Александър Геренски
Седмата чаша (23)

2

Коста Даргов стоеше прав до лявата врата на своя Опел Адмирал. Беше облякъл нов костюм от тънък летен плат и макар че връзката му не подхождаше по цвят и шарки на костюма, все пак правеше по-добро впечатление от обикновено. Тази промяна не беше случайна — решил да наследи Георги Даракчиев, той подсъзнателно му подражаваше във всичко, включително и в изискаността на облеклото. И в момента той не си даваше сметка само за едно — че на фона на голямата му машина той изглеждаше още по-дребен и по-незначителен.

В пет часа и пет минути на вратата на митницата се появи Средков. Когато го видя, Даргов го повика с пръст и извика с онзи тон, с който (според него) би си послужил в този случай Георги Даракчиев:

— Халооо, Средков! Отбийте се за минута при мене!

Стреснат от този глас, Атанас Средков извърна глава, забеляза го, размисли няколко секунди, после се отклони от пътя си и с бавни и нерешителни крачки приближи към колата.

— Какво има? — попита той затворено.

— Нищо. — Даргов се изсмя шумно, като изригна поредния облак слюнки. — Бях насам по работа, пък си рекох: „Тук работи моят приятел Средков. Няма да е зле да го почакам, да го поразходя с колата.“ И ето ме пред вратата.

— Благодаря — все така резервирано отговори Средков. — Няма да се възползувам от поканата. Предпочитам да ходя пеша, пък и…

— Пък и?

— Пък и какви приятели сме ние? Виждали сме се само веднъж, и то при следователя. Не е такова място, че човек да си спомня с удоволствие за него.

Коста Даргов продължи да се смее безпричинно и каза дълбокомислено:

— Приятелства, започнали в изпитание, са най-трайни и най-сигурни.

— Благодаря — за втори път отклони Средков. — Ще повървя пеша.

— На ваше място бих се възползувал от поканата — продължи Даргов. Говореше уж любезно, но вече зад думите му имаше някаква скрита заплаха. — Последно идвате ли или не?

Средков се поколеба. После мълчаливо се подчини, заобиколи колата и зае мястото до шофьора. Даргов подкара почти веднага. Шофираше сигурно, но сковано, някак си по школски и прекалено предпазливо. Не размениха нито една дума, докато прекосиха града и изминаха петнадесетината километра до Панчарево. Едва там Даргов спря колата, угаси мотора и каза:

— Дотука сме.

— Какво ще правим тук? — Във въпроса на Средков прозвуча полуприкрита уплаха.

— Не се страхувайте, Средков — великодушно го поощри Даргов. В този момент той се чувствуваше безкрайно доволен от себе си — съзнанието, че е уплашил един човек, го издигна в собствените му очи. — Няма да ви се случи нищо лошо. Искам да поговорим на спокойствие. Ще се разходим покрай езерото и в очите на всички ще изглеждаме като двама почтени трудови хора, които си почиват, след като осем часа са строили социализма.

Атанас Средков отново се поколеба и пак се подчини. Повървяха петдесетина крачки и той най-сетне не се сдържа и попита:

— Вече сме на спокойствие. Какво имате да ми говорите?

— Ех, нетърпелив човек! — възкликна „Георги Даракчиев“ през устата на Даргов. — Няма никакъв вкус към природата! — После тонът му стана сух и делови: — Добре, щом толкова настоявате… Ще ви припомня известни събития отпреди една седмица, Средков. В петък вечерта…

— Да не говорим за това! — рязко го прекъсна митничарят, но Коста Даргов не се съгласи:

— Напротив, ще говорим. Затова сме дошли тук — да говорим за петък… и за други неща. И така, в петък вечерта вие отидохте на гости в една вила в Драгалевци. Домакинът ви посрещна любезно, но тази негова любезност не отиде много далече. Във всеки случай от нея не остана и следа, когато ви направи известни съвсем конкретни предложения. Дотук правилно ли преразказвам събитията?

— Продължете — сухо рече Средков.

— Всъщност имам да кажа още твърде малко. Днес вие ще прехвърлите обещанията, дадени на Даракчиев, върху мене. „Кралят е мъртъв, да живее кралят“, както казвали едно време.

— Какво… Какво искате да кажете?

— Само това, което чухте, Средков. Вие обещахте на Даракчиев подчинение, нали? По-точно — скъпо платено подчинение. Е добре, сега вие ще обещаете същото на мене.

Ананас Средков бе застанал неподвижно и го гледаше с широко отворени очи.

— Това няма да го бъде! — произнесе той отчетливо. — Даракчиев ме изнуди. Онова, с което ме принуди да дам обещанието си, аз вече го признах на милицията. Сега нищо не може да ме отклони от правия път.

При подобни обстоятелства Георги Даракчиев би станал ироничен. Коста Даргов не измени на избрания прототип:

— Така ли мислите? — изсмя се ехидно той. — Вашата твърдост просто смразява кръвта ми… Каква поза само! „Нищо не може да ме отклони от правия път“! В коя пиеса чухте тази надута реплика?

— Повтарям! Не си хабете думите. Не само че няма да ви дам подобно обещание, но оттук ще отида право в милицията и ще разкажа какво сте ми предложили.

— Аз пък се обзалагам за две неща — че няма да разкажете нищо на милицията и че вие днес наистина ще ми дадете исканото обещание. — Без да си дава сметка, Коста Даргов така добре се бе вживял в ролята на Даракчиев, че даже повтори играта с облога: — Искате ли да ви докажа?

— Опитайте! — озъби се митничарят.

— Налага се да ви върна пак в онзи фатален петък. Вие пристигнахте във вилата към шест и половина, нали? Ако искате съвсем точно — в шест и тридесет и една минута. Теоретично — това „теоретично“ вие пробутахте благоразумно и на милицията — този е първият миг в живота ви, в който вие видяхте разкошната вила на Даракчиев. Поправете ме, ако съм сгрешил дотука. — Даргов замълча, но другият не се възползува от поканата. Дори и да искаше, Средков не можеше да го направи — пребледнял, с посинели устни, той бе загубил дарбата си да говори. — А всъщност вие дойдохте много по-рано, Средков — продължи безмилостно Даргов. — По-рано дори и от домакина. Колко часът беше тогава? Четири и половина? Или дори четири? Вие дойдохте и дълго оглеждахте вилата откъм улицата. По едно време дори се престрашихте и позвънихте на вратата, но никой не ви отвори. Като се уверихте, че във вилата няма никой, вие се опитахте да влезете вътре. Но не успяхте — вратата беше заключена, пък и отвътре ви посрещна един кучешки лай, който не обещаваше нищо добро. Тогава вие заобиколихте квартала, като спирахте на всеки десет крачки, за да оглеждате вилата. После открихте на едно място малък отвор в телената ограда и като си отваряхте очите на четири, влязохте вътре.

— Как ще го докажете? — изрече с мъка Средков, като облиза засъхналите си устни.

— Да продължим разходката си — предложи Даргов. — Не е разумно да стърчим тук като паметници. — И като изминаха десетина крачки, добави: — Там е работата, че мога да го докажа. Аз съм фотолюбител, Средков. Притежавам една отлична „Екзакта“ с цял куфар допълнителни обективи. Една моя снимка, направена при отличното следобедно слънце в петък със 135 — милиметровия ми телеобектив, показва как се промъквате крадешком по верандата пред хола на Даракчиеви.

В случая Коста Даргов прояви изненадваща находчивост и дързост. Той наистина притежаваше фотоапарат с телеобектив, в петък обаче не беше го взел със себе си. Но Средков се хвана.

— И какво? — с ненужно висок глас извика той. — Какво ще стане с тази ваша снимка? Нали на нея не се вижда, че слагам отрова в чашата с коняка!

— О, това съвсем не е нужно. Народната милиция умее да прави умозаключения! И още нещо, Средков. Един комплимент. Аз, вероятно, съм единственият чиновник в България, който през последните десет години не е бягал от работа нито един ден, нито един час. Днес направих изключение. И то във ваша чест. Да, аз офейках за целия следобед и това го сторих само заради вас. Допускате ли, че не съм имал достатъчно основание да го сторя? Вярвате ли, че е било напразно?

Митничарят мълчеше навел глава. Това сякаш въодушеви още повече Даргов.

— Ако ви кажа, че преди да се срещнем, прекарах цял час в библиотеката, няма да ми повярвате. Но така е, ей богу. И знаете ли какво прочетох там?

След кратка риторична пауза, като видя, че Средков не мисли да проявява интерес към заниманията му в Народната библиотека, продължи:

— Научих, че смъртоносната доза цианкалий е нула цяло, нула пет грама. Другояче казано — пет сантиграма. Следователно със сто грама могат да бъдат отровени точно две хиляди души. Или, ако предпочитате, две хиляди даракчиевци.

— Нищо не разбирам от вашите сметки.

— За ваше нещастие милицията може да се окаже по-схватлива. Особено след като разкажа една любопитна подробност от вашата иначе безупречна служба. Вие сте служили няколко години на митническия пункт в Свиленград, нали?

— Пет години и три месеца.

— И веднъж хванахте един арабин, който се опитваше да контрабандира цианкалий…

— И това ли знаете! — простена Средков.

— Това и още много други работи. Тогава вие хванахте контрабандиста и получихте похвала. Но останаха и някои неясности. Бурканчето, което предадохте на властите, съдържаше триста деветдесет и пет грама цианкалий. Нека да ги кажем четиристотин. А в показаният си арабинът упорито твърдеше, че е пренасял половин килограм. Беше се случил един химически феномен — за един час, в който вие бяхте насаме с бурканчето, отровата се изпари толкова бързо, че намали теглото си с една пета…

— Но заключението беше…

— Да не спорим — с великодушен жест го прекъсна Даргов. — Искам да се върна на въпроса за случайностите, Средков. Поставете се на мястото на подполковника. Какво ще научи той? Няколко случайности, нищо повече. Случайно вие сте били във вилата в петък следобед. Случайно цианкалият на арабина е изчезнал именно във вашите ръце. Случайно Даракчиев умря не от друго, а от цианкалий. Е? Геренски трябва да е кръгъл идиот, за да не превърне тези малки случайности в една голяма сигурност. — Той разтърси човека до себе си: — Хайде, хайде, съвземете се, Средков. Не устройвайте циркове! Ако припаднете, ще трябва да ви пръскам с вода. А тя не е чак толкова чиста. Пък и… аз желая да бъдете здрав, бодър и жизнерадостен. Мисля ви само доброто!

— Какво искате от мене?

— Да ми кажете къде да ви оставя в града. Когато имам нужда и от нещо друго, аз сам ще ви потърся, за да ви го кажа.

— Оставете ме тука — сломено рече Атанас Средков. — Ще се прибера с автобуса.

— Както желаете — вдигна рамене Даргов. И си тръгна, без да се сбогува.