Александър Геренски
Седмата чаша (12)

6

Тази вечер Александър Геренски се чувствуваше уморен. Перспективата да си приготви сам нещо в къщи не го блазнеше, още по-малко да чака някой пипкав келнер из ресторантите. На връщане към къщи се отби при Пакето кебапчията и си поръча „както обикновено“. Геренски се отличаваше с добър апетит, ядеше много и с удоволствие, затова за него „както обикновено“ означаваше пет двойни кебапчета, двойна порция гарнитура и отделно една чиния с пържени картофи. Докато вечеряше, някои други посетители в кебапчийницата — все стари познати от махалата — се опитаха да го заприказват, но не успяха: мисълта му беше прекалено заангажирана с „коктейл-парти в петък“, „контролно състезание на единичен скиф“, с луксозните вили на обикновените софийски счетоводители и с кръстопътищата, пред които са изправени двадесетгодишните момичета…

Той се прибра у дома си и както всяка вечер взе един студен душ, като изпълняваше своя „единствен по рода си номер“ — да пуши цигара, докато е под душа… После, макар че беше едва девет часът, облече направо пижамата си, нахлузи чехлите и се заразхожда из празните стаи. Отвори нова кутия цигари, взе от нощната масичка оставената от снощи книга и седна на любимото си кресло под лампиона. Но скоро си даде сметка, че не беше прелистил нито една страница — мисълта му просто отказваше да се съсредоточи в иначе увлекателното за него четиво. Остави книгата и се премести в стаята, която той на шега наричаше свой кабинет — всъщност една малка, но добре обзаведена електротехническа лаборатория. На бюрото, полуразглобен, стоеше телевизорът на един приятел — беше обещал да се опита да открие повредата на този италиански телевизор, чието устройство не познаваше, а никой в България не притежаваше схемата му. И примамната техническа задача не го увлече. Мисълта му беше насочена не толкова към „случая Даракчиев“ и пълната тъмнина, в която се намираха, колкото към разговора с Елена Тотева. Беше имал най-чисто и добро желание да й помогне, а си даваше сметка, че се бе задоволил с „проповед“ и „четене на морал“. Той спря пред една голяма картина, леко потъмняла от времето. От стената го гледаше добродушен възрастен мъж с прошарена, почти бяла коса, закачливи очи и пълни, румени бузи, които издаваха склонност към излишества, от чревоугоднически характер.

„Е, какво, бай Теодоси, май не си много доволен от мене. Присмиваш ми се, а? Май че имаш основание. Всъщност какво направих аз? Казах, че проповедите не са помогнали никому и… теглих една проповед. Пилат Понтийски… Аха, мръщиш се. Искаш да кажеш, че ти би намерил пътя до сърцето на момичето. Какво пък, може и да си прав. Но не бързай да се похвалваш. Между тебе и мене има известна разлика. При тебе хората идваха с надежда, с вяра, че ще им помогнеш, предварително настроени да се вслушат в думите ти. Така, както оставяха да лекуваш телата им, понякога със същото доверие ти поверяваха душите си. А така е лесно, бай Теодоси. Така «и баба знае», както ти сам обичаше да казваш. Опитай се обаче да се поставиш на мое място. Аз изплащам греховете на много мои предшественици, за които заплахата е била основното средство при общуването им с хората. И затова хората застават срещу мене като противници. Те очакват битка и са се настроили да се сражават със силата на ума и волята си. Е, добре, опитай се да достигнеш до сърцата на такива хора! Опитай се да преодолееш страха и недоверието им. Какво? Вдигаш вежди, недоволен си? Разговорът ми с Елена Тотева е бил напразно сътресение на въздуха, както е казал някой? Може и да си прав, бай Теодоси. Уви, може и да си прав! Но аз знам, че направих всичко, на което бях способен…“

Той мислеше, че говори истината, че е извършил всичко, което е било в негова власт, за да помогне на Елена Тотева. Но въпреки това не се чувствуваше спокоен и задоволен. В душата му продължаваше да зее някаква празнота…

Александър Геренски завърши разговора си с човека от портрета, легна и веднага угаси лампата. Но още дълго не можа да заспи.