Александър Геренски
Седмата чаша (10)

4

Когато повървяха малко по улиците на Драгалевци, Александър Геренски попита:

— Какво ще кажеш за Зинаида Даракчиева?

Смилов сви рамене:

— Една от онези жени, които на двадесет години изглеждат на тридесет, а на четиридесет години — пак на тридесет…

— Верен на себе си! — Геренски се усмихна леко. — Аз го питам за една замесена в разследването личност, а той видял в нея жената. Въпросът ми беше какво мислиш за нея като за човек, който има пряка или косвена връзка с убийството.

— Изключете пряката връзка, другарю подполковник. Ще бъде загубено време, ако се опитаме да уличим Даракчиева в убийството.

— Криво ме разбра. Но все пак обясни ми съображенията си.

— Първо, тя не е била тука. И второ, предположението Зинаида Даракчиева да е убийцата, не издържа психологически. „Георги беше един съвършен мръсник“, „Аз бих била способна да го убия, ако не беше баща на сина ми“. Виновникът или прави признания, или с всички сили се стреми да отхвърли подозренията от себе си. Ако Даракчиева беше убила мъжа си, тя щеше да се опита да представи семейството си, доколкото в случая това е възможно, като гнездо на две влюбени птички и мъжа си като идеалния съпруг, когото тя обожава. В показанията й всичко е обратно: Даракчиев е мръсник, семейството е фасада без съдържание, жената характеризира себе си като потенциална убийца. Просто човешката логика изключва Даракчиева от списъка на заподозрените.

Александър Геренски кимна. Както ставаше често, Смилов бе следвал пътя на собствените му мисли.

— Ако се вслушаме в описанията и характеристиките на Даракчиева — продължи Смилов, — кръгът ще се стесни още повече. В нейното обрисуване на компанията от петък няма много потенциални убийци.

— Въпреки това извършителят е някой от тях. Иначе би трябвало да припишем престъплението на свръхестествени сили, на някой бог, слязъл от Олимп, за да премахне Даракчиев, и отлетял пак между безсмъртните. Както вече ти казвах, отровата не е оръжие на боговете.

— А защо не включим в кръга и някой от многобройните приятели на убития? Защо да се ограничаваме с четирима от шестимата гости?

— За Даргов ли мислиш? Та той не е бил във вилата.

— Но се е въртял наоколо, познавал е разположението на помещенията в сградата, знаел е също навиците на домакина и последователността на ритуала при подобни сексуални оргии във вилата. И още една важна подробност. Даргов отдавна е бил наясно по отношенията между жена си и Даракчиев и не си е правил никакви илюзии за онова, което е щяло да се случи тази вечер.

Така те стигнаха до площада и се наредиха на опашката, която чакаше автобуса.

— Ти не отговори на въпроса ми — рече по едно време Геренски. — Какво мислиш за… жената? — Тъй като имаше и други хора наоколо, той избягна да назове името й.

— Обичам такива жени — ухили се Любомир Смилов. — Те ми помагат да се радвам, че съм ерген.

— И защо? Бъди обективен — тя е красива, умна, находчива, с подчертана интелигентност.

— Има нещо у нея, другарю подполковник, което ме плаши. Красива и умна, да, но леденостудена. Тя се приближава до моята представа за жена, само когато говори за сина си. А иначе…

— А ти помисли за живота, който е водила. Може би и тя самата да не е светица. Но петнадесетина години в атмосфера на най-грозен разврат, на тъмни дела, на деспотизъм, който убива всяко човешко достойнство — това не е нещо, което може да се пренебрегне. В такава атмосфера човек или рухва, или се изпълва със студенина, цинизъм, равнодушие, душевна загрубялост. Щастие за нея е, че има син. Защото чрез него е запазила в себе си искрица топлина и вяра в доброто.

— И все пак не ви пожелавам да се ожените за нея, другарю подполковник.