Александър Геренски
Седмата чаша (19)

7

— Пропуснахте да ме представите на другаря — каза Александър Геренски и сам подаде ръка на Коста Даргов. — Наричам се Геренски.

Човекът пред него изглеждаше напълно объркан и безпомощен. Не само поради дребния си ръст (той беше една глава по-нисък от Геренски). От цялата му фигура се излъчваше нещо дребно, нищожно, сякаш в нея се бе отпечатал дългогодишният му навик да превива гръб пред началниците и въобще пред по-силните; а в петдесетгодишния си живот Коста Даргов рядко бе срещал хора, които да не го превъзхождат по сила.

— Говорехме за смъртта на мъжа ми — каза Зина Даракчиева, когато най-сетне тримата насядаха около масичката. — Вярвам, че това не ви учудва — насилствената смърт разтърсва хората по-силно, отколкото нормалната. При това с Коста сме нещо като потърпевши: той беше между близките приятели на покойния ми съпруг.

— Наистина ли бяхте близък приятел на покойника? — попита Геренски.

Коста Даргов отчасти бе възвърнал самообладанието си. И тъй като беше само отчасти, той се опита да компенсира разликата с външно демонстриране на много по-голямо самообладание, отколкото притежаваше изобщо.

— Зависи — рече той и се ухили цинично, като разкри два реда ситни зъби. — Чрез жена си аз му бях горе–долу роднина…

„Пак тази мръсотия, боже мой! — възкликна в себе си Геренски. — Има нещо перверзно в това афиширане на подробности, които би трябвало да карат тези хора да се червят.“

— Но вие двамата сте очевидно приятели и помежду си. По силата на вашата логика, Даргов, това навярно може да се обясни така: връзката на Даракчиев с жена ви породи естествения съюз между вас, мамените съпрузи.

Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос. Но въпреки това Зинаида Даракчиева отговори:

— Почти познахте. Ние знаехме, че сме горе–долу в едно и също положение, но до някакъв съюз никога не се е стигало. Приятелството ни е напълно обикновено, независимо от общата съдба.

Геренски се огледа. Обстановката в хола превъзхождаше по лукс онова, което бе видял във вилата. Беше явно, че вкусът на най-добри архитекти декоратори се бе сдружил с финансовите възможности на Даракчиев, за да бъде създадена тази обстановка.

Краткотрайното мълчание наруши Даракчиева:

— Трябва да ви кажа нещо, другарю Геренски, което положително ще ви заинтригува. В момента, когато дойдохте, Коста тъкмо ми разправяше, че знаел кой е убиецът на мъжа ми. Попитайте го, може би наистина ще ви разкрие тайната…

Реакцията на Даргов беше странна. Той се изчерви, после побледня и накрая така изгледа жената, че Геренски, който имаше слабост към сравненията от техническо естество, си помисли „Хиляда волта!“

— Вярно ли е, Даргов?

— Аз се шегувах — объркано засрича той. — Напълно се шегувах. Че откъде мога да зная кой е убиецът на Георги?

— И все пак, крушката може би е имала опашка, а? Я поровете по-добре из паметта си.

— Няма какво да ровя. Знам, че се пошегувах. — Даргов се оправи от първоначалното си смущение. — Всъщност аз имам известни предположения, но пред Зина ги представих като увереност.

— Добре, ще се задоволим с предположенията. Кой, според вас, е убиецът?

— Атанас Средков.

— Може би… Не е невероятно, но защо именно той?

— Познавам всички, които бяха в петък вечерта във вилата. Не говоря за двете момичета, те не се броят. Но Беба, Паликаров и Жилков познавам отлично. Мога да заложа главата си, че не е нито един от тях.

— Много евтино залагате главата си — промълви Геренски. — Непредпазливо е от ваша страна.

Даргов сякаш не чу забележката му, а продължи все така разпалено:

— Докато този Средков… Не го познавам, но не ми изглежда твърде стока. Рушветчия! Пък и щом не е никой от другите, значи той трябва да е.