Александър Геренски
Седмата чаша (22)

1

Нищо в този тото–пункт не подсказваше, че понякога в него се извършват сделки за много хиляди лева. Наглед беше като всеки друг — работна маса, покрита с изцапана от мастило хартия, снимки на футболисти и разни диаграми по стените, маси и полици с мастилници и перодръжки. Също и човекът при масата не напомняше скрит богаташ — скулеста неинтелигентна физиономия, обикновена работна престилка със съмнителна чистота, вратовръзка, с големи огненочервени цветя. Подполковник Геренски огледа всичко това през прозореца, после бутна вратата и влезе в пункта.

Не случайно бе избрал този час за посещение при Жилков. Едно от житейските му правила гласеше, че човек трябва да се учи от опита на другите. В случая той буквално копира постъпките на Паликаров — щом Паликаров е избрал обедния час за среща с Жилков, трябваше да се приеме, че това е най-удобното време.

И още една особеност характеризираше практиката на Геренски: той избягваше да вика хора в управлението, а предпочиташе сам да отива при тях. Водеше се от съображенията, че поканените в милицията обикновено предварително се настройват по определен начин, който не благоприятствуваше добрия резултат от разговора, и че срещите с интересуващите го лица в собствената им среда му дават възможност да си състави по-пълна представа за тяхната личност.

Именно тези две правила станаха причина в четвъртък на обед Александър Геренски за пръв път през живота си да прекрачи прага на един тото–пункт.

Поиска фиш и го разгледа. Не знаеше какво да прави с него и поиска обяснения. Дамян Жилков му ги даде с толкова грубост и досада, че Геренски се запита как изобщо е просъществувал този пункт под шефството на подобен служител. Той попълни шест числа във фиша, плати таксата и търпеливо изчака другият да постави номера и печатите. (Казано мимоходом, с този фиш Александър Геренски улучи тройка и една седмица по-късно получи два лева и петдесет стотинки — факт, който искрено го забавлява в продължение на много време; твърдеше, че това били единствените пари в живота му, които е спечелил едновременно честно и без труд.) Когато формалностите бяха уредени, той погледна часовника си и попита:

— Не е ли време да затваряте?

— Какво те засяга това? — сопна му се Жилков.

— Работното време е малък закон — търпеливо и кротко обясни Геренски — и трябва да се спазва. — После подхвърли многозначително: — Особено онзи, който нарушава големите закони, е длъжен педантично да спазва малките. Въпрос на самоотбрана, знаете.

Управителят на пункта не го разбра и се приготви да кресне. За да предотврати излишната разправия, Геренски му показа служебната си карта. Другият промени цвета на лицето си.

— Съветвам ви да заключите и да поставите табелката „Затворено“. Тоест да постъпите точно така, както постъпихте, когато си шушукахте с вашия приятел Паликаров. — Той видя, че и този удар попадна в целта. — И по възможност ми говорете на „вие“. Нямам съмнителното удоволствие да се смятам между близките ви приятели.

Когато Жилков изпълни нарежданията му и се върна на мястото си зад масата, Геренски притегли един стол и седна от другата страна.

— Какво искате от мене? — Другият облиза засъхналите си устни.

— Единствено да говорите истината. Не смятам, че пълните самопризнания могат да ви извадят сух от водата, но положително ще облекчат не дотам цветущото ви положение. Ето защо, Жилков, искам да ви предупредя. Няма да издам голяма тайна, ако ви кажа, че всичко, което сте казали досега пред следствените органи, е лъжа от начало до край. Лъжи, и то нескопосани. А онзи, който лъже толкова много, сигурно има какво да крие. — Геренски замълча за кратко, като гледаше Жилков право в очите. Той искаше да му даде възможност да проумее казаното. — Макар че това не е прието, ще си позволя да ви дам един съвет. Опитният престъпник не лъже във всичко. Той си избира една или най-много две по-съществени лъжи, а за останалото прави частични признания. Разбирате ли ме? Като признава известни неща, които говорят против него, той създава илюзията, че и лъжите са също истини. Така че… Препоръчвам ви да промените тактиката. Защото ви предстои да обясните още цяла редица обстоятелства: дебелата пачка пари с вашите отпечатъци по нея, отпечатъците ви върху чекмеджето, тази любопитна снимка, която беше намерена в джоба на убития, чудният шанс в „тото–то“, който ви е донесъл не една тлъста печалба.

Дамян Жилков си даваше сметка, че е глупаво да лъже по всички линии, и то за неща, които така или иначе един ден ще се открият. Но какво да прави? За кои от досегашните си показания да настоява и за кои да каже истината? И цялата истина ли?

— Какво искате да ви кажа?

— Да обясните вашите връзки с Георги Даракчиев.

— Аз му бях нещо като слуга — каза Жилков. — Възлагаше ми да върша разни работи и ми плащаше за тях.

— Богато?

— Богато. Господин Даракчиев имаше много пари и не беше стиснат.

— Какви работи ви възлагаше?

— Чирашки. И никога не ми казваше какво се крие зад тях. Ето например тази снимка. В показанията си излъгах. Работата не беше такава, каквато я представих. Миналата седмица господин Даракчиев ми каза: така и така, Дамяне, утре следобед искам да изпълниш една задача. Това резервно автомобилно колело — той го беше приготвил предварително — ще вземеш в колата си. В четири часа следобед трябва да бъдеш на шестия километър между Чирпан и Стара Загора. Там ще завариш един чужденец, който ще е свалил едното колело на своята кола. Ще му предложиш помощ и той ще приеме. Тогава ти ще поставиш това колело на колата му, а ще прибереш неговото. За тази услуга той ще ти даде една голяма сума. Няма да вземеш нито един лев от парите, а в петък, като се събираме във вилата, ще ми ги донесеш — аз ще определя колко да ти платя за услугата. Така и стана. Само че господин Даракчиев не ми плати нищо и остана да ми дава.

— Парите в чекмеджето са тези, които ви е дал чужденецът?

Жилков потвърди.

— А снимката?

— И аз й се учудих. Излезе, че господин Даракчиев е пратил друг свой човек подире ми, който ще да е щракнал тази снимка, докато е минавал покрай нас.

— Познавахте ли отпреди този чужденец на шосето?

Жилков се поколеба. После навярно реши, че признанието няма да навреди на Вернер Шьонберг, който отдавна се намираше в чужбина, защото каза:

— Не го знам по име, но съм го виждал. И друг път сме правили същата работа.

Той отново се поколеба и Александър Геренски сметна за необходимо да го подтикне:

— Внимавайте!… Не отричайте и не лъжете — сигурно сте полюбопитствували какво пренасяте.

— Абе за любопитствуване — наистина полюбопитствувах. Имаше някакви картини без рамки. Свити на руло и обвити в найлон.

— Откъде ги е взел Даракчиев?

— Нямам представа. Казвам ви, на мене той оставяше само чирашката работа. За другата, по-специалната, си имаше някакви свои хора. Кои са, що са — не знам. Но бяха сигурни хора на господин Даракчиев. Косорциум, така казваше той за тях.

— Може би консорциум?

— Нещо такова. Не знам точно.

— Друго?

— Друго няма. Само за този чужденец си изкривих душата. Ако заслужавам бесило — обесете ме.

— Хайде, чак пък бесило за такава дребна работа — рече Геренски. — Кажете ми сега всичко каквото знаете за Георги Даракчиев. Опишете ми го така, сякаш за пръв път ще чуя за него.

— Какво да ви кажа? Човек като човек — висок, винаги облечен така, сякаш излиза от кутийка. Ама характерът му!… — Жилков многозначително подръпна ревера на работната си престилка.

— Какво, лош ли?

— Лош за десет лоши. И един такъв — никога не знаеш какво ще му скимне в следващия момент. Сега мазен и мек, а след минута така ще те изругае, че ще се сбъркаш. И свикнал да господарува — с всички, мъже и жени се отнасяше тъй, сякаш са животни. Ама не винаги му минаваше лафът: опънеш ли му се мъжката и той сяда на задника си. — Дамян Жилков завърши философски: — То така е в живота — оставиш ли се, всеки те мачка.

— А за убийството нищо повече нямате да кажете, така ли?

— Така. Което си е вярно, вярно си е — нито съм убивал, нито зная кой го уби.

Александър Геренски бавно се изправи и тръгна към вратата. Обърна ключа на секретната брава. И излезе, без да се сбогува.

Много по-късно през този ден Жилков се сети, че Геренски не го беше попитал за разговора с Паликаров пред беседката. И този необясним пропуск го уплаши повече, отколкото всичко останало.