Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Деница Минчева (2014)
Разпознаване и начална корекция
Деница Минчева (2014)
Допълнителна корекция
Дон Кихот (2014)

Издание:

Александър Геренски. Седмата чаша

Държавно военно издателство, София, 1970

Редактор: Христо Минчев

Коректор: Николай Николаев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Асен Старейшински

История

  1. — Добавяне

4

При дворната врата ги чакаше Дамян Жилков, разхождаше се нервно и жадно смучеше цигара. Геренски също извади цигара, почука я замислено върху нокътя на палеца си и запали. После попита:

— Е, Жилков, ваш ред е.

Другият преви гръбнак в угоднически поклон и каза раболепно:

— На вашите заповеди, другарю подполковник.

Този поклон и тонът на думите подразниха Геренски. Той обичаше простите хора с тяхната безхитростна мъдрост, обичаше неподправената им сърдечност, грубоватите, но искрени обноски, разговорите им за дребните ежедневни грижи и за голямата политика. Но дълбоко ненавиждаше простаците. За съжаление Жилков беше типичен представител на последните. Загубил простия, но здрав дух на селото, откъдето беше дошъл, той не бе успял да попие в себе си нищо от хубавото на града. И бе останал буквално по средата — погражданен селянин и гражданин с подчертана селящина, човек с евтино лустро върху вътрешната си празнота, който смесва уважението с угодничеството, сърдечността с интимниченето, достойнството с големеенето.

Докато пушеше, Александър Геренски се замисли върху живота и съдбата на този жалък човек. Най-голямото нещастие на Жилков е било в онзи ден, когато е решил да напусне селото си и „да прави кариера“ в града. Физически здрав и силен, той — ако беше останал и се посветил като дедите си на земята — може би днес би бил един знатен и уважаван селски труженик. Но Дамян Жилков бе пожертвувал с лека ръка тази перспектива, воден само от смътните си и неясни представи за „лесното“, за евтините удоволствия на града. Ето как този човек, способен да извърши чудеса с ръцете си, се бе озовал зад бюрото в пункта на „тото“… Случайната или преднамерената среща с Даракчиев бе извършила останалото.

„На вашите заповеди“ — беше казал Жилков. Това не беше само израз на угодливост. Трите думи всъщност характеризираха цялата му философия — сам неспособен да ръководи, той с охота се бе поставял под заповедите на други. И тази охота го превърнала в „момчето за всичко“ на консорциума. Охотата, подхранена и от жаждата за лесни печалби, за коли, алкохол, нощни заведения и момичета.

Но беше ли способен Жилков да извърши убийство? Геренски нямаше никакви колебания по тази линия. Първична и примитивна натура, Дамян Жилков надали би проявил особени морални задръжки, надали би философствувал дълго върху цената на човешкия живот. И би вдигнал ръка над себеподобния си със същото тъпо равнодушие, с което е изпълнявал другите поръчки на Георги Даракчиев. Другаде беше затруднението на Геренски. Човек като Жилков е способен да убие, но едва ли по ловкия и добре замислен начин на „лицето Х“.

Ами ако не е бил творец на плана, не е ли могъл да бъде само извършител? Та нима той със собствената си глава е измислил предаването на картините на Вернер Шьонберг посредством автомобилната гума? „На вашите заповеди“. Готовността да се подчинява, комбинирана с липсата на морални задръжки, би могла спокойно да го направи физически извършител. Но тогава кой е бил подбудителят и интелектуалният убиец?

Имаше и още един факт, който очакваше своето обяснение — отпечатъците от пръстите на Жилков върху чекмеджето на бюфета. Не беше важно дори какво е търсил там — пистолета или парите. В случая Александър Геренски се интересуваше не от какво, а от кога. Как е станало така, че неговите, на Жилков, отпечатъци покриват всички останали, включително и на Даракчиев?

Геренски хвърли угарката си и поде прекъснатия разговор:

— Откъде знаете, че съм подполковник? Доколкото си спомням, аз не съм се представял на никого от вашата компания.

Този обикновен въпрос обърка Жилков и той завъртя безпомощно очи.

— Аз… аз не знам… Някой… трябва да ми… е казал…

— Добре, добре — отегчено каза Геренски. — Разбира се, че някой ви е казал. Нали в тези дни осведомителната агенция на консорциума работи с пълен капацитет.

Той реши, че вече е дошъл моментът да „попритисне“ Жилков.

— Е?

— Ами да започваме, другарю… Геренски. Готов съм. Да вървим.

Подполковникът се приближи плътно до него и гледайки го подчертано вторачено в очите, каза троснато:

— Какво да започваме. Защо да вървим. Нали вие не сте влизали в хола. Нали сте били всичкото време само в кухнята!

Червена вълна заля лицето на Жилков. Очите му загледаха тъпо и в зениците им за миг проблеснаха признаци на ужас.

— Е, хайде де!

— Ще си кажа! Ще си кажа! Бях, бях… И аз влизах. Само че убийство не съм вършил. И на ум не ми е минавало.

— Добре де, разправете какво сте извършили.

— Ами… влязох в хола по едно време и… — заколеба се Жилков.

— И… — подкани го Геренски.

— Скрих, простете ми. Влизах… Признат грях, простен грях, нали така. Тогава, онзи петък, нали донесох на господин Даракчиев бая тлъста сумичка. Кръгло седем хилядарки в левове и валута, пък той ги захвърли в чекмеджето като мръсна носна кърпа. И аз… аз се съблазних. Казах си: „Ще ги взема. Какво са седем хиляди за Георги Даракчиев? Ще ги взема и ще ги скрия някъде, за да ги изнеса друг път, а той няма да разбере кой от гостите е свършил тази работа.“ Но не излезе така, както си го мислех. Отначало нямаше възможност — господин Даракчиев беше в хола със Средков, после пък ме вързаха Паликаров и момичетата… Но като дойде телеграмата и после господин Даракчиев сви оттатък вилата, аз си рекох: „Сега е време за тебе, Дамяне!“ Огледах се, огледах се, пък се вмъквах в хола и се залепих за чекмеджето. Ядец! Заключено. Опитах се да го отворя с джобното си ножче — къде ти, тук всяка ключалка е като на касата на народната банка. Ударих на камък! И побързах да се измъкна, уж досега съм се боричкал с кучето. Та затова са отпечатъците, другарю Геренски — завърши угодливо Жилков. — Признах си всичко. Сега ако щете, и на бесилката можете да ме качите.

— За едно нещо заслужавате поздравление, Жилков. Вие сте първият, който признава по своя воля, че във фаталните пет минути е идвал в хола. Но да продължим. Ясно е едно — щом сте били в хола, могли сте да сложите и отровата във фамозната чаша на Даракчиев.

— За можене — можех — съгласи се Дамян Жилков. — Колко му е времето за това? Ама не съм слагал никаква отрова, там е работата.

— Тогава да изясним друго. Да предположим, че с чекмеджето сте се занимавали една минута. Прибавям половин минута за влизането в хола и излизането. Стават минута и половина. И то по средата на онези пет минути, с които е разполагал убиецът. При това разпределение на времето вие би трябвало да го заварите в хола ако наистина не сте вие. Виждам, че не ме разбрахте. Ще повторя въпроса си по друг начин. Не забелязахте ли нещо необикновено, докато бяхте там? Човек, движение, шум? Нямаше ли нещо, което да ви уплаши, да ви накара да се замислите, че може би не сте сам?

Жилков сведе гузно поглед, червенината пак заля лицето му.

— Искам да имате ясна представа за собственото си положение. Отровата е поставена в чашата на Даракчиев в онези пет минути. Вие признахте, че сте влизали тука. А малко преди това с Паликаров сте обсъждали евентуалната смърт на домакина… Разбирате ли вече? Много сте натясно, Жилков, за да можете да мълчите. Мълчанието само утежнява собственото ви положение. И така, повтарям въпроса си. Забелязахте ли нещо по-особено, докато бяхте в хола?

— Абе то за забелязване, забелязах — глухо рече той, без да вдига поглед от земята. — В началото, още като се вмъкнах тука, вмъкнах се аз и се спотаих. Даракчиев не беше човек, дето си поплюва, знаете. И точно тогава чух… стъпки. На боса жена. Изкачваше се по стълбите… тихичко… като крадец.

— Даргова?

— Само тя е могла да бъде, Беба. Двете момичета бяха на двора. Гледах ги.

— А Даргова видяхте ли я?

— Не, но знам със сигурност, че беше Беба.

Геренски го изгледа продължително, но не запита нищо повече.

— А сега да възстановим влизането ви в хола, с всички подробности. Хайде започвайте.

Дамян Жилков се показа точно така изпълнителен, както го беше обещал още със своето „на вашите заповеди“. За минута и четиридесет секунди той влезе в хола, ослуша се, разигра чуването на стъпките, опита се да отключи чекмеджето и излезе. И нито за момент не прояви нервност или какъв да е израз на вътрешна борба, на срам. А като свърши, потърси погледа на Геренски и се ухили, сякаш доволен от себе си. Държеше се като дресирано куче, което е изпълнило сложния си номер и сега очаква захарчето.