Александър Геренски
Седмата чаша (3)

3

Беба, или по-точно Богдана Даргова, беше умна жена, не обичаше да бие на очи и затова пристигна „като простосмъртна“: с автобус и после шест минути пеша. Георги Даракчиев сякаш бе предчувствувал точния миг на идването й, защото я посрещна чак при дворната врата на вилата — любезност, която той оказваше на не повече от трима души в София. Като го видя, тя отново изпита смътен страх за онзи ден, в който ще го загуби; защото в нейните очи той притежаваше всички качества на истински и „завършен“ мъж. Първо, физически: беше висок (тя не казваше „метър и осемдесет и три“, а „шест фута“), с удивителна за неговите 48 години права и мъжествена стойка, тънък, без да е нездраво слаб, с одухотворено, макар и малко сурово лице (Беба не беше виждала жив лорд, но точно така си представяше лордовете) и тъмна къдрава коса с два сребърни кичура на слепоочията, които само подчертаваха аристократизма на физиономията му. Носеше се винаги елегантно, до пълна, съвършена изисканост на облеклото. Ето сега например беше в тъмен костюм от лек летен плат, с получени от Швейцария обуща „Бали“ и с връзка, подбрана така, че да изтъкне майсторството му в подбора и съчетанията на цветовете. Второ, по характер Георги (за нея — Джордж) Даракчиев сякаш беше роден, за да властвува. Много поколения негови предци — той познаваше рода си още от осемнадесети век — бяха властвували като устабашии на гайтанджийския еснаф в Габрово над себеподобните си, бяха господарували със силата на ума и парите си и тази наследствена черта личеше и у него: нещо невидимо, но осезателно принуждаваше околните да му се подчиняват и да му служат. Ако не беше се родил в такава неподходяща епоха, той положително би бил един от онези могъщи некороновани крале, които с едно махване на ръката печелят или жертвуват милиони, принуждават околните си да треперят в краката им; но макар че бе имал нещастието да се роди именно тук и именно сега, Джордж пак бе останал равен на себеподобните си и бе изтръгнал от живота всичко, което той може да предложи. Даракчиев притежаваше и други качества, но за тях сега Беба не помисли — те вълнуваха не ума, а женското й тяло.

Георги Даракчиев я посрещна със своята неповторима смесица от сърдечна учтивост и властна нежност. Въведе я във вилата, но не в хола, а я спря за минута в подножието на стълбата, която отвеждаше горе. Беба изпита сладостна тръпка — тя знаеше може би по-добре и от Зина, жената на Джордж, че горе беше спалнята… А в това време той отвори вратата на кухнята и повика Дамян Жилков, който беше вътре.

— Слушайте, Жилков, ние отиваме за малко горе. Измийте си добре ръцете от червения пипер по тях и половин час играйте ролята на домакин. Навярно след малко ще пристигне Борис с момичетата. Поканете ги и ги помолете да ме почакат. — Даракчиев се ослуша; отвън се разнесе характерният шум от спиране на автомобил. Надникна през прозореца и добави: — Ето ги. Гледайте най-сетне да се държите като културен човек. И не забравяйте какво ви поръчах — за вас и за Паликаров.

Те не дочакаха влизането на новите гости, изкачиха се на горния етаж и влязоха в една от двете спални. С ръце в джобовете Георги Даракчиев застана до прозореца. Беба тихо приближи до него, промуши ръка под неговата и облегна глава на рамото му. Гледката пред тях беше наистина прекрасна — в уморената светлина на отмиращия летен ден в далечината се стелеше столицата, вече проблясваха първите подранили цветни светлини на рекламите, а над всичко грееше жълтото злато на катедралата „Александър Невски“.

— Помниш ли? И тогава беше петък — прошепна тя разнежено. — Нашият първи петък.

Но Даракчиев очевидно нямаше желание за подобно сантиментално съзерцание. Той се отстрани от жената и с жест я покани да седне на леглото. Това малко я огорчи — не че леглото я смущаваше, а имаше желание да внесе повече красота в онова, което щеше да последва. И все пак Беба се подчини. Седна на леглото, бавно и небрежно свали обувките си.

— Почакай — прекъсна я той.

В гласа му имаше нещо, което я уплаши. Тя впери очи в него.

— Какво има, Джордж?

Георги Даракчиев направи усилие да говори почти сърдечно:

— Първо трябва да поговорим делово, за сметките. Вернер е пренесъл благополучно картините — той се засмя, — свити на руло и мушнати в една вътрешна автомобилна гума. И както обикновено е уредил акуратно задълженията си.

— Не може ли да говорим после за тези неща? — примоли се Беба.

— После ще говорим за друго — каза той сухо. Даракчиев не обичаше да изменят плановете му. Но сега се постара да смекчи атмосферата. — Да свършим със сметките. В края на краищата не забравяй, че аз печеля сто и двадесет лева на месец като счетоводител… Цялата получена сума е четири хиляди лева, хиляда долара и друга западна валута. Приспадам хилядата лева, които ти даде за петте картини и иконата. Твоите четиридесет процента от остатъка се равняват на хиляда и двеста лева и четиристотин долара. За доларите какво предпочиташ — бонове или левчета?

Такъв беше Джордж — никога не смесваше чувствата и бизнеса. Но кой знае — може би именно това я привързваше към него.

— Все едно.

— И все пак?

— Нека този път да бъдат левове.

— Като пресмятам три лева за долар, твоите долари правят също хиляда и двеста лева. Или общо две хиляди и четиристотин.

От външния джоб на сакото си той извади дебел пакет банкноти по 20 лева. Подаде на жената една пачка, а от втората й отброи остатъка. Без да ги брои, почти равнодушна, тя ги натика в ръчната си чанта.

Георги Даракчиев отново застана до прозореца. Лесната част от разговора им бе минала гладко. Предстоеше неприятната. За миг той се подаде на изкушението да не й казва, че е решил да скъсат, да остави Жилков да действува.

Погледът му се спря на беседката в двора. Там старият развратник Боби Паликаров оживено разговаряше с двете момичета, а Жилков стърчеше край тях недодялан, жалък. Момичетата се смееха възбудено… И той, Георги Даракчиев, трябваше да разчита на този селендур, за да уреди личните си взаимоотношения с Беба! Не, не бе още изпаднал разни жилковци да му помагат. Загледа се в Льони — свежа, поразително жизнена, с едновременно спортна и кокетна фигура, а лекият белег на провинциализъм й придаваше не непохватност, а своеобразно очарование на девствена непринуденост. Докато я гледаше, Даракчиев изпита леки тръпки на възбуда, на очакване, на нетърпение; тръпки, които след 40–те години мъжете все по-рядко изпитват… В съзнанието му се мярнаха представи за недокосвана плът и тези представи развълнуваха инстинктите му. Наистина, трябваше да разчисти тази история с Беба. Той лично. Още сега. Сам!

Извърна се. Полуизлегната на леглото, Беба го гледаше изпитателно с големите си виолетови очи. За миг Даракчиев я обхвана с поглед. Всъщност и Беба не беше за пренебрегване — тъмното злато на косите й, леката закръгленост на женствената й фигура, сластната линия на устните й… Но уви, тя отдавна не дразнеше чувствата му така, както онова момиче в беседката!

— Две хиляди и четиристотин лева е добра сумичка, Беба — заговори той, като й се усмихна. — Поздравявам те. Поздравявам те не толкова за парите, колкото за отличния начин, по който ги заслужи. В тази мизерна ориенталска страна да намери човек един истински монмартърски пейзаж от „белия период“ на Утрило — честна дума, това е изключителен успех. Пък и иконата… Трябва да подхранваш алчността на този поп от Северци, Беба. Един ден, ако намерим пазар, ще го купим целия, заедно с църквата му… С една дума, надявам се, че в бъдеще ще проявяваш същото старание, както досега.

— Защо говориш така, сякаш отношенията ни почват отначало?

Той се забави само половин секунда, после изговори ясно:

— Защото винаги, когато нещо свърши, на негово място друго започва отначало.

Беба видимо побледня. Поизправи се, в погледа й светна някаква странна смесица от огорчение и омраза. Всъщност през изминалите три години Даракчиев най-много я бе харесвал в подобни минути; бе харесвал, че женствеността й не я прави мекушава, а жестока и отровно зла. Сега устните й, допреди минута приготвени за целувки, произнесоха с металически звук:

— Какво е свършило, Джордж?

— Ти знаеш. — Той сви рамене. — Между нас имаше две връзки: сърдечна или по-право — телесна и делова! В бъдеще ще остане само деловата.

— Решил ли си го, Джордж? — Тя не попита „не ме ли обичаш вече“, защото го познаваше и знаеше, че при него тези неща идват от мозъка, а не от сърцето.

— Нека говорим откровено, Беба. Онова между тебе и мене отдавна загуби своята прелест и се превърна в тегоба. В бреме. И за двама ни. Няма никакъв смисъл нещата да продължават по този начин. По-добре да ги приключим сега, изведнъж, отколкото да присъствуваме като свидетели на агонията и бавната им смърт.

— Има ли някоя друга, Джордж?

За момент той изпита желание да я излъже. Но после се отказа: за него, всесилния, една лъжа щеше да представлява ненужно самоунижение, пък и Беба след малко щеше да види Льони в прегръдките му. Все пак той се задоволи с нещо по средата:

— Какво значение би имало това, щом между тебе и мене в бъдеще ще продължи само деловата връзка?

Тя остана за малко неподвижна, после с неочакван устрем се хвърли към него — не за да моли, не за да го съблазнява, а жадна за отмъщение, свирепа, с протегнати напред нокти на диво животно. Без да загуби самообладание, Даракчиев улови китките на ръцете й и я тласна обратно в леглото. Каза студено:

— Без глупости, моля ти се. Запази мелодрамите за онзи глупак Даргов.

— Ти отхвърляш жената, но като истински подлец искаш да запазиш служителя. Защото чрез мене ти трупаш хиляди и хиляди, нали, Джордж? Но този път си се излъгал. Аз повече няма да участвувам в мръсните ти сделки.

— Напротив, Беба. Ще участвуваш и даже с още по-голямо старание. Защото аз желая това.

— Не, Джордж. Деловата ни връзка, както ти я наричаш, също ще прекъсне. За една връзка са нужни двама, а аз… аз ще те убия. — Тя не изрече, а изкрещя в лицето му последните думи. И ги повтори: — Ще те убия!

После изведнъж захлупи лице във възглавницата и се задави в истерични сълзи. Даракчиев я гледа няколко секунди. Не изпита никакво съжаление към нея. Нейните сълзи означаваха пълната й капитулация. А това за него беше най-важното.

Без да каже дума, Георги Даракчиев излезе от спалнята и тихо затвори вратата зад гърба си.