Александър Геренски
Седмата чаша (30)

3

— Сега ще поработим с вас, Паликаров — поде Смилов. — Задачата е следната. Ще тръгнете от мястото, където е бил разговорът ви с Даракчиев. Вървете без бързане, но не и особено бавно. Като влезете в хола, спрете и пребройте мислено до десет. После идете до масичката, извършете действията като че ли сипвате отрова в чашата на Даракчиев, в тази, седмата чаша. След това прекосете отново хола, отворете вратата на кабинета и повикайте Средков. По възможност със същите думи, които сте употребили в петък.

— Не съм съгласен — обади се с глух глас Паликаров.

— С какво не сте съгласен — запита ехидно Смилов. — Искате да кажете, че първо сте говорили със Средков и после сте сипали… И така може, не възразявам…

— Не! Не! Не искам! — почти истерично, с писклив глас се развика Паликаров. — Аз не съм сипвал никаква отрова.

— Нали се разбрахме, бе човек. Сега измерваме времето, за да видим не кой е сипал, а кой е имал време да сипе отровата.

— Не! Не! Не! — продължаваше да вика в някакъв унес Паликаров. — Не ме карайте на сила! Моля ви се.

Геренски усети, че той е готов ей–сега да му се моли със сълзи на очи, да падне пред него на колене и реши веднага да се намеси:

— Никой за нищо няма да ви насилва, Паликаров. Нали Смилов ви обясни, че само измерваме времето.

— Измервате… Знаем ги ние тия… Вие… вие казахте… Всеки ще прави това, което тогава… Не искам… Не искам! Ще го запишете в протокола, па после…

— А сега ще запиша — не без злорадство каза Смилов, — че отказвате да участвувате в следствения експеримент, че се боите от реставрацията.

— Не съм казал такова нещо — със съвсем тих, жален глас забъбра той. — Не съм казал, не съм отказвал. Моля ви се… Ще участвувам.

— Добре, добре — махна с ръка Геренски. — Успокойте се първо.

Като започваше с Паликаров, Геренски наистина искаше да определи точното време, с което са разполагали останалите трима, и да проследи евентуалните действия на самия Паликаров. В изчисленията си не изпущаше нищо. Така например той си даваше сметка, че ако Борис Паликаров е поставил отровата в чашата на Даракчиев, то надали се е втурнал направо от вратата. Десетте секунди, които отделяше при експеримента, представляваха онова време, което Паликаров би отделил, за да се ориентира в обстановката и да вземе окончателното си решение.

Александър Геренски каза на момичетата:

— Най-добре е вие двете да седнете в беседката. Засега нямам нужда от вас.

— А аз? — попита Даргов. — Какво да правя аз?

— Каквото искате. От вас ще имам отново нужда едва в края на експеримента. Дотогава разполагайте с времето си.

— А да се утешавам с коняк? Може ли?

Този човек решително дразнеше Геренски. Какво беше това — избрана роля или идиотско настроение? Но във всеки случай не беше естественото му държане. И какво целеше с предизвикателството си? На какво се дължеше то? Симулирана храброст или желание за самоизтъкване пред другите?

Каквито и да бяха целите и причините, държанието на Коста Даргов преминаваше всяка граница. Геренски за момент си помисли за дълбоко погрешните представи на хората. За някои от тях работниците от милицията са по правило резки, брутални. И му се прииска сега те, хората с погрешните представи, да присъствуваха тука, да видеха и да чуеха Даргов. Тогава те биха разбрали колко търпение, самоконтрол и воля се изискват често от оперативния работник, за да понесе капризите и чудатостите на онези, с които работи.

— Съветвам ви да не бързате — с привидна кротост рече Геренски. — Първо работата, пък после… — поиска му се да каже: „пък после можете да вървите по дяволите“, но навреме се поправи: — пък после правете каквото искате.

Двамата с Паликаров излязоха на двора и се върнаха при мястото, където преди една седмица се бе състоял разговорът с Даракчиев. Геренски кимна на Колев да пусне хронометъра, но другият неочаквано каза:

— Бих изпушил по-напред една цигара…

Видът му наистина беше жалък.

— Какво пък, да запалим — вдигна рамене Геренски и извади пакетчето „Арда“. — Ще вземете ли? Или пушите само „Кент“?

— Каквито и да са. — Паликаров взе една цигара, макар и не без усилие — пръстите му така трепереха, че отказваха да му служат. — Каквито и да са — повтори той. — Само да е цигара!

— Успокойте се — поощри го подполковникът. — Нищо особено няма да ви се случи. Щом сте невинен, цялата тази история няма да има за вас абсолютно никакво значение.

Дребният човек до него не отговори. Смучеше цигарата с настървение, трепереше и мълчеше. Геренски се поколеба, но не се опита да го въвлече в разговор.

— Да ви повторя ли задачата? — попита Смилов, когато изпушиха цигарите.

— Няма нужда — троснато отговори Паликаров. — Зная всичко. Да започваме.

Колев пусна хронометъра и тръгнаха към вилата.

— По-бавно, Паликаров, не така припряно. Тогава не сте бързали толкова.

— Тогава, тогава… Аман от това „тогава“! — с неочаквана буйност извика другият.

Когато влязоха в хола и заставаха пред пълния със сарказъм поглед на Даргов, Смилов напомни:

— Сега пребройте до десет. До десет, но бавно!

Посинелите устни на Паликаров се раздвижиха. Въпреки предупреждението той преброи до десет за по-малко от четири секунди. После с нервни крачки отиде до масичката и помърда пръсти над седмата чаша.

В настъпилата тишина прозвуча смехът на Даргов:

— Благодаря!

— Какво? — стрелна го с поглед Геренски.

— Не ми ли каза „наздраве“?

Паликаров извади кърпа и избърса челото си. То блестеше от пот.

— Продължете — подсети го Смилов. — Сега повикайте Средков.

Борис Паликаров почти изтича до вратата на кабинета и рязко я отвори. Изобщо не надникна вътре, само подвикна:

— Хайде, събираме се! — После затръшна вратата, извърна се към подполковника и рече предизвикателно: — Е, доволен ли сте? Аз ли съм убил Даракчиев?

Александър Геренски не бързаше да отговори. „Ти ли си наистина? Погледни се — на тебе ти липсват всякакви качества. Дори на убиец. Защото убиецът не е замесен от обикновено тесто. Той превишава обикновения, серийния човек, само че превишаването е със знак минус. И това се отнася за всеки, дори за случайния убиец. А «лицето Х» не е случаен убиец. Той е невероятно дързък и изключително умен. Ако се бе посветил на театъра, той би бил първокласен режисьор — така съвършен е мизансценът на неговото престъпление. А ти? Какво си ти, Борис Паликаров? Едно човешко нищожество, ето истинското ти име. Ти си паун, който знае само да се перчи. И през всичките ти петдесет години перченето е било единствената ти дейност. Перчене с чужди пера — най-напред с пера на баща ти, после с пера на Даракчиев. Защото целият ти собствен вътрешен багаж е съставен само от няколко представителни пози и няколко заучени салонни фрази; всичко останало е смес от пустота, суета и съмнителна култура, почерпена от западни илюстровани списания.

Но не бързам ли, като те оневинявам? — усъмни се в себе си Геренски. — По своему ти си престъпник и винаги си бил престъпник. Целият ти живот представлява едно престъпление към обществото. Половин век си живял като търтей, който тъпче чуждия мед в ненаситното си гърло. Какво си направил ти за хората, за обществото? За доброто на другите преместил ли си един стол, произнесъл ли си една–едничка дума? Ти си престъпник, Паликаров. Самото ти съществуване на тази земя е едно престъпление. Престъпление са и нескончаемите ти женски истории. Деятелността ти в консорциума също е престъпление. За него, слава богу, ще си получиш заслуженото. Какво от туй, че към цялата тази поредица престъпления си прибавил още едно — убийството на Даракчиев?

Не, не трябва, нямам право да те оневинявам, Борис Паликаров. Прекалено много неща говорят срещу тебе. Като всеки подлец ти предумваше Жилков да извърши престъплението, което си обмислял. Защото винаги е по-приятно друг да вади кестените от огъня, нали? Хронометърът, тази безстрастна машинка, също те изобличи — ти си имал предостатъчно време да извършиш сам онова, което Жилков не е посмял да ти обещае. А днешното ти държание? Този смут, страхът ти, истеричните ти преходи от униние към окаяно предизвикателство — не са ли това издайнически прояви на нечистата ти съвест?

Тъжно ми е, господин Паликаров. Но не за тебе, за мене ми е тъжно. Защото сега, вместо да кресна и да запратя в лицето ти всичко онова, което мисля за тебе, аз трябва да преглътна, да надяна кадифените ръкавици и да те помилвам утешително. Защото точно такива като тебе шушукат от ухо на ухо вицовете за простотията и недодялаността на милиционерите…“

Но не стана нужда да поставя кадифените ръкавици. Неочаквано пристигна помощ. Тя дойде от кабинета и застана на вратата в образа на смачкания и превит под тежестта на мислите — или на спомена за престъплението — Атанас Средков.

— Повикахте ме — обясни той глухо. — Мой ред ли е сега?

Коста Даргов се изсмя, шумно и подигравателно. И този смях подразни Геренски. Подразни го, защото той го настрои в полза на митничаря, а Александър Геренски много добре знаеше, че днес тук той нямаше право на чувства и настроения — трябваше да бъде безпристрастен като автомат.

— Грешно сте разбрали, Средков. — Геренски повиши глас, за да заглуши зловещото хихикане на Даргов. — Но щом сте дошли, можем да извършим и експеримента с вас.

— На ваше място не бих си губил времето със Средков — неочаквано се обади Даргов.

Подполковникът стисна зъби: поведението на Коста Даргов беше станало вече напълно нетърпимо.

— Защо мислите така? — попита той търпеливо.

— Защото в случая нямате нужда от хронометър. Напълно очевидно е, че Атанас Средков е имал време не само да сипе отровата в чашата на Георги Даракчиев, но и да изпие едно кафе и да прочете по-важните новини от вестниците.

Даргов беше, разбира се, прав. Трите минути и половина, с които бе разполагал Средков, са много време. За три минути и половина един шампион пробягва хиляда и петстотин метра, един опитен хирург извършва операция на апендикс; за същото време, т.е. за „своите“ три минути и половина, Средков е трябвало само да измине двадесет крачки и да пусне няколко кристалчета в седмата чаша на масата. Но следваше ли от това, че Геренски трябва да послуша съвета на Даргов? Неизвършването на експеримента със Средков нямаше ли да има стойността на етикет „убиец“, закачен с лека ръка на гърба на митничаря? Имаше и друго. Със следствения експеримент Александър Геренски преследваше и още една цел: да проследи реакцията на всички участници в проклетото „коктейл–парти“ в петък. Не съществуваше никакво основание да се лиши от наблюдението и върху Средков. Подполковникът поклати глава:

— Не, ще поведем експеримента. Знаете ли задачата, Средков?

Другият потвърди глухо:

— Искате от мен да отворя вратата, да прекося стаята, да сипя в чашата на Даргов…

— На Даракчиев, на Даракчиев! — ухилено го поправи Даргов.

— … после да се върна и да затворя вратата.

— Точно така — кимна Смилов. — Аз ще ви дам началния знак и ще вървя непрекъснато до вас. Не обръщайте внимание на моите действия. Да започваме ли?

— Както искате — тъпо се примири Средков.

Двамата преминаха в кабинета.

След малко Атанас Средков отвори вратата и затътра крака през хола. Всяка негова крачка беше мъчителна и плод на голямо усилие; обикновено така ходят само водолазите, когато са на сушата, а на краката им са техните отлети от бронз обуща. „Пълзи прав“ — каза си Геренски.

Средков най-сетне се довлече до масичката, направи действия, сякаш изсипва някаква течност в чашата на Даргов–Даракчиев, и отправи въпросителен поглед към Геренски.

„Правилни ли бяха действията ми дотук?“

Подполковникът кимна утвърдително:

„Да, напълно. Сега се върнете в кабинета и затворете вратата.“

Именно така бе разбрал Геренски разговора на очите и затова безкрайно се изненада от по-нататъшните действия на митничаря. Атанас Средков се завъртя на петите си и сякаш се приготви да тръгне към кабинета, но не го стори. Той постоя две–три секунди прав, после се тръшна в едно кресло, улови с две ръце лицето си и се разрида неудържимо. Плачеше, хълцаше, цялото му тяло се тресеше в нервни конвулсии. Макар и изненадан от тази постъпка, Александър Геренски погледна хронометъра — стрелката сочеше, че бяха изминали само тридесет и пет секунди.

В хола се бе възцарила тягостна тишина, нарушавана само от риданията на митничаря. „Какво е това? — питаше се Геренски. — Какво представляват сълзите ти, Средков? Израз на една вътрешна трагедия или добре разигран театър? Къде свършва лъжата и къде започва истината в поведението ти?

Ти призна, че си извършил тежко служебно престъпление. Е, добре, признанието е в твоя полза — то говори за пробудена съвест, за желание да скъсаш с миналото и да отвориш нова страница в живота си, дори и ако това обръщане на страницата ще бъде свързано с изтърпяване на едно наказание. Но кога направи ти това признание? Дойде ли при нас да заявиш грешката си? Не, драги. Твоята съвест, доколкото изобщо я имаш, е твърде гъвкава и опортюнистична, твърде майсторски се нагажда според конюнктурата. Тя не се прояви след престъплението, после благоразумно подви опашка и пред натиска на Даракчиев. И даде знак за съществуване едва тогава, когато налице беше друго, много по-тежко престъпление, което обещаваше и много по-страшно наказание. Ако е така, каква е стойността на твоето самопризнание? Не е ли то ловък начин за оневиняване по линията на голямото престъпление? Не те ли поставя то в ролята на онзи крадец, който на драго сърце признава, че е измъкнал снощи от нечий джоб една петолевка, за да прикрие, че тази сутрин е разбил и обрал една каса? А тухлата? Как прелетя тя край главата на Даргова?…

Знаеш ли, Средков, аз бих желал да си така невинен, както го демонстрираш. Да, казвам го без преувеличение, аз предпочитам да си невинен. Защото ти все пак не си като хората от консорциума. Може би една по-дълга връзка с Даракчиев би те направила равен по морал на тях, но сега все още не си. Двете десетилетия, които си посветил на труд, полезен на обществото, те правят различен от онези. Ще кажа и още нещо: не се гнуся и от служебното ти престъпление. Всеки човек греши в живота си. Греши и — повече или по-малко, съзнателно или невинно — нарушава законите. Това важи дори и за мене, който служа на закона. И аз отдавна съм разбрал, че законът е много по-милостив, отколкото хората си го представят. Ако всяка грешка и всяко нарушение биваха наказвани… Да можех да зная, че не си извършил убийството и че разкаянието ти за подкупа е искрено, аз бих те защитил, Средков. Да, бих те защитил, дори и с цената на сблъсък със собствената ми съвест. Но откъде да намеря тази увереност? На какво да се облегна, за да я получа? Толкова факти говорят против тебе, докато за тебе е само един — че тестото, от което си измесен, е различно от тестото на Паликаровци и Даракчиевци.

И сега? Сега ти плачеш като дете и демонстрираш съжалението си към своята съдба. Ако си искрен, това е навярно великият момент на твоето духовно пречистване. Лошото е там, че аз не зная дали си искрен или поне съм длъжен да се съмнявам. И затова сълзите ти ме поставят в идиотско положение: аз, служителят на закона, трябва да се заловя да утешавам тебе, който може би преди седмица си отнел живота на един човек…“

— Е, какво, Средков — неуверено рече Геренски, — не е ли време да се посъвземете? Смешно е да се държите като десетгодишен хлапак.

Човекът избърса очите си и направи видимо усилие да се овладее. После вдигна глава. Вече не плачеше, но тялото му продължаваше да се разтърсва от хълцането.

— Извинете — каза той на пресекулки. — Не исках да устройвам сцени, но… но нервите ми не издържаха. Прощавайте, че попречих на работата ви. Да повторя ли всичко отначало?

Беше глупаво и излишно да тормози човека — какво значение щеше да има, ако връщането в кабинета отнемаше още пет или петдесет секунди? Той поклати глава:

— Не, няма нужда. По-добре идете в банята и наплискайте лицето си.