Александър Геренски
Седмата чаша (35)

3

— Погрижи се никой да не ни безпокои — поръча Геренски на Смилов, когато двамата влязоха в тото–пункта. После се обърна към Дамян Жилков, който стоеше прав до бюрото си и глуповато пулеше очи. — Трябва да поговоря с вас.

— На вашите заповеди, другарю подполковник — с раболепна готовност отговори Жилков.

Хайде пак с неговото „на вашите заповеди“ — помисли си с досада Геренски, но отмина без внимание подмазваческата декларация и каза:

— Седнете, Жилков. Няма защо да стърчите така, като ученик пред учителя си. — Дочака другият да заеме мястото си и продължи: — Имате ли да ми кажете нещо ново? Говоря, естествено, за нещо ново по въпросите, които взаимно ни интересуват.

— Абсолютно нищо, другарю подполковник.

— Наистина ли е „абсолютно“?

Жилков се поколеба за момент, после повтори:

— Абсолютно нищо, другарю подполковник.

„Какво е това? — попита се Геренски. — Ръждясали крила на вятърна мелница или преднамерена пасивност на маскиран великан?“ Той реши да смени тона:

— Давате ли си сметка, Жилков, че във вашето положение всяко скриване, на каквато и да е истина може да доведе до твърде неприятни последици? — Другият преглътна шумно. — Питам ви още веднъж. Имате ли да ми съобщите нещо ново във връзка със следствието?

Дамян Жилков поклати отрицателно глава. В този момент той сякаш бе загубил способността си да произнесе някакъв звук.

Геренски се извърна към помощника си:

— В такъв случай, Любак, ще трябва да се занимаем по–подробно с този господин. В уютната обстановка на управлението…

Споменаването на управлението в миг развърза езика на Дамян Жилков. Той се изчерви, изправи се и заговори бързо:

— Ама моля ви се, другарю подполковник… Защо тези?… Аз нищо не съм…

— Наистина ли нищо, Жилков? Така „абсолютно“ нищо, както твърдяхте преди малко?

— По самата работа наистина хич нищичко нямам какво да кажа. Ако не броим погребението на бай Коста, не съм се виждал с нашите хора. Само…

— Какво… „само“?

Жилков отново се стовари на стола си.

— Всъщност и аз не знам. Че има нещо, има. Ама не знам дали е… — Отново преглътна и голямата му адамова ябълка се качи чак до носа. — Получих едни писма, другарю подполковник. Синонимни…

— Какви? — обади се за пръв път Любомир Смилов.

— Синонимни. Без подпис.

Геренски и Смилов размениха бърз поглед, после подполковникът каза:

— Колко… синонимни писма получихте и кога?

— Три. Всяка сутрин по едно. Да ви ги покажа ли, другарю подполковник? — Геренски потвърди мълчаливо и Жилков извади писмата от задния джоб на панталона си. — Заповядайте.

Писмата бяха леко запотени. Името върху пликовете беше изписано с вече познатите печатни букви и пак без означение на адреса. Докато Геренски изваждаше писмата, Дамян Жилков добави:

— Някой ги пуща нощем в кутията ми, другарю подполковник. Тази нощ стоях до два часа и дебнах да видя кой ги носи, ама никой не се появи. А сабахлен цъфна и третото писмо.

Не му отговориха. Смилов се наведе над рамото на началника си заедно с него прочете писмата: „Попитаха кучето: Защо не те вързаха? Кучето отговори: Защото бързаха да сложат отровата“, „От тотото награди крият потайни печалби“, „Тръгна той да вика доктор, пък спря по пътя да хвърли шишенце с отрова“.

— Какво ще кажете на това? — попита Геренски, като остави писмата върху бюрото.

— Какво да кажа? Искат мене да изкарат виновен. Че зер Дамян Жилков е свикнал на неговия гръб да оправят кривите дървета.

— А защо не съобщихте за писмата в милицията?

Жилков не отговори.

— Кой според вас ви пише тези писма?

— На женска работа ми мяза това, другарю подполковник. Беба… Ама може да е и бай Борис. Нали го знаете?

Геренски се изправи.

— Запазете тези писма, Жилков. И веднага ни уведомете, ако получите други.

Беше почти до вратата, когато го застигна последният въпрос на Жилков:

— А вие какво ще кажете за тези синонимни писма, другарю подполковник?

— Че крушката често си има опашка, Жилков.

 

 

Никой не отговори на позвъняването. Геренски и Смилов обиколиха къщичката, но нищо не им подсказа вътре да има човек.

— Нямаше го и в службата му, другарю подполковник — каза Смилов, докато отново натискаше бутона на звънеца.

Геренски не успя да отговори. През дървените летви на оградата надникна една любопитна съседка и без много церемонии ги заговори:

— Средкови ли търсите? Жената и детето са на курорт. Нали знаете, то, горкичкото, е болничко… Но и Наско не се мярка напоследък. Я вижте, градината е изсъхнала. Не пръст — на тухла прилича. А когато Наско е тука…

— Него търсим, Атанас — рече Смилов. — Да не е нещо болен?

— Ей сега ще ви кажа — отговори съседката. После отмести една летва на оградата, влезе в двора на Средкови и като бършеше ръцете си в не особено чистата си престилка, приближи към двамата мъже. — Ей сегичка ще ви кажа — повтори тя, пак се наведе, бръкна под разкъртеното стъпало пред входа на къщата и извади един ключ. — Няма го в къщи. Ако си беше в къщи, какво ще прави този ключ тука?

Не я разпитваха повече, не отговориха и на въпросите й, които тя щедро изсипа върху тях. Сбогуваха се и се отправиха към спряната наблизо кола.

— Ново двайсе — каза глухо Геренски, докато сядаше при волана. — Има си хас и със Средков да се е случило нещо? Ето един вариант в играта, който наистина не очаквах…

 

 

Двете коли спряха почти едновременно — черната служебна волга и блестящата доматеночервена „Фиат-Дино“. Зинаида Даракчиева все пак излезе първа, но като видя двамата мъже, дочака ги и им подаде ръка.

— За мене ли идвате или при мене? — попита тя, като се усмихна. — Зная от криминалните романи, че в работата на детективите разликата между „за“ и „при“ е колкото от небето до земята.

— Нито „за“, нито „при“ — отговори за двамата Смилов. — Просто сме дошли на гости. Чухме, че имате обичай да черпите гостите си със сладко от орехчета…

— Бих искал да ви попитам нещо — добави Геренски. — Но предпочитам да не бъде на улицата.

— Заповядайте — покани ги тя любезно. — Макар че това за сладкото от орехчета е чиста измислица. Вашата информация издиша, другари от милицията! — После, докато се изкачваха с асансьора, каза на Геренски: — Бях в Панчарево. Видях и вашия син.

— Как си хлапаците?

— Чудесно! Здрави, изпечени от слънцето, весели. Впрочем вашият син е по-весел от моя.

— И защо?

— Имали някакво контролно състезание. Тази сутрин. И вашият Владко спечелил. Сега не ходи, а лети на една педя от земята. Докато Ники е с клюмнал нос…

— Деца! — каза Геренски. — Деца, с детските си радости и скърби. Пък карат и нас да се вдетиняваме понякога край тях.

Влязоха в просторния хол и двамата мъже се настаниха. Домакинята се извини и за малко ги остави сами. Когато се върна, беше с поправена фризура. Усети се мирис на фин парфюм. Остави чантичката си на масата и седна срещу тях.

— Казахте, че имате да ми говорите нещо?

— Между приятелите на вашия съпруг се разиграва някаква странна пантомима — заговори направо Геренски. — Хвърчат анонимни писма. Някои глупави, в други има „от крилце перце“, както е думата.

— Всички ли са получили?

Той кимна:

— Даргова, Паликаров и Жилков. Може би е получил и Атанас Средков, но не можахме да проверим. Потърсихме го, но птицата не се оказа в гнездото си.

— Изчезнал? — попита тя смаяно, но Геренски се задоволи да свие рамене — той не знаеше повече от нея.

— И тъй като анонимните писма станаха нещо като постоянен декор на пиесата, минах да попитам…

— Получих и аз — прекъсна го Зина и зелените й очи се засмяха особено. — Вчера. Отначало си помислих, че може би трябва да ви информирам за това, но после се отказах. То е такава глупост, знаете. Глупост или по-право — безсмислица. Реших, че не си заслужава да ви занимавам с него. Още повече, че съдържанието не издава никаква връзка със смъртта на Георги. И на Коста Даргов, разбира се — допълни тя, но двамата усетиха, че смъртта на Даргов много малко я занимаваше и вълнуваше. — Ако предполагах, че моето писмо е — как го казахте? — част от общия декор на пиесата, непременно щях да ви се обадя.

— Извинете, говорите само за едно писмо?

— Нима другите са получили повече? — запита тя изненадана.

— Вие се ползувате със симпатиите на анонимния писач — намеси се в разговора Смилов. — Защото другите си получили по няколко.

— В такъв случай трябва да говорите за антипатии — отрази тя шегата му. — Би трябвало да се смята, че човек пише на тези, които обича.

— Странна форма на обич — ухили се Смилов.

Александър Геренски, който в последните минути бе седял мълчаливо, погълнат от мислите си, внезапно се оживи.

— Мога ли да видя това ваше писмо? — помоли той.

— Разбира се. — Зина отвори чантичката си, извади един плик и му го подаде. — Дори мога да ви го подаря, макар че се готвех да си го запазя като куриозен спомен.

Отвориха писмото. Написано все със същия почерк, то наистина беше пълна безсмислица: „Животът е игра — днес радост и шега, а утре сал тъга“.

— Прилича ми на „Графинята с изменено лице тича към езерото“ — каза Любомир Смилов.

— Моля, моля? Не ви разбрах.

— Цитира ви една телеграма от „Златният телец“, настолната книга на живота му — обясни Геренски. — Една телеграма, която съперничи по безсмислие на вашето писмо. Впрочем, не съм напълно прав. От вашето писмо все пак може да се разбере нещо. Доколкото помня, това са думи на един някогашен блудкав шлагер. — Той се ухили. — Не побягвайте, не се готвя да го изпея.

Умълчаха се. Беше едно от онези неприятни мълчания, които отдалечават събеседниците, защото всеки следва собствените си мисли. Зина побърза да го наруши:

— Ако трябва непременно да ви сервирам сладко от орехчета, може би ще чакате прекалено дълго. Междувременно какво да ви предложа?

Геренски сякаш се събуди. И каза:

— Ще се възползувам от любезността ви и ще помоля за едно кафе.

— Еспресо, турско или нес?

— Турско, ако обичате.

— А вие? — Зина се обърна този път към Смилов.

— Не смея да се отклонявам от примера на началството, другарко Даракчиева. И на мене едно турско.

Домакинята излезе от хола. Любомир Смилов едва дочака вратата да хлопне зад нея и заговори:

— Добре че Зина ни предложи нещо. Бях започнал да се страхувам, че сте получили удар, другарю подполковник. Така се бяхте умълчали…

— Мислех, Любак. Мислех и продължавам да мисля: защо Даракчиева е получила само едно писмо.

Геренски се поколеба няколко секунди, ослуша се, после се протегна през масичката, взе още отворената чанта на домакинята и прегледа съдържанието й. В чантата имаше снопче банкноти, стило, тоалетни принадлежности, личен паспорт и връзка ключове. Други писма нямаше.

— Надзърнете и в паспорта — предложи Смилов.

Подполковникът послуша съвета му, после подреди всичко и остави чантичката на мястото й.

— Нищо, Любак. Писмото наистина е било само едно.

— И какви изводи правите?

Дори и да имаше намерение, Геренски не успя да отговори. Домакинята влезе при тях и каза от вратата:

— Кафето ще бъде готово след минута. Ще вземете ли нещо с него? Например глътка коняк?

— Б-р-р-р, коняк! — направи, гримаса Смилов. — В последно време самата мисъл за коняка ме кара да се изприщвам.

— Алергия, а?

— По-скоро страх. Впрочем, кой знае, може да е и алергия. Не съм компетентен. Досега само веднъж съм виждал алергия, та не мога да съдя. Това е при един мой приятел, който щом се спомене тъща му, хваща копривна треска.

Засмяха се. После Зина попита с поглед и Геренски.

— Благодаря — каза той. — Чаша вода ще ми бъде напълно достатъчна. Аз изобщо не съм любител на силните напитки.

— Ако искате да се харесате на началството, намерете бутилка газирана горнобанска вода.

Зина излезе и след малко се върна отново. На подноса имаше три кафета, бутилка горнобанска вода и чаша. Но нито кафето, нито хубавият жест с газираната вода, нито шегите на Смилов успяха да разведрят настроението.

Този път мълчанието беше нарушено от Геренски.

— Обзалагам се, — каза той неочаквано, — че в този момент и тримата мислим за едно и също нещо.

— А, съмнявам се — отговори усмихнато Зина. — Аз мислех за…

— Почакайте! — прекъсна я той. — Предлагам ви една игра. — При тези думи Смилов го изгледа смаяно. — Малък психологически тест. Всеки от нас да запише на едно листче онова, за което е мислил, и после ще направим сравнение.

— Не е ли по-просто всеки от нас да каже… — започна Смилов, но Геренски го прекъсна с поклащане на глава:

— Не, Любак. Ще говорим последователно и всеки следващ ще се влияе от предишния. Приемате ли? Отлично! — Геренски извади бележника си и откъсна три листчета. — Какво, да започваме ли?

Все още изненадан — разните игри, пък били те и психологически, не бяха най-обичайното занимание на началника му, — Любомир Смилов извади химикалката си и се приготви да пише. Зина Даракчиева също взе от съседния шкаф един молив.

— Момент! — каза Геренски. — Нека да запишем едновременно. — После помоли домакинята: — Бихте ли услужили и на мене с нещо за писане?

Тя му даде молива си, отиде в съседната стая и се върна една писалка.

— Да започваме — предложи Геренски.

Тримата надраскаха по нещо на листчетата си. Смилов понечи да прочете своето, но Зина Даракчиева го, изпревари:

— Казахте, че се обзалагате, другарю Геренски. Какъв е залогът?

— Една вечеря за трима — отговори той и Смилов избухна в смях:

— Представям си каква физиономия ще направи Пакето кебапчията, когато в салоните му прекрачи дама като другарката Даракчиева.

Жената поблагодари с кимване за комплимента, после тримата поставиха на масичката листчетата си. Геренски беше написал: „Изчезването на Средков“. Даракчиева —. А Любомир Смилов се беше постарал да изпише с разкривени печатни букви: „Животът е игра — днес радост и шега, а утре сал тъга“.

— Загубихте — засмя се Зина. — И трябва веднага да ви предупредя, че безумно обичам кебапчета.

— Признавам се за бит — комично въздъхва Геренски. — С тази моя психологическа дарба съм годен само за помощник на Пакето.

— Ако играем честно, вечерята трябва да бъде за двама, другарю подполковник. Бях забравил за какво съм мислил и написах първото, което ми дойде на ума.

— Не се безпокойте — обади се Зина. — Обещавам да се справя и с вашата порция…

Геренски разкърши рамене, после бавно се изправи:

— Загубата си е загуба. Но трябва да ви призная, че тя е твърде малка цена за хубавите минути на отмора, които прекарах тука. Колкото и да са кебапчетата…