Александър Геренски
Седмата чаша (11)

5

В управлението пристигна в лошо настроение — поради бавния транспорт беше закъснял, а точността влизаше в списъка на нещата, на които Геренски педантично държеше. При вратата постовият милиционер го посрещна с ръка на козирката, но и с усмивка на очакване — познаваха се отдавна и знаеше, че заместник–началникът няма да го отмине, без да разменят няколко думи. Александър Геренски забеляза тази усмивка. И макар че бързаше, не се реши да разочарова стария си познайник.

— Как е, Радой?

Милиционерът тайно в себе си се гордееше с познанството си с Геренски.

— Отлично, другарю подполковник.

— Наистина ли е отлично? Или само така… по устава?

— Този път е съвсем отлично, другарю подполковник. Не по устава.

— Добри ли са новините от жената?

Вече половин месец жената на Радой лежеше в болница. По едно време лекарите дори се колебаеха, че заболяването й ще се окаже рак. И тогава лицето на милиционера беше също като пепел.

— Тъй вярно, добри новини. Вече няма болки, на оправяне е. Докторът каза, ела след една неделя да си я прибереш. Прескочихме трапа, другарю подполковник.

— Казвах ли ти — усмихна се Геренски. — А ти съвсем си беше глътнал езика… Носи й много здраве от мене.

— Тъй вярно, ще й нося, другарю подполковник.

Геренски почти беше отминал, когато се сети нещо и се върна.

— Слушай, Радой, направи ми една услуга. — Той извади от джоба си двулевова банкнота и я мушна в ръката му. — Купи една кутия бонбони и я занеси на жената. От мене.

Този жест така трогна милиционера, че когато най-сетне се сети да поблагодари, подполковникът отдавна беше изчезнал нагоре по стълбите.

През стъклената врата Геренски видя, че двете момичета вече го чакаха. Той спря и ги разгледа. Единственото, по което си приличаха, беше младостта им. Русата беше сякаш олицетворение на стеснителността. Иначе свежа, с естествената свежест на хората, които прекарват по-голямата част от времето си на открито, и без външни белези на мода и поквара, тя седеше на края на стола, със сплетени на скута ръце и с поглед, забит в някаква точка на пода. За разлика от нея другата се държеше „като у дома си“ — кръстосала крак върху крак, тя пушеше, разговаряше с милиционера от чакалнята и от време на време се смееше с цяло гърло. Не се искаше особена прозорливост, за да се види какъв живот води — леко повехналата кожа и ранните сенки около очите го издаваха прекалено ясно. Фризурата и дрехите й бяха по последната дума на модата, а полата й, хлъзнала се по бедрата, достигаше по-близо до таза, отколкото до колената.

Геренски влезе и кимна с глава. Милиционерът отдаде чест. Двете посетителки разбраха, че онзи, когото чакаха, най-после беше пристигнал. Реакцията им пак беше напълно различна — русата стана, още повече се сви и напълно заприлича на ученичка, извикана при директора, за да бъде мъмрена; тъмнокосата не помръдна и запази дръзкото си и почти нахално държание, само леко премрежи мигли, сякаш искаше да предразположи Геренски за един малък флирт. Той се престори, че не забелязва предизвикателството, и ги покани в кабинета си.

— Ще заповядате ли да повикам секретаря, другарю подполковник? — запита милиционерът.

— Не — отговори Геренски. — Гражданките са дали показания и сега само ще си поговорим откровено по някои въпроси. — Той ненавиждаше безличното „гражданина“ и „гражданката“, но видът на тъмнокосата го беше шокирал и за нея езикът му не се обърна да каже „другарката“.

Тримата преминаха в кабинета и Геренски посочи креслата на посетителките. Поколеба се, но не седна на мястото при бюрото си, а зае третото кресло — според една негова собствена теория бюрото отдалечава разговарящите, а в предстоящия разговор той искаше да постигне непосредственост и непринуденост. Двете момичета се разположиха по същия начин, по който седяха в чакалнята. Тъмнокосата дори подръпна полата си още по-нагоре, сякаш уплашена, че краката й не са достатъчно разголени.

— Както подобава на възпитани хора — Геренски насочи тези думи с леко натъртване към тъмнокосата, — нека най-напред да се запознаем. Аз съм подполковник Геренски и съм натоварен с разследването на убийството на вашия познат Георги Даракчиев. Вие вероятно сте Елена Тотева…

— Да — едва произнесе русата. Гласът й звучеше така, сякаш в устата й нямаше нито една капка слюнка.

— … и Мария Данчева. — Той добави с лек упрек. — Позната повече като Мими.

— На вашите услуги — отговори другата и в нейната уста тази уж общоприета форма на учтивост прозвуча някак прекалено буквално, прекалено недвусмислено, за да бъде многозначително. После попита свойски: — Мога ли да запуша?

Геренски преглътна и кимна.

— Да ви предложа ли цигара?

Тя погледна пакетчето „Арда“ в ръцете му, сви насмешливо устни и отказа:

— Благодаря. Предпочитам от моите.

Мими запали „Кент“. „Отново «Кент», помисли Геренски. Изглежда е писано тази мръсна история да премине под дима на тези цигари.“

— Да започнем — каза той, като продължаваше да се обръща към Мими. — И така, в петък вечерта вие двете сте били поканени във вилата на Георги Даракчиев на…

— Коктейл–парти — помогна му насмешливо Мими.

— Да–а–а, коктейл–парти. Впрочем не името е важно. Затова пък много ясно си представям онова, което се е криело зад това име. Отначало алкохол, после може би малко танци, след това още алкохол и накрая индивидуални занимания по спалните…

— Не! — почти извика Елена. (Геренски, кой знае защо, отбягваше да я нарича в себе си Льони.) Тя се изчерви, но повтори решително: — Не! Никакви спални, сгрешихте…

Мими се изсмя — реакцията на Льони я забавляваше.

— И защо пък не? В такива случаи всичко зависи от настроението. И от това, дали някой в компанията ти харесва.

— Не, това нямаше да се случи!

— Гран дум ньо дум ма, шери! — продължи да се смее Мими. — Не се горещи и как беше там? „Голям залък преглътни…“ Защото аз пък ти казвам, че щеше да се случи. Позволи ми, имам известен опит в тези работи. Щеше да се случи не ако някой от мъжете ни харесваше, а ако ние бяхме харесали на някой от тези пърчове. И не си прави илюзии — ние бяхме поканени не поради моите черни очи и твоите сини, а защото бяхме вече съответно включени в програмата на мъжете. Дори няма да сгреша, ако ти кажа, че не друг, а самият Джордж Даракчиев щеше да ти покаже колко са меки матраците на спалнята му.

Александър Геренски ги слушаше и бавно местеше поглед от едната на другата. Душата му се бунтуваше — не толкова думите на Мими, колкото спокойно–деловият тон, с който ги произнасяше, го потърсваше. Да, наистина „делото Даракчиев“ бе събрало тук, при него, две напълно различни същества. „Злото е съсед на доброто“ — каза си той и тази поговорка го поуспокои; успокои го с подсъзнателната констатация, че светът е бил нареден така глупаво още от най-стари времена.

— Вие очевидно имате известен опит във… веселбите на тази компания — произнесе той гласно. — Нещо по-подробно да кажете?

— Има ли това общо с убийството? — запита тя предизвикателно. — То си е моя лична работа.

— Сега вече няма лични работи. Мое задължение е да узная всичко, което може да изясни вътрешните отношения между хората, един от които е убит, а друг е убиецът.

— Но нали ние с Льони сме вън от подозрение.

— Дори и да е така — търпеливо продължи Геренски. — Останалите обаче, чиито имена очаквам да чуя, не са вън от подозрение. — Той реши да се възползува от наглостта й и я предизвика: — Или може би се стеснявате да ги назовете? Угризения!…

— Далеч от тази мисъл! Зная, че нямам нищо общо с убийството и затова не ми пука от останалото. В началото беше Боби. Борис Паликаров, искам да кажа. После — негово величество Даракчиев. Но то беше толкова за малко — Беба го държеше изкъсо, така че не се брои. Няколко приятни вечери изкарахме и с Дамян.

— А в петък щеше да бъде редът на Средков, доколкото разбрах?

— Събрали сме се да говорим за онова, което е било, а не което е щяло да бъде — отговори Мими безочливо. — И какво от това? Аз знам закона. Щом няма насилие, нищо не можете да ми направите.

— Има и неписани закони. Един от тях е общественият морал.

— Айде-е… дойдохме и до морала! Всички го вършат, а опира пешкира този, когото хванат.

— Понякога има и изправителен труд — подхвърли Геренски. Куршумът му обаче улучи не целта, към която беше отправен: Мими остана невъзмутима, докато Елена се прекърши, пребледня и нервно закърши ръце.

— Няма да ме сплашите, гражданино следовател — спокойно отвърна Мими. Да, тя имаше рутина в обръщенията към органите на милицията. — Била съм и там… и както виждате, не съм умряла.

— Прекалено богата биография за вашите двадесет години — изсумтя той, ядосан, че се беше поддал на тона й.

— Ето, започна четенето на евангелието — подигравателно въздъхна тя. — Знаех си аз… — После каза неочаквано: — Имате ли нещо за пийване?

Александър Геренски казваше понякога, че за него най-тежкото нещо в професията му е страхът, който някои хора имат от милицията, и че мечтата му е да доживее деня, когато същите тези хора ще се явяват в милицията с толкова тревога, с колкото прекрачват прага на пощата. Но по-късно той си призна, че прекаленото спокойствие и арогантността на Мими Данчева са го ядосали.

Той бързо се овладя, стана и извади от хладилника три бутилки минерална вода и чаши. Отвори бутилките и напълни чашите. Мими не докосна своята, но Елена изпразни чашата си с жажда на човек, болен от треска.

— Газирана вода! — изкриви устни Мими.

— Достатъчно глупости! — остро рече Геренски. — Вие — той говореше на Мария Данчева — искате да не ви смятам между заподозрените. В такъв случай разкажете ми всичко, което знаете за петък вечерта. Всичко, разбирате ли? Без премълчаване и без увъртания.

Мими умееше да дава показания. Сухо и сбито тя описа всичко. Започна с вечерята в Боянското ханче, където са се уговорили за петък, срещата с Паликаров и Льони, „двете глътки“ в „Берлин“, преди да тръгнат към Драгалевци, пристигането им там.

— Дамян и Боби мислеха, че не ги чувам — каза тя. — Льони остана назад, аз вървях напред, а те по средата си говореха по мъжки. — Тя се извърна към другото момиче. — Именно тогава, мила, чух, че Джордж Даракчиев се готви да ти покаже някои тайни на любовта. Това хич не се хареса на Боби, който имаше същите намерения. И започна да кандърдисва Дамян, че Джордж е станал вече излишен.

— Какво? — рязко запита Геренски.

— Точно така. Захвана да го навива, че Даракчиев много ги тормозел и че не бутал на Дамян онова, което му се полагало. Нещата щели да се оправят едва тогава, когато пукне Даракчиев и Дамян заеме мястото му.

— Добре, продължете.

— Постояхме в беседката и си полафихме. По едно време Дамян отиде някъде, а дойде Джордж. Поприказваха нещо с Боби. Не се чуваше какво говореха, но положително беше за Льони. И старият пръч Боби излезе из кожата си, че плановете му отидоха по дяволите. После Джордж, Льони и аз тръгнахме към вилата. И той ме помоли да взема под мое покровителство онзи смачканяк Средков.

— И подкрепи молбата си със стоте лева?

— А, не така… Нали ви казах, че знам законите. Парите нямаха нищо общо със Средков. Джордж ми ги даде… на заем.

— На заем!

— Ами да, нали не е забранено да се вземат пари на заем.

— Какво говорите, разбира се, че не е забранено. Само че… сега вие ги дължите на неговата законна наследница, на Зинаида Даракчиева. Да не забравите да й ги върнете.

Данчева не намери какво да отговори.

— Както и да е, това са гражданско-правни отношения и те не влизат в компетенцията на милицията. А сега по-нататък. Какво друго имате да ми съобщите?

— Нищо. Отидохме в хола и Джордж хвърли топа. Останалото знаете.

— Нещо да сте пропуснали?

— Това си беше. Няма повече.

Геренски се обърна към Льони. Момичето изглеждаше така, сякаш беше пред нервен припадък.

— А вие, Тотева? Чухте разказа на… Мими. Имате ли да коригирате или да добавите нещо към него?

Преди да отговори, момичето си наля нова чаша газирана вода и я изпразни на един дъх.

— Всичко беше вярно. Но аз не съм чула този разговор между Паликаров и Дамян Жилков. Вярвайте ми, ако го бях чула, веднага бих побягнала. Честна дума!

— Добре, добре. Помислете дали все пак Мими не пропусна нещо.

— Да, пропусна. Докато четиримата бяхме в беседката, от вилата се чу гласът на Даргова, която заплашвате някого с убийство.

— Моля? — остро я прекъсна Геренски.

— Така беше, другарю Геренски. Приказвахме си и от вилата се чу как Беба Даргова извика: „Аз ще те убия“. И после още веднъж: „Ще те убия!“ Това го чух много ясно.

— Вярно ли с това, Данчева?

— Напълно вярно, гражданино следовател.

— Защо не ми го казахте?

— Мислех, че няма значение. Помислете си сам: Джордж и Беба са се любили три години. Цели три години! Че това е по-лошо и от брак! И да ви кажа право, напоследък те повече се караха, отколкото се любеха. Голяма работа, че тя му е извикала тези думи — след три години кой не иска да пречука любовника си?

„Отново Даргова и отново Жилков — мислеше в същото време Геренски. — Тя, по думите на Даракчиева, е способна на убийство, а всички рисуват Жилков като някакъв човешки примитив. При това Паликаров се е постарал да му представи евентуалната смърт на Даракчиев като блестяща лична перспектива…“

— Продължете, Тотева.

— Всъщност няма какво друго да отбележа, другарю Геренски. Или не, още едно. Направи ми впечатление… Как да кажа? Когато другарят Даракчиев изпи коняка и падна на земята, всички бяхме много уплашени. Жилков се спусна да му помага, други се засуетиха. И само Беба Даргова остана напълно безразлична, сякаш смъртта е нещо скучно и делнично. Дори по-нататък, когато Атанас Средков започна да прави изкуствено дишане, тя продължи да си пие от коняка.

„Прав беше Смилов — продължаваше да мисли Геренски. — Мръсна история! Отдавна не ми се беше налагало да се занимавам с подобна. Ако изключим това момиче, всички участници — кой повече, кой по-малко — са от кол и въже. И тази Беба!… Любовникът й умира пред очите й, а тя си пие коняка. Наистина мръсна история!“

— Добре, да свършваме — каза той. — Ако имам нужда от вас, ще ви потърся. Но категорично забранявам да напущате София без мое разрешение. — Двете момичета се изправиха, когато на него му хрумна още една мисъл. — Вие, Тотева, останете за малко. Трябва да разменим няколко думи. А вие — той се обърна към Мими, — почакайте оттатък или си идете. Както намерите за добре.

Желанието му беше да помогне на това момиче. Тя още не беше обхваната от покварата, имаше време да се измъкне от блатото, където я влачеха хора като Мими, „Боби“ Паликаров или Жилков. Да й помогне, но как? Искаше да й говори, да я посъветва като баща или брат, а знаеше — съветите на милицията се приемат като „проповеди“, като „четене на морал“, както преди малко иронизираше Мими.

Той видя, че момичето го следеше с широко отворени, уплашени очи и се опита „да стопи леда“ между тях:

— Да пийнем по още една чашка, а, какво ще кажете? — Той наля чашите. — Мими може да се присмива, но газираната вода е отлично питие… когато човек е жаден.

Опитът му не успя. Елена продължаваше да седи скована от уплаха.

— Кажете, Тотева, вие сте студентка и не сте от София, нали?

— Да, другарю Геренски. Аз съм от Първомай.

— Така ли? — Той изрази изненадата си по-шумно, отколкото самото съобщение заслужаваше; стори му се, че това е желаният повод за „стопяването на леда“. — Та ние сме били комшии. Да, да, точно така. Аз бях почти три години заместник-околийски прокурор в Асеновград, а той е на две крачки от вашето родно място. Но нямало е възможност да се запознаем — когато аз бях в Асеновград, вие навярно още не сте ходили на училище. И сега следвате, нали?

— Да, славянска филология. През септември ще бъда втора година.

— А защо сте подранили? Средата на август сме, можехте да останете още един месец в къщи.

— Имам един тежък изпит през септемврийската сесия и дойдох да чета. Някои книги, които ми трябват, се намират само в библиотеката.

— Добре, добре. Знаете ли, Тотева, аз почти мога да си представя живота ви досега. Не се засягайте, но той сам по себе си не е нищо изключително. Единадесет години на училище, баща чиновник…

— Учител — поправи го тя.

— … членуване в „Септемврийче“ и после в комсомола. Виждате: биография, която се побира в десетина реда. Впрочем аз мога да добавя и някои данни, които обикновено не се пишат в биографиите. Слабост към спорта, тетрадка със стихове, скрита в гардероба, едно момче, което притежава всички най-добри качества, една целувка, в градината или на ъгъла до вас… Впрочем, къде е това момче сега?

— Войник е, другарю Геренски. Служи в Плевен.

— Така, така, войник. Искате ли да ви кажа нещо напълно искрено, Тотева? Вашето момче струва колкото три дузини Даракчиевци и Паликаровци, а онази ваша целувка в градината — колкото триста шестдесет и пет техни коктейл-парти.

— Вярвайте ми, другарю…

Но Геренски не я остави да го прекъсне:

— Изслушайте ме, Тотева. Вашата биография е малка, но е пълна със светлина и красота. И с перспективи! Тази малка биография ви прави богата, неимоверно богата. А вие сте били на път да пожертвувате цялото това богатство, за да получите съмнителните удоволствия, които могат да ви предложат Даракчиев и с-ие.

— Но…

— Говоря истината, за съжаление. Мими също каза истината, каза я цинично, но беше истина. Нейните предричания щяха да се сбъднат. След няколко месеца или най-много година вие щяхте да се превърнете в подобие на Мими — вулгарна, душевно похабена, омърсена; щяхте да станете такава, че вече самата нямаше да пожелаете да се върнете при вашето момче, но затова пък щяхте да станете наша редовна клиентка. И защо? На каква цена? За няколко глътки коняк и за още няколко банкноти, спечелени с цената на най-чистото във вас. — Той вдигна ръка. — Не, не ме прекъсвайте. Всъщност аз свършвам. Не приемайте думите ми като проповед. Много добре зная, че проповедите не са оправили никого. Аз само ви предлагам да размислите. И да прецените: ако животът и следването ви в София ще бъдат съпроводени непременно от връзки с хора като Даракчиев, дали има смисъл да продължавате. Ако се примирявате с пътя на Мими, тогава карайте както искате. Но ако тази перспектива не ви задоволява, кажете навреме сбогом на филологията, съберете си куфара и си отивайте. Там си намерете прилична работа и така дочакайте вашето момче да се върне от казармата. Повярвайте ми — по-добре да останете без висше образование, отколкото да загубите самата себе си.