Александър Геренски
Седмата чаша (27)

6

На следващата сутрин Геренски завари своя помощник да се разхожда нервно из кабинета му, свел демонстративно умислено глава и, отгоре на всичко, магарето му, се престори, че не го забелязва. Той веднага пое хвърлената ръкавица и също така нищо незабелязващ, седна на бюрото си и понечи да набере някакъв номер по телефона. В този момент Смилов не издържа.

— А… добър ден, другарю подполковник — каза той с престорено смутен вид. — Вие сте били вече тук!

— Я не се занасяй, а докладвай какво си успял да свършиш. И тогава ще реша дали денят ще бъде добър за тебе.

— Ама защо така строго бе, другарю подполковник. Аз очаквах рогът на изобилието да ме посипе с началнически похвали, а то…

— Нямам време да слушам остроумията ти, Любак — полусериозно го прекъсна Геренски. — Довечера, при Пакето, ще ти предоставя неограничени възможности да демонстрираш остроумието си, докато ям кебапчетата.

— А аз?…

— Ако си ги заслужил. И така — докладвай!

— Задачите са изпълнени, другарю подполковник.

— Кои задачи?

— И двете.

— Аха — възкликна неопределено Геренски. — Хайде тогава, разказвай.

И Смилов заразказва. Той наистина беше изпълнил задачата — беше разкрил почти цялата дейност на консорциума. Най-напред очерта фигурата на Даракчиев: човекът, създал желязната организация, който е предвиждал всичко и не е оставял нищо на случайността. Неговото тъмно сдружение е било разпростряло пипалата си навсякъде, където с малко усилие могат да се трупат много пари: Беба Даргова е купувала картини и старинни икони, които по контрабанден път са били изнасяни в чужбина; ролята на Паликаров е била да отпраща по същия път през границата злато и скъпоценни камъни; доходите на Коста Даргов представлявали предимно чиста проба подкупи — срещу подходящи „възнаграждения“ и по нареждане на Даракчиев той уреждал заобикалянето на установения ред при прехвърлянето на имоти.

— Има и други — завърши Смилов. — Цяла организация. Те даже се наричали…

— Консорциум — вметна Геренски и помощникът му облещи изненадано очи.

— Вие знаете?

— Да си чувал израза „Началство лучше знает!“ — усмихна се Геренски. — Но аз не искам да отнемам лаврите ти. Всичко, което ми разказа, беше ново за мене. Само за консорциума бях чувал нещичко от Жилков. А как се добра до тези данни?

— Улових единствената нишка, която беше сигурно в ръката ми: номерът на онази кола, на която Жилков сменил гумата. Той личеше ясно на снимката и не беше трудно да разбера кой е влязъл в страната със съответната кола. Оказа се стар наш клиент. Вернер Шьонберг аус Дюселдорф, Бундесрепублик Дойчланд. Персьонлих.

— Казваш, стар клиент, а?

— Не само стар, но и упорит. Преди две години нашите го хванали, че изнася картини. Простили му, защото със сълзи на очи ги уверявал, че не знаел за забраната.

— После?

— Останалото беше лесно. Заинтересувах се кои са по-крупните купувачи на картини и икони из страната и така стигнах до името на Даргова. Като се уверих, че сдружението няма политически характер, а е дело на „патриотични търговци“, както казвали по едно време, аз чисто и просто се порових в архивите. Оттам научих и за Даргов, и за Паликаров, и за останалите. Нашите хора имаха намерение тези дни да хванат Коста Даргов за ушите, но аз ги разубедих. Сметнах, че инициативата трябва да бъде в наши ръце, другарю подполковник.

Геренски стана, разхожда се няколко минути, докато изпуши една цигара, и се върна на мястото си.

— Аз сгреших, Любак. Добре е, че знаем подробности за консорциума, но не трябва по-нататък да се занимаваме с тази работа. Предай всички на стопанския отдел…

— Не избързвате ли, като се отказвате от тази диря?

— Не, драги. Ние имаме една ясна цел — разкриването на убийството — и трябва да се пазим от всичко, което ще ни отклонява, ще разкъсва вниманието ни. Разчиствайки авгиевите обори на консорциума, ние няма да допринесем нищо за разкриването на убийството. Защото консорциумът е фон, а не мотив на това престъпление. А какво направи по задачата Даргова — Средков?

— Намерих и фотографирах тухлата или по-точно парчетата и мястото, където се е разбила. Наистина, хвърлена е била с голяма сила, от най-високия етаж. Сигурно средство за строшаване на череп, дори като този на Беба. Не е паднала случайно.

— Очевидци?

— Не можах да открия.

— А какво е правил по това време Средков?

— Призна, че е повикал Даргова. Искал да я помоли да въздейства на мъжа си повече да не го закачат, да го оставят на мира.

— Така значи.

— Така. Ако ви интересува алибито му за това време — няма алиби.

Умълчаха се. Едва сега през прозореца нахлуха шумовете на града — стържещият звук на трамвая, равномерното бръмчене на автомобилите, неясният отглас на смесената човешка реч. А горе, в кабинета, умовете на двамата продължаваха да се лутат в затворения кръг на едно престъпление.

— Какво ще правим по-нататък? — попита по едно време Смилов.

— Утре вечер искам да събера целия екип от „случая Даракчиев“ във вилата. Всички. Включително двете момичета, Зинаида Даракчиева и Коста Даргов.

— Следствен експеримент?

— Да. Ще възстановим нещата, както са се развили в петък.

— И какво смятате да постигнете, другарю подполковник?

— Поне две неща: да установим с хронометър времето, с което всеки един от участниците в гуляя е разполагал за извършване на престъплението, и да проследим реакцията на всеки един от тях. Понякога следствените експерименти дават изключителни резултати, Любак. Помня — това стана преди десетина години — един примитивен тип, извършил чудовищно убийство с обикновена цепеница, не издържа възстановката, разплака се като дете и направи пълни признания.

— И се надявате, че този щастлив случай ще се повтори утре?

— Откровено казано — не. Дори напротив! Престъпникът вече премного ясно доказа, че притежава изключително самообладание, дързост и дяволска дарба за бързи и правилни решения. И все пак аз искам да опитам.

— Ще имате ли нужда от мене?

— Не само от тебе. Ще вземеш и някои от твоите момчета. Колев и Стефанов. Елате при мене следобед, по-раничко, да имаме време да се уточним. А дотогава искам да ми осигуриш хората. Среща във вилата… Утре е „пак петък“, нали. Ще ги извикаш точно по времето, когато са се били събрали миналия петък. Само че този път Александър Геренски ги кани на „коктейл–парти“.

— Слушам, другарю подполковник — извика по войнишки капитан Смилов. — Ще ги имате!