Александър Геренски
Седмата чаша (15)

3

Борис Паликаров зави зад ъгъла, направи още няколко крачки, после рязко се втурна във входа на близката сграда. За минута забрави знатното си потекло и любимата си игра с благородничество и започна да се държи като обикновен апаш: прикриваше се във входа и надничаше навън. Да, не се беше излъгал — човекът, който изскочи от кооперацията, в която живееха Даргови, наистина беше Дамян Жилков.

Цялото поведение на Жилков издаваше необикновена възбуда. Той не излезе, а изхвръкна от кооперацията. Лицето му бе необикновено изпънато, ръката му нервно подръпваше вечно стърчащия перчем на темето му. Пред вратата се поколеба за момент, след това почти изтича надолу по улицата.

Какво е могло да се случи? Защо Дамян Жилков е бил на посещение у Даргови? С каква цел? Какво е тайното отношение между Жилков и Беба?

Борис Паликаров съжаляваше, че не може да си отговори на тези въпроси. Защото животът го беше научил, че владеенето на чужди тайни дава известно господство над хората, на които тези тайни принадлежат.

Той се повъртя малко, заобиколи два пъти квартала (не искаше да отиде при Беба непосредствено след Жилков), отново си повтори на ум плана за разговора. Едва тогава изкачи стълбите и решително натисна звънеца. След малко шпионката се отвори, някой го огледа през нея (това беше необичайно за дома на Даргови), после вратата се открехна и пред него застана Беба. „Преживява тежко — помисли Паликаров, след като я обхвана с един поглед. — Тъмни кръгове около очите, помътнял поглед… Да, преживява тежко. Но какво? Смъртта на Джордж? Разправиите с милицията? Някакви скандали с Коста? Какво е могло да се случи, че тази силна жена да загуби равновесието си?“ Той каза сухо:

— Е какво, няма ли да ме поканиш?

Наистина те бяха престояли вече минута един срещу друг, без някой от двамата да предприеме нещо. Стояха и се гледаха като съучастници, всеки един от които има основание да се страхува от другия.

— Да, заповядай — отговори Беба и отвори по-широко вратата пред него. — Нещо съм разсеяна, знаеш. Нерви…

Те влязоха и се настаниха в луксозно мебелирания хол. На масичката още стояха две чаши и на дъното им по няколко капки питие. Борис Паликаров взе едната и я помириса.

— Ох, коктейл „Мартини“ — рече той. Внезапно му се прииска да се покаже наблюдателен и прозорлив. — Две чаши на масата и аромат от сладникавите цигари на Дамян. Като за четири и половина следобед не е лошо.

Беба разбра, че той я провокира да говори, но не се поколеба да каже истината:

— Да, Дамян беше преди малко тука.

— Да ухажва госпожата? Или с някаква друга цел?

Вярна на природата си, тя премина в настъпление:

— Дойде да ми каже онова, което ти, уж стар приятел, предпочете да замълчиш.

— Както виждаш, при тебе съм. Дойдох точно за това.

— Да, когато вече цяла София знае новините ти. — Тя смени тона. — Ще пийнеш ли нещо?

Паликаров се поколеба. Отначало си каза, че днес би трябвало да не пие, да запази мозъка си бистър. Но после се отметна — усети нужда от онази бодрост, която дава алкохолът.

— Не се отказвам от две-три глътки. Но нещо специално.

— Да ти разбъркам един коктейл?

— Не. Предпочитам малко уиски. С лед, ако имаш в хладилника.

— „Джони Уокър“ ще те задоволи ли?

— Още по-специално, мила. Искам такова нещо, което пазиш за съвсем важни случаи.

Тя стана и с ленива походка донесе чаши, лед и бутилка уиски. Паликаров огледа етикета и видимо остана доволен:

— Канадско, браво! „Фор роузес“, откъде го намерихте? Аха, досещам се…

Беба наля порядъчни дози, добави лед и двамата пиха. Тя допълни чашите.

— Надявам се, че не си дошъл да си говорим за уиски…

— Не, мила. Дойдох за нещо къде-къде по-важно. Дамян е бил при тебе. Какво ти разказа той?

Тя му предаде само първата част от разговора си с Жилков.

— Общо взето те е осведомил точно — кимна накрая Паликаров. — Този подполковник Геренски ще ни създаде ядове, помни ми думата. Днес поразпитах за него. Стара и хитра лисица — така го описват хората. Залавял се само с най-завързаните случаи. И почти винаги ги разнищвал.

— Ако открие истината, аз няма от какво да се страхувам — рече тя.

Той я изгледа внимателно. Отговорът беше достоен за нея — самонадеян, хладнокръвен, звучащ почти искрено. За момент Паликаров завидя на жената. Той би желал да притежава същите железни нерви.

— Искам да те предупредя — каза той. — Пред Геренски се е разприказвала не само Мими. Льони последвала примера й.

— Е?

— Казала му една малка подробност, която всички ние благоразумно бяхме премълчали. За твоите викове, Беба. Спомняш ли си, докато бяхте горе в спалнята, ти по едно време се разкрещя на Джордж, че искаш да го убиеш. Не, ти викаше: „Ще те убия!“ Заплашваше, че ще го убиеш и четвърт час по-късно той наистина биде убит.

— И тази гъска го е казала?

— Казала го. И даже предала твоите думи в пряка реч.

Преди да продължи разговора, Беба изпразни чашата си, после си сипа нова порция уиски.

— Аз наистина не се страхувам, Боби — каза тя най-сетне. — Неприятно ми е, че тази идиотка ме е замесила в такава каша, но не се страхувам. Казваш, че този Геренски е стара лисица. Е добре, постави се на негово място. Какво ще си помисли той? Един човек, който заплашва друг публично с убийство, очевидно е докаран до афект. Такъв човек, ако наистина е способен да извърши убийство, ще го извърши явно, без да мисли: ще намушка с нож или ще извади пистолет и ще стреля. Разбираш ли? Джордж беше убит от хладен и методичен ум, преценил всеки жест и всяка секунда. Онзи, който е докаран до афект, не е способен да действува така.

— Продължавай — подкани я той. — Разсъжденията ти са много интересни. Почти като криминален роман.

— Нататък няма да ти бъде толкова интересно, Боби. Нито пък ще се забавляваш, както при четене на роман. Нека продължим разсъжденията на този Геренски. Какво ще си каже той? Убийството е извършено хитро и добре обмислено. За кого от присъствуващите във вилата има данни да е обмислял смъртта на Даракчиев? Само за един. Един, който дори е стигнал дотам, че е убеждавал Жилков…

— Стига! — прекъсна я Паликаров. — Аз наистина казах нещо подобно на Дамян, но му го казах ей така, в момента, понеже бях ядосан на Джордж. Не съм го мислил предварително.

— Но затова знаеш само ти, нали? А Дамян и Мими може би ще кажат друго нещо. И така, един от гостите сам е признал, че обмисля насилствената смърт на Даракчиев. Прави предложение в този смисъл, но простакът Жилков, без да отказва, не приема, не се съгласява. После? После същият този човек, за когото единствено от присъствуващите трябвало да се предполага, че е могъл предварително да носи отровата, остава за цяла минута насаме с прословутата чаша на убития. И последиците са налице.

Сега беше ред на Борис Паликаров да пресуши чашата си. Ръката му потреперваше.

— Ще те оборя със собствените ти думи, Беба. Убийството, казваш, е извършено хитро. Но какъв хитър убиец ще е този, който ще остави всички да го видят при фаталната чаша? Не, Беба, това така не става. Хитрият убиец преди всичко се погрижва за собствената си сигурност. И се постарава да си създаде такова алиби, което да го постави вън от всяко съмнение.

— Говориш за полухитрия, но не и за истински хитрия убиец. Веднъж четох една книга, в която главният герой — дали не беше фамозният Еркюл Поаро — казваше: „Съмнявам се във всеки, който има сигурно алиби. Защото невинният няма нужда от алиби.“ Може да не цитирам дословно, но поне мисълта беше такава. Защо не допуснеш, че този Геренски ще разсъждава по същия начин?

Те мълчаха дълго. До тях долитаха далечните шумове на улицата, бръмчене на автомобилни мотори и весели крясъци на деца. Но и двамата не ги чуваха — размътените им от алкохола мозъци бяха съсредоточени върху друго.

— За какво мислиш? — попита той най-сетне. — Как по-добре да ме натопиш, това ли?

— Не, мислех за друго. Всички вие имахте основание да мразите Джордж. И ти, и Дамян, та дори и Коста. И как да не го мразехте? Работехте, стараехте се, а от всяка сделка той обираше лъвския пай. Петдесет на сто от чистия доход, дори когато не си е мръднал пръста да помогне нещо, нали така беше?

— Какво ме питаш? Сякаш ти не работеше при същите условия.

— А не бяхте прави да го мразите, Боби. Защото той създаде консорциума и го управляваше безупречно. И за още нещо. Защото той имаше ум колкото всички ние взети заедно.

— Можеш да напишеш това като епитафия на надгробната му плоча — злобно подхвърли Паликаров, но видя, че стрелата му изобщо не достигна до нея. — Но дори и да е вярно. Какво от това?

— Питаше ме за какво мислех. Ще ти отговоря. Мъчех се да си представя какво би мислил Джордж, ако беше жив и беше на мястото на някой от нас.

— И какво си представи?

— На първо място, че той не би се задоволил да стои безучастно и да чака съдбата да го удари по главата. Защото ние приличаме на овце, които чакат реда си в кланицата, Боби. Джордж не би се задоволил с тази роля. Той би действувал! Би се борил като лъв!

— Любопитно. Продължавай нататък.

— Всички вие сега се държите като глупаци, каквито сте всъщност. Като глупаци и баби! Мисля, че ако Джордж беше жив, той би се погрижил за сигурността — своята и на всички нас.

— И как си я представяш тази грижа?

— Ако знаех само… Но сигурна съм, че истинският мъж щеше да насочи вниманието към Средков, да уличи него в убийството.

— И защо точно към Средков? — Борис Паликаров слушаше внимателно. В разсъжденията на Беба имаше много здрав смисъл.

— Защото спрямо консорциума той е външен човек, Боби. Нека не си правим илюзии. Онзи от нас, който е извършил убийството, ще омаже куршума. Но останалите — ако ония надушат консорциума, което никак не е изключено както я караме — дълго ще полираме мебели из затворите. Средков не знае нищо. Няма значение дали той е сложил отровата в седмата чаша или не. Важното е, че само той може да си отиде, без да навреди на останалите.

Отново прекараха няколко минути в мълчание. После неочаквано Паликаров стана да си ходи.

— Какво така изведнъж?

— Отивам си — каза той. — Не искам да се срещна с Коста.

— Бъди спокоен. Каза ми, че щял да се забави. Пък и той никога не излиза, преди да е свършило работното време. Нали го знаеш какъв е.

Всъщност Борис Паликаров искаше да остана сам, за да обмисли внимателно думите на Беба.

Тя го изпрати до вратата, върна се, изпи още две глътки уиски и се загледа с тъпи, невиждащи очи в празната си чаша. После неочаквано се разрида неудържимо.