Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

4

Когато отиде да посрещне гостите, Дамян Жилков имаше искреното желание да бъде величествен и изящен като своя господар Даракчиев. Но успехът му беше твърде половинчат — пресилените поклони, недодяланите любезности и просташката галантност, които той щедро сипеше около себе си, го правеха по-скоро комичен, отколкото елегантен.

— Моят приятел господин Даракчиев ме помоли временно да го заместя като домакин — каза той след първите поздравления. — Той е тук, но има малко работа. — Младият човек се ухили цинично. — След половин час ще бъде свободен.

Четиримата тръгнаха заедно. Не влязоха в хола, а заобиколиха и бавно се отправиха към беседката. Льони, истинското й име беше Елена Тотева — разглеждаше с жив интерес вилата. Когато я поканиха за този петък на коктейл–парти във вилата на Георги Даракчиев, тя си бе представила нещо като кьошковете, разхвърляни тук–там из лозята край родното й градче. Льони изостана от компанията и се загледа през голямата стъклена стена на хола. Богатата му, изискана мебелировка я порази. Изведнъж си помисли за Георги Даракчиев. Познаваше го малко; всъщност беше го виждала само веднъж, когато заедно с тази компания беше вечеряла в Боянското ханче. Знаеше за него, само че е счетоводител, че е хубав, елегантен и невероятно вежлив и че в компанията имаше една Беба, която подчертано демонстрираше права на собственост върху него. Но как можеше счетоводител да притежава подобна вила? Дали това не беше онзи герой от приказките, който денем е немощен просяк, а нощем се превръща в чуден принц?

Нейното изоставане разкъса компанията. Начело се бе озовала Мими, а на две–три крачки зад нея вървяха рамо до рамо Жилков и Паликаров. Впрочем трудно можеше да се каже за тях „рамо до рамо“ — Жилков не беше висок, но все пак превишаваше почти с една глава дребния Паликаров.

Като използува обстановката, Дамян Жилков заговори:

— Слушай, бай Борисе…

Но другият го прекъсна — гневно, но полугласно:

— Стига с твоето „бай Борисе“. Колко пъти съм ти казвал да престанеш да ме наричаш така! Не си на село, дявол да те вземе. Викай ми Паликаров, Борисе, Боби, но престани с това „бай“!

Жилков се засмя. Дори за него, недодялания селяк в модни градски дрехи, гневът на Паликаров беше смешен. Този стар ерген и коцкар с всички сили се мъчеше да скрива годините си и да се представя за все още млад; не се виждаше, че е сбръчкан като сушено грозде и че върху главата му бяха останали само двадесетина косъма, а се пъчеше като петел; носеше три пръста токове, за да изглежда по-висок, като някаква дамичка ходеше да си прави масажи на лицето. Жилков бе подразбрал и още една подробност: преди срещи като днешната Борис Паликаров гълташе някакви тайнствени хапчета, които подпомагаха увехналата му мъжественост… И ето сега този изкуфял дръвник не търпеше да го наричат „бай“, защото това „бай“ го отдалечаваше от младите момичета.

— Добре, мусю Боби — каза Жилков, като преглътна усмивката си, — да бъде твоето. Господин Даракчиев ми поръча да ти предам нещо.

Другият се сепна — началото не предвещаваше нищо добро.

— Даракчиев? Какво ти е поръчал?

— Да ти кажа, да не се увърташ край Льони, бай… — Жилков успя да спре навреме, — Паликаров. Господин Даракчиев я иска за себе си. Тя е в неговия палиметър — той не можа да произнесе думата „периметър“, — така ми заръча да ти кажа.

Дребното тяло на Борис Паликаров се изпъна в безсилен гняв. Той спря и се намръщи.

— Как смее той да се бърка в работите ми? В края на краищата Льони е мое откритие. Аз се запознах пръв с нея, аз я доведох в компанията. А сега какво? Каймакът пак да остане за онзи, а за мене — суроватката… — Паликаров се гневеше искрено, но и съзнаваше, че щом Жоро Даракчиев е решил да му отнеме момичето, нищо не би могло да го спре. Той попита с надежда: — А Беба?

— Заедно са горе. Сега й дава пътя…

Те извървяха в мълчание три–четири крачки, после Паликаров отново спря и подръпна младия човек за ръкава.

— Знаеш ли, Дамяне, напоследък все една и съща мисъл ми се върти из главата. — В този момент Борис Паликаров говореше почти нежно. — И тази мисъл е за тебе.

— За мене?

— Има нещо несправедливо. Твоят дял в нашата дейност не ти отговаря, не ти подхожда. Нито по отношение на дохода, нито по отношение на ролята, която ти е отредена.

От интереса, с който Жилков се заслуша в думите му, се разбра, че тази „отдавнашна“ мисъл на Паликаров не е била чужда и на него.

— Ние сме си изпели вече песента — продължи Борис Паликаров. — А ти си млад, енергичен, пълен със сили. Ако начело на работата застанеш ти, всичко ще тръгне по друг начин. И ще бъде по-добре не само за тебе, но и нас.

— Но Даракчиев държи конците на всичко — замислено рече Жилков.

— Колкото той, толкова и аз. Ако ти застанеш начело на работите, аз ще бъда до тебе, ще те съветвам, ще ти помагам. Зная всичките спатии на Даракчиев…

— Ама как може да стане тази работа? Знаеш го — не е човек да си остави магарето в калта.

— Така е, няма защо да се лъжем. Докато е жив Даракчиев, това, дето го говорим сега, не може да стане. Само ако му се случи нещо…

Паликаров не можа да довърши. Льони ги застигна и всички се отправиха към беседката.