Александър Геренски
Седмата чаша (1)

1

Както можеше да се очаква, пръв пристигна Дамян Жилков.

Застанал прав до прозореца, с ръце в джобовете на безупречно изгладения си панталон, Георги Даракчиев видя как спира блестящата като нова монета кола. От нея излезе Жилков и с еснафско самодоволство отстрани някаква навярно несъществуваща прашинка от стъклото, натисна калниците, за да се полюбува на амортисьорите. Даракчиев нямаше навик да си приказва сам, но този път на лицето му се изписа презрителна гримаса:

— Жалко нищожество! „От фасуля и армея не пониква, братко, фея…“ Кой беше казал това? Михайловски? Или Кирил Христов? Дявол да го вземе, който и да го е казал, положително е мислел за нашия Жилков.

Той се поколеба. Етикетът изискваше да посрещне госта при дворната врата на вилата, но… трябваше ли да се съобразява с етикета за Дамян Жилков? Като помисли, Даракчиев се задоволи да премине в просторния хол и там да дочака влизането му.

Жилков почука, застана до вратата и се усмихна глуповато и раболепно:

— Добър ден, господин Даракчиев. — После се прехвърли от крак на крак и добави: — Как сте?

Георги Даракчиев не сметна за необходимо да бърза с отговора и посвети цяла минута да оглежда новодошлия. Дамян Жилков беше около тридесетгодишен, над среден ръст, със силно телосложение („но просташко — това са мускули на копач или хамалин, а не придобити от плуване или тенис“), с първи признаци на подранило напълняване — като всеки внезапно забогатял човек, той очевидно виждаше смисъла на парите преди всичко в безмерно чревоугодничество, в лакомия, с която се реваншираше за недоимъка през детството си. Имаше широко, скулесто лице и тясно чело. Беше облечен богато, с костюм от най-скъп плат, но безвкусно. „За изработване на добър вкус са нужни минимум две поколения“ — помисли Даракчиев и едва сега благоволи да кимне на госта.

— Добре направихте, че дойдохте пръв, Жилков — рече той студено и както обикновено на „вие“. Това „вие“ Даракчиев бе обяснил веднъж: Не чувствувам този простак равен на себе си, за да му говоря на „ти“. — Седнете. Имам да ви кажа нещо.

Усетил заплаха в металическия тон на домакина, Жилков приседна на края на фотьойла и се сви като куче, което очаква ритник. Георги Даракчиев дори не повиши глас:

— Срещнахте се с Вернер Шьонберг, нали?

— Да, господин Даракчиев — угоднически потвърди гостът. — Срещнах се, както ми бяхте поръчали, и уредих всичко. Ето парите.

Той извади от джоба си и подаде дебело снопче банкноти. Даракчиев ги пое и без да ги прегледа, пусна ги в едно чекмедже на махагонения бюфет зад гърба си, превъртя ключето и го прибра в джоба си. Гостът алчно проследи движенията му.

— Няма ли да ги броите?

Домакинът се засмя презрително:

— Няма нужда, Жилков. Вие сте първокачествен мошеник, но не бихте дръзнали да ми дадете дори една стотинка по-малко. Впрочем трябва да ви кажа, че от тази доставка вие няма да получите нищо.

Дамян Жилков трепна и се изправи. Лицето му изразяваше уплаха, объркване.

— Но защо?… Аз изпълних всичко…

— Вижте тази снимка. — Домакинът натика в ръцете му някаква фотография. — Е, какво ще кажете?

Жилков се вгледа в снимката. „Проклетникът! — помисли си той с яд и възхищение. — Не се е доверил и е пратил някой да ни шпионира. Да, там мина някаква кола, ама откъде да знае човек…“ Но гласно рече:

— Да, това сме ние с Шьонберг. Виждате, тъкмо сменяме гумата, в която е…

— Вие не изпълнихте заповедта ми, Жилков. Бях ви наредил да се явите на срещата с вехтия москвич на зет ви. А снимката ясно показва, че сте отишли с новия таунус, с който, казано в скоби, се гордеете като пуяк и ще ни навлечете някоя беля.

Гостът гузно наведе очи. Имаше вид на дете, уловено да краде бонбони в бакалницата.

— Просто не се сдържах, господин Даракчиев. Не е кола, а лебед. Как да го остави човек, пък да тръгне с москвича?

Даракчиев отговори с кисела гримаса:

— Тази автомобилна сантименталност в случая ще ви коства вашата една десета от сумата. А това се равнява на триста лева и сто долара. И трябва да ви предупредя: при следващото неизпълнение на моя заповед наказанието ще бъде по-тежко. — Той помисли няколко секунди. — Все пак склонен съм да ви дам един шанс…

— Кажете — бързо изрече гостът. — Ще направя всичко, к’вото поискате…

— Касае се за една лична услуга, която трябва да ми направите още днес, тази вечер. Извършите ли я както ви кажа, утре ще бъдете по-богат с триста лева и сто долара.

— Кажете, Даракчиев — нетърпеливо повтори Жилков, но другият го поправи студено:

— Господин Даракчиев! Ето какво имам пред вид. Ще се наложи тази вечер да се, хм, занимаете по-енергично с Беба.

— Какво? С Беба! — Гостът неволно направи крачка назад. — Но нали вие, господин Даракчиев…

— Вече можете да говорите за това в минало време. Тази вечер…

— Ще й дадете пътя?

— Не бих се изразил тъй вулгарно, но в общи линии — това имах пред вид. И тъкмо вие можете да ми услужите…

— Опасна жена е, мамка й… Не си поплюва. Ще има гюрултия, ритници, а иначе… нищо…

— Зависи от вас. Напийте я, принудете я със сила, изобщо измислите каквото искате, но като отворя „случайно“ вратата на спалнята, трябва да ви заваря в съвсем недвусмислено положение. Това после ще ми помогне да се отърва от безкрайните й опявания.

Дамян Жилков замълча за около минута. Изглежда, напрегнато обмисляше нещо, защото устните му мърдаха беззвучно.

— Няма да е лесна тази… — измърмори той най-сетне.

— Но и сумата не е за подценяване, нали — многозначително подхвърли Даракчиев. — Шестотин лева, дори ако смените доларите само по три лева, нещо, което никога няма да сторите. Шестотин лева вие не изкарвате за половин година във вашата, хм, кантора. Заслужава си усилието. При това самото нощно преживяване ще ви дойде като безплатна притурка.

— То пък едно преживяване… Че тя е по-стара от мене, господин Даракчиев!

— Позволете ми да имам по-голямо основание да съдя за качеството на преживяването. А това, че била по-стара… Кажете, Жилков, вие зелена мушмула яли ли сте? Или сте предпочитали по-старичките?

С известно закъснение Жилков избухна във висок, циничен смях.

— Добре де, обещавам. Ще се постарая да я… — Той помълча малко. — Знаете ли, мъжът й, Даргов де, бил насам следобед.

Съобщението направи неприятно впечатление на Даракчиев, но суетата не му позволяваше да се издаде. И за да спечели време, попита:

— Коста Даргов? Насам? В Драгалевци?

— Точно така. Коста Даргов, мъжът на Беба. Кръчмарят бай Мито ми каза…

— Разбрах, че пак сте се отбили при него. Воните на ментовка. Ако не можете да се откажете от това пиене по всеки час на денонощието, поне изберете нещо друго, не това просташко питие. И главното — нещо, което по-малко мирише.

На Жилков му се прииска да каже, че дали ще пие и какво ще пие, това е само негова лична работа, в която никому не позволява да се бърка. Но предпочете да преглътне.

— Отбил се при бай Мито още към четири. Щом е дошъл в Драгалевци, не е било, за да диша чист въздух, я. Познавам си го Коста…

— И аз го познавам достатъчно. — Георги Даракчиев беше премислил новината и вече бе възвърнал хладнокръвието си. — Даргов е от онзи тип мъже, чието призвание е да носят рога. Такива са описани още от Достоевски… — Той махна с ръка. — Достоевски!… И не ме питайте кой е Достоевски… Не е кварталният милиционерски отговорник. Важното е, че присъствието на Даргов няма абсолютно никакво значение, Жилков. Той е само един подлец и мижитурка. При това го държа достатъчно здраво… — Даракчиев промени темата. — И още нещо. Моля, когато дойде Паликаров, кажете му от мое име да изключи Льони, новото момиче, от сметките си. Тази вечер тя влиза в моя периметър, така му кажете.

Мръсна усмивка изпъна устните на Жилков:

— Ех, господин Даракчиев, знаете вие къде да кацнете. Ще свиете гугутката, а за мене — свраката…

Домакинът предпочете да не се впуща в разговор на тази тема. Особено с Дамян Жилков.

— Гостите скоро ще дойдат — рече той. — Идете, моля, в кухнята. Накупил съм разни дреболии — измийте си ръцете, нарежете ги и ги подредете. И за бога — режете хляба на тънки филийки, не дялайте комати, каквито сте нагъвали на село!