Александър Геренски
Седмата чаша (29)

2

Александър Геренски събра в хола цялата „компания“, включително двете момичета, които завари на двора. Накара ги да седнат и сам зае един стол срещу тях, после бавно запали цигара и хлъзна поглед по осемте фигури пред себе си. В този момент той си припомни финалната сцена от пиесата „Ревизор“. Асоциацията се дължеше на вдървеността на тези осем души. Те седяха в неестествени стойки, не помръдваха и го наблюдаваха с отворени, немигащи очи.

Крайна вляво беше Мими. На лицето й бе замръзнала гримаса; тя очевидно бе желала това да бъде една от нейните най-дръзки усмивки, но в действителност само бе изкривила добре начервените си устни.

До нея седеше Зина. Спокойна и съсредоточена както обикновено, но очакваща и напрегната, от нея се излъчваше нетърпение — тя сякаш имаше желание час по-скоро да види онова, което щеше да последва.

Атанас Средков изглеждаше и смутен, и озлобен. Превил гръб като човек, очакваш поредния удар, той мяташе кратки погледи към съседите си, сякаш те бяха тези, които щяха да стоварят бича върху гърба му.

Коста Даргов бе избрал за себе си ролята на храбрец. Тъй като дребното му тяло напълно се губеше в мекия фотьойл, той не се облягаше, а седеше неестествено изпъчен на края на креслото, като тенор, преди да изпее знаменитата си ария. И само за едно не си даваше сметка, че дълбоко в зениците му се таеше обикновен човешки страх.

По-нататък седеше Паликаров. Той не играеше никаква роля: страхуваше се и този първичен страх бе завладял цялото му същество, бе изтрил като с мокра гъба целия повърхностен лак на човек, който иначе системно симулираше аристократично държание.

Лошо сресана, с подпухнало бледо лице и отпусната долна устна, Беба имаше вид на развалина. Очите й го гледаха, а не го виждаха. Беба не беше пила днес, а за да прилича на себе си или изобщо на човек, тя вече имаше нужда от порция алкохол…

Примитивна натура, Дамян Жилков приличаше на уплашено куче, което инстинктивно е доловило близка опасност. Седеше на стола леко приведен напред, но това не беше поза на герой, нетърпелив да се хвърли с открити гърди срещу опасността, а по-скоро на подлец и страхливец, готов да побегне при първия заплашителен шум.

Само в очите на Елена Тотева Геренски забеляза нещо, което го накара да се смути и бързо отмести поглед. Защото в тези очи, освен страх пред неизвестното той прочете и очарование към самия него. А той не беше навикнал да среща очарование в женските очи.

— Време е да започваме — каза Геренски. — Събрали сме ви, за да възстановим с възможната най-голяма точност събитията от миналия петък. От вас се иска само едно — да повторите действията, които сте извършили тогава, да ги повторите до крачка, до секунда. На наш език това се нарича следствен експеримент. И трябва да ви предупредя най-сериозно — който се отклони от тази задача, ще считаме, че се е опитал да заблуди следствието и съответно, ще отговоря за даване на лъжливи показания. Разбрахте ли?

— Не искате ли твърде много от тях, другарю Геренски — обади се леко усмихната Даракчиева. — От думите ви излиза, че убиецът сега пред очите ви пак ще трябва да налее отрова в чашата.

Забележката й беше съвсем уместна и Геренски не намери какво да й възрази.

— Много ли е или малко, ще съдим по резултатите. Нали всички тук присъствуващи са все невинни — какво тогава ги смущава.

— Извинявайте — Даракчиева кимна и се отпусна в креслото си.

— А сега, да продължим. Експериментът ще води другарят Смилов. Колев ще хронометрира поведението на всеки един, а Стефанов ще води протокола. Аз ще бъда настрани, може да се каже, няма да участвувам непосредствено. Впрочем в известен смисъл считайте, че нас и четиримата ни няма, дръжте се така, като че ли ние не присъствуваме. Вие трябва да възстановите всичко, както е било миналия петък, когато ние не сме били тук. Другарю капитан, моля…

Смилов се изправи и застана в средата на хола.

— Да възстановяваме цялата вечер не е необходимо. Интересуват ни само някои от минути между напълването на чашите и смъртта на Георги Даракчиев. Всеки ще играе естествено себе си. Щом като напълним чашите, всеки ще отиде на мястото, което ще му посоча. Ще действуваме така, сякаш вие — с изключение на Тотева и Данчева — идвате поотделно в хола и поставяте нещо в чашата на Даракчиев. Колев ще придружава съответния човек и с хронометъра ще отчита времето му. Имате ли някакви въпроси?

— Да — обади се веднага Даргов. — Защо съм поканен и аз? Всички знаят, че в петък…

— Ще ви обясня. Вас ще помоля да играете ролята на Даракчиев. Момент! Това може да изпълни всеки, но в случая изборът ми не е случаен. Вие, Даргов, познавате и хората, и обстановката. При това в петък сте били тук наблизо и, така да се каже, сте очевидец на събитията. Смятам, че сте най-подходящ за тази роля. Или имате някакви възражения?

— А, защо — ухили се Даргов. — Приемам с удоволствие. Ролята си я бива.

— А моето присъствие, другарю Смилов? — попита Даракчиева.

— Уви, неприятно задължение. В подобни случаи собствениците на къщата трябва да присъствуват. Но има и друго, другарко Даракчиева. Надявам се вие да бъдете непрекъснато с мене, за да мога да се съветвам с вас по известни въпроси, които неминуемо ще възникнат. Други въпроси? — Той се огледа очаквателно, но никой не проговори. — Тогава да започваме. Щом ви възложихме ролята на домакин, Даргов, то погрижете се за чашите…

Даргов се огледа, преброявайки присъствуващите, и започна да вади чаши от бюфета.

— А за вас?… Няма ли да се чукнете с нас?

— Дръжте се сериозно, Даргов — пресече го строго Геренски. — Каза ви се — ще възстановяваме миналия петък!

— Добре, добре, рекох да се пошегувам само. — Даргов нареди седем чаши на масичката.

— А сега налейте в чашите… вода — каза Смилов.

— Щом ще възстановявате, вземете коняк — рече Зина.

— Добре, нека бъде коняк.

— И едната чаша беше различна от останалите — добави Мими.

— Напълно правилно. — Смилов прибра едната чаша. И пак се обърна към Даракчиева: — Можете ли да ни услужите с някаква чаша, която очебийно се отличава от тези?

Даракчиева кимна утвърдително.

— Ето, вземете от вишневия сервиз. Той също става за коняк.

Даргов извади най-близката чаша от сервиза, който беше в дъното на бюфета, и я напълни с коняк. След това започна да налива догоре и останалите.

— Е, не прекалявайте — обади се Смилов. — Събрали сме ви на следствен експеримент, а не на коктейл–парти.

— Ако ще възстановяваме, да възстановяваме, другарю Смилов — отвърна му весело Даргов. — Не пестете коняка, макар и да е „Метакса“, сега вече няма кой да събира пиянски компании.

Докато да му възрази, Даргов напълни добре и седемте чаши.

— А сега всички да заемат местата си — каза Смилов. — Тотева, Данчева и Паликаров да отидат в беседката на двора. Даргова на втория етаж. Жилков при дворната врата. А вие, Средков, влезте в кабинета. Засега в хола остава само Даргов.

Когато хората се пръснаха и четиримата останаха сами, Зина Даракчиева улови ръката на Геренски и каза умолително:

— И все пак аз ви моля да ме освободите, другарю Геренски. Направете изключение и ми спестете това изпитание. Въпреки всички подробности, които знаете, Георги беше мой мъж. И баща на сина ми. Каквото и да е, за мене е прекалено тягостно да присъствувам на този театър — извинете за израза, — в който централното събитие ще бъде смъртта на съпруга ми.

— Зина е права — притече й се на помощи Даргов. — Освободете я, другарю Геренски, ще минем и без нея.

— А ключа от вилата? — попита Геренски и по този начин косвено даде съгласието си.

— Запазете го у вас или ми го пратете по някого. Аз и без това не идвам тук и скоро няма да идвам.

Те се сбогуваха и жената си тръгна. На изпращане Смилов я помоли:

— Имайте добрината и излизайки, натиснете копчето на звънеца. — После заговори на Даргов: — Действувайте нито много бавно, нито много припряно. Помъчете се да се държите като човек, който е господар на къщата си и…

— Бъдете спокоен — прекъсна го другият. — Познавах Даракчиев отлично, пък и знам как са се развили събитията в петък. Ще останете доволен от мене.

Геренски остана учуден от спокойствието и самоувереността на Даргов. И се почувствува задължен да го предупреди:

— Играйте, но не преигравайте, Даргов. Възстановката е мъчителна за всички. Няма защо да пренапрягаме нервите им.

В този момент се позвъни. Смилов даде знак на Колев и каза:

— Вие току–що сте налели коняка, Даргов. Позвъняването ви изненадва. Действувайте! Засичаме времето ви от момента, в които напускате хола.

Коста Даргов така заигра ролята на Даракчиев, сякаш я беше репетирал. Той даже измени стойката походката и обноските си — те станаха по-властни и по-самоуверени. Двамата отидоха заедно до вратата и Геренски му подаде някакво листче:

— Разпишете се!

Коста Даргов драсна нещо, после се престори, че чете. Нареди на Жилков да доведе кучето при вратата и с бодри, но небързащи стъпки тръгна покрай вилата. Преди една седмица той бе наблюдавал отдалече разговора на Даракчиев с Паликаров, затова застана точно на същото място и извика отдалече:

— Хайде, Борисе, идвай! Сега трябва да се попазариш с мене за момичето!

Паликаров се повлече към него. Видът му беше напълно жалък — клюмнал, с превити рамене и с поглед, който не се вдигаше от земята.

— Сега трябва да поговорите нещо — предупреди Смилов.

— Нямаш изглед на прелъстителен любовник, Борисе — с охота се възползва от поканата Даргов. — Мога да се обзаложа, не си пропилял времето в беседката напразно и си се опитал да се понравиш на кукличките. Не се ли подкрепи днес с твоите хапчета?

Паликаров изсумтя неопределено. Сега той беше неспособен да свърже едно какво да е изречение.

— Говорете още — настоя Смилов.

— Какво да говорим! — изсмя се Даргов. — За разлика от миналия петък нашият човек си е глътнал езика.

— Говорете каквото искате: за времето, за международното положение, но говорете.

— Какво се споразумяхте тогава с Жоро, Борисе? — поде отново Даргов. — За момичето ти си подви опашката, това е факт. Но може би склони да се утешиш с Беба? Е хайде, хайде, не върти така гузно очи. Нямаше да ти е за пръв път, нали? Кога беше вашият малък роман с Беба? Преди три години? Или четири? Е, за сърца като вашите годините нямат значение. Пък и… по утъпкани пътища по-лесно се върви…

— Не можете ли да говорите на по-неутрални теми? — намеси се Геренски.

— Ако ще възстановяваме, да възстановяваме както трябва, другарю Геренски. Тези мръсници не си говореха по друг начин. За тях всичко — жени, семейство, чувства — беше въпрос на пазарлък.

— И все пак сменете темата — настоя Геренски. — Кажете нещо за сушата, Паликаров.

— Сушата… — засрича Паликаров. — Тази година… има голяма… суша… Тя ще изсуши посевите… и урожаят…

— Хайде, стига толкова — прекъсна го Геренски. — Сега тръгнете по пътя на Паликаров, който е изминал в петък, за да предупреди Средков. Но не го повиквайте. И ни чакайте в хола. А вие, Даргов, продължете с момичетата.

— Елате, пиленца — разпери ръце Коста Даргов. — Елате! Чичо ви Коста ще ви почерпи с карамелчета.

Момичетата бавно приближиха към него. Макар че бяха вън от всяко подозрение, не изглеждаха по-добре от Паликаров.

— Сега ще се пазарим с тебе, малката — обърна се Даргов към Мими. Той очевидно бе изпаднал, в някакво странно настроение. — Колко ти даде Даракчиев за една нощ със Средков? Сто лева? Пфу! Настъпила е девалвация — сто лева за нещо, което ти би изпълнила и за един смачкан десетак!

— Не ме обиждайте — неуверено каза Мими. Това бяха единствените думи, които й дойдоха на ум.

— А, ти се обиждаш? Тогава да кажем петнадесет, последно — двадесет… Така добре ли е?

— Сериозно ви предупреждавам да престанете да говорите по този начин — остро рече Геренски. — Не зная подбудите ви, Даргов, но поведението ви е под всяка критика.

— Моето ли? — озъби се дребният човек. — А на тези, които се събираха тук да пиянствуват и развратничат?

— Преценката и съответните мерки оставете на мене. — Александър Геренски се справи с хронометъра. Имаше нужда още от половин минута. — Кажете вие нещо, Тотева.

Момичето помълча, сякаш дълбоко в себе си набираше сили.

— Тежко ми е. Цялата тази история е безкрайно мъчителна. — После добави тихо: — Вашата професия не е лесна, другарю Геренски.

В думите й отново прозвуча някаква лична нотка, която стресна подполковника. И макар че до определеното от самия него време оставаха още десетина секунди, той каза припряно:

— Да тръгваме!

Точно пред вратата на хола той даде знак на Колев да спре хронометъра.

Бяха изминали четири минути и четиридесет и две секунди.