бюрото си и закрачи из кабинета. Той беше висок, едър, дори пълен. При последния периодичен медицински преглед лекарят му бе казал, че е висок метър и 82 сантиметра и тежи 98 килограма, препоръчал му бе да свали поне петнайсет от тях. Ходеше малко тромаво, едва забележимо накуцваше с левия крак. Приближи до капитан Смилов и сложи ръка на рамото му:

— Интересуваш ли се от античната драма?

— Ех, не бих казал… Еврипид, Софокъл, ама кой какво беше написал.

— Античните драматурзи, драги ми Любак, понякога съчинявали толкова объркани ситуации, че самите те не можели да намерят изход от тях. И тогава прибягвали до една колкото примитивна, толкова и ефикасна хитрост — спущали на сцената отгоре с въже един бог, който веднага оправял работата. Лошото е там, че боговете, доколкото си спомням, никога не са си служили с отрова. Убивали са със светкавици, с магия, понякога дори със стрела, но навярно са смятали отровата под божественото си достойнство.

— И какво отношение трябва да имат другарите богове към нашия случай?

— Искам да кажа, че отровата или поне съдът, в който е била съхранявана, сигурно съществува някъде.

— Изчезването на съда с отровата насочи съмненията ми към Жилков — вече по-спокойно каза Смилов. — Защото между смъртта на Даракчиев и моето явяване на местопрестъплението само той е напущал вилата. Спомнете си, именно Жилков е отишъл да повика лекаря. Изминал е около половин километър и спокойно е могъл да се освободи от отровата.

— Това вече е нещо!

— Но останалите трима също не са вън от съмнение. Събраните показания очертават също всеки един от тях като възможен извършител.

Няколко минути Александър Геренски се разхожда замислено из кабинета си, после се върна и седна до бюрото.

— Продължавай, Любак, разкажи ми всичко, което още сте открили.

— Откъслечни и, така да се каже, неорганизирани находки, другарю подполковник, които може да са, а може и да не са във връзка с престъплението. Да започнем с парите. Това е било сборище на извънредно богати хора. В дрехите на убития имаше около хиляда лева и бонове от „Кореком“ за още двеста. В чантата на Даргова почти две хиляди и петстотин. Големи суми носеха също Жилков и Паликаров. А Мария Данчева, едно двадесетгодишно момиче с твърде съмнително поведение, имаше пет съвсем нови банкноти по 20 лева.

— Как? — вдигна вежди Геренски. — И тя ли?

— Данчева каза, че й били подарени от убития.

— За какво?

— Според мене, за да насочи нежностите си към Атанас Средков. — Смилов замълча малко, сякаш очакваше нови въпроси. Но тъй като те не последваха, продължи: — Вилата беше буквално пълна с пари. Не вила, а банка, другарю подполковник: български пари, чужда валута от всякакъв западен вид, бонове от „Кореком“ и… нито една стотинка от социалистическите страни! Общо почти десет хиляди лева.

— Кръгла сумичка, няма какво да се каже! Откъде са могли да ги имат?

— Това все още е загадка.

— Нещо с кооперацията, където Даракчиев е бил счетоводител?

— Не. Другарите от кооперацията категорично отхвърлят подобна възможност. Всички го характеризират като студен и необщителен човек, но неимоверно прецизен служител. Нито една ревизия досега не е уличила Даракчиев, в каквато и да е неизправност. При това, другарю подполковник, кооперацията изобщо не работи с подобни големи суми, а пък долари не е и помирисвала.

— Добре… нататък. Какво друго намерихте в тази пещера на Аладин?

— Да завърша с парите. Една от сумите представлява особен интерес. Тази, която намерихме в хола. Три хиляди лева, хиляда долара и друга различна западна валута. Но не в размера на сумата е интересното.

— Тогава?

— Първо. Парите се намериха в едно чекмедже на бюфета, ключът от което беше в джоба на убития. Второ. Върху парите имаше отпечатъци от пръстите не само на Даракчиев, но и на Жилков. Трето. Освен парите, в чекмеджето се намираше и един пистолет с вдигнат предпазител. Един великолепен „Смит и Уесън“ 38, модел „Мейстър“. Можете да го видите при веществените доказателства. По него имаше следи само от Даракчиев. Четвърто. Върху полираната повърхност на чекмеджето имаше отпечатъци и най-късните не са от убития. След него по това чекмедже са се докосвали Богдана Даргова и последен — Дамян Жилков.

— Какви обяснения дават Даргова и Жилков?

— Никакви. Обясняват отпечатъците си със случайно докосване до бюфета.

— А какво говори този Жилков за отпечатъците си върху банкнотите? И те ли случайно?

— Бил посетен от някакъв непознат за него човек, когото виждал един–два пъти с убития. Той му бил дал парите, за да ги предаде на Георги Даракчиев. Тази услуга Жилков бил извършил в петък, няколко часа преди убийството.

— Хм, съшито с прекалено бели конци. Други находки, Любак?

— Само тази снимка. Намерихме я в дрехите на убития.

Александър Геренски взе снимката и я разгледа. Наглед не представляваше нищо особено: две коли, спрели на шосето, и двама мъже, които сменят гумата на едната от тях.

— Какво забележително виждаш в тази снимка?

— Мъжът вляво е Дамян Жилков.

— Какво обясни той за нея?

— Отново бели конци. Наскоро били на екскурзия с Георги Даракчиев и по пътя Жилков помогнал на някакъв закъсал чужденец да поправи гумата си, а в това време Даракчиев им направил снимка за спомен.

— Така… Иди доказвай, че историята е невярна. Но толкова ли са били близки Жилков и Даракчиев, че Даракчиев да носи снимката му непрекъснато в джоба си?

Смилов вдигна рамене. При някой от следващите разпити ще трябва да му постави този въпрос.

— А сега — продължи Геренски, — дай ми известна характеристика на тия хора. Какво си успял да научиш за тях.

Този път Смилов разгъна папката с документите, започна да я прелиства бързо.

— За трудовата дейност на Георги Даракчиев ви казах. По произход е — извинявайте за старомодния израз — от „бившите хора“: баща фабрикант, гувернантки, колежи и така нататък. Без някакви политически прояви в миналото, след национализацията през 47–а година постъпил на служба като счетоводител и се проявявал винаги като примерен работник. Една дузина награди за добра служба. Женен с едно дете. Жена му — Зинаида Даракчиева, по баща Пфалцгамер.

— Рускиня? Германка?

— Нещо по средата, не съвсем изяснено. Баща й Хенрих Пфалцгамер е белогвардейски емигрант. Брои се за руснак, но май че е балтийски немец. Може да е и малко евреин. Впрочем едва ли — казвал, че е барон. В известен смисъл Зинаида може да се смята и за баронеса. Предполагам, че когато Даракчиев се е женел за нея, и това е играло роля. Майка й във всеки случай е натурална българка. А баща й се е подвизавал на търговския сектор — продавал е зеленчуци.

— Значи — барон зарзаватчия, а?

— Така излиза. И двамата са покойници. Борис Паликаров е по произход като Даракчиев. Работи като агент на Държавния застрахователен институт.

— А доходите му? Казваш, че живеел нашироко.

— Обяснява ги с няколко наследства, които получил. Нашите справки показаха, че наистина е богат наследник, но все пак се съмнявам, че само наследствата са могли да му осигурят този охолен живот. Дамян Жилков е от някакво разградско село, ерген. Дошъл преди осем години в София, три години работил като стругар, но щом се сдобил със софийско жителство, напуснал завода и отворил пункт на „Спорт–тото“. Паричното си състояние обяснява с печалби от „тото–то“. Проверката установи, че наистина на негово име са изплатени няколко крупни печалби. Допущам, че е купувал от играчи на „Тото“ печеливши фишове, за да замаскира по този начин някакви други доходи. Общо взето, човек с ниска култура, с примитивна селска хитрост. Атанас Средков е митничар уж с безупречна трудова характеристика. Тип на среден чиновник. Направи признания за извършено от него служебно нарушение, което станало повод да бъде шантажиран от Даракчиев.

— Какво е искал Даракчиев от него?

— Засега нищо конкретно. Говорел само за подчинение и за бъдещи безопасни задачи, които щели да бъдат заплатени щедро. Богдана Даргова е човек без собствена биография. Без професия, без лични доходи.

— А парите в чантата й?

— Подарил й ги Георги Даракчиев. Признава недвусмислено, че в разстояние на три години е била негова любовница, като в петък настъпила раздялата им. Именно при тази раздяла той й подарил сумата.

— Добра утешителна премия, няма какво да се каже. По-нататък?

— Съпруга е на Коста Даргов, петдесетгодишен, среден чиновник в СГНС, среден на ръст, със средно добра трудова характеристика. Изобщо всичко в него е средно, с едно изключение — финансовото му състояние. Също получил няколко наследства. Не отрича, че в деня на убийството е бил в Драгалевци. Подозирал жена си в изневяра, знаел за събирането у Даракчиев (той самият не бил поканен, макар че, общо взето, е в кръга на близките на убития), искал да се увери в отношенията на жена си с убития и затова дебнел наоколо. Няма никакви данни да е проникнал във вилата. Мисля, че за двете момичета няма защо да ви говоря. Както ви казах, не съществува абсолютно никаква възможност някоя от тях да е извършила престъплението.

— А да е косвено замесена? Впрочем, това ще видим. Така или иначе, те са единствените „обективни свидетелки“, върху които сякаш не пада подозрение. Тук ти си прав. Бих желал преди всичко с тях да поговоря. Повикай ги за утре към осемнадесет часа.

— В неделя?

— Че, какво пък. Време нямаме. И… надявам се, госпожиците ще са по-свободни именно в неделя.

— Те тъкмо в неделя са най-заети, другарю подполковник — усмихна се Смилов. — Да, щях да пропусна да ви кажа — утре в десет часа е погребението на Даракчиев. Ще го почетете ли с присъствието си?

— Аз не съм му никакъв близък, дори познат — усмихна се на свой ред Геренски.

— Но тия дни ще му станете — очите на Смилов светнаха лукаво. — А той е бил такъв човек, че веднъж като го опознаете, цял живот няма да го забравите. Пък и няма да е безинтересно да понаблюдавате опечалените убийци. Ще има покъртителни сцени. „Тленните останки на покойния — както е казал нашият общ приятел Остап Бендер — бяха изнесени на ръце от близки и приятели.“ Струва си, ей богу!

— Добре, убеди ме. Ще дойда. Заедно ще отидем. А как посрещна събитието съпругата?

— Тя се завърна днес сутринта от Варна. Не бих казал, че е убита от скръб. Разпоредителна жена. Мадам Корейко. С една дума — баронеса!

— Ти какво, сякаш си настроен нещо против нея?

— Ни най-малко. Но и да й съчувствувам особено нито имам причини, нито желание. Струва ми се, че още не е казала на сина им.

— Как е възможно! — учуди се Геренски.

— Той е в Панчарево, на пионерски лагер. От коменданта узнах, че го е посетила. Но детето сякаш още нищо не знае. Казала му, че ще дойде пак в неделя следобед. А погребението е сутринта!…

— Странно!

— Да, наистина, да не заведе детето на погребението на баща му!

— Мислех за друго. И моят Владко е там, край Панчарево. Посещавам го всяка неделя, следобед. Боях се, че този път не ще остане време за него, но изглежда, че все пак ще отида.