Александър Геренски
Седмата чаша (18)

6

Любомир Смилов почука и веднага влезе. В първия момент му се стори, че кабинетът е празен. Лек шум в ъгъла издаде присъствието на подполковника — последните петнадесетина минути той се бе разхождал из стаята и Смилов го завари зад вратата. Тези „разходки“ отдавна не му правеха впечатление — всички в управлението знаеха, че Геренски обича да размишлява в движение, понякога близките му помощници казваха: „Това дело е мъчно, подполковникът ще покрие голям километраж…“ А сам Геренски наричаше себе си перипатетик, защото по подобие на Аристотел обичал да размишлява, разхождайки се.

След като видя помощника си, подполковникът спря и го загледа очаквателно — Смилов държеше дясната си ръка зад гърба.

— Е, какво криеш там? Да не е изскочил отнякъде заекът?

— Този път — само анонимка!

С жест на фокусник Смилов показа един плик и го размаха тържествено.

— Как ще заповядате: веднага ли да го хвърля в коша или първо да ви го прочета. Пък, ако решите… донесъл съм и инструмента. — Той измъкна от джоба на сакото си едни големи пинцети.

Още в самото начало на съвместната им служба, когато Смилов донесе за първи път анонимно писмо, без да го предупреди какво му дава в ръцете, Геренски, като достигна до края и видя подписа „Гражданин“, хвърли като опарен листа и промърмори: „Не гражданин, а мръсник.“ След това изгледа втренчено своя нов по това време помощник, сякаш искаше да прочете в очите му способен ли е и той да напише анонимен донос, и едва като се убеди (така поне се стори тогава на Смилов), че е прям и честен младеж, каза:

— Органически не мога да понасям клеветници, доносници и анонимни писачи. И не искам да се докосвам до гнусните им съчинения. Затова ти давам право да хвърляш анонимните пасквили в коша. Но, уви, такъв е характерът на нашата работа, че често пъти именно подлецът и страхливецът може да знае нещо важно и да иска да ни го съобщи по някакви си негови мижитурски съображения анонимно. А ние не можем да си позволим в името на голямото да пренебрегваме и такива сведения. Затова, когато прецениш, че донесението заслужава внимание, докладвай го, но не ми давай листа в ръка — не желая да се докосвам до вещ, която е пипал с потните си от страх ръце анонимният писач. Ако ли пък се наложи сам да го разлиствам, то само с пинцети. Запомни това!

По-късно при подобен случай Смилов бе попитал началника си какво го е настроило тъй враждебно към авторите на анонимни писма, защо не може да търпи „тази категория, макар и не най-доблестни, но все пак полезни понякога граждани“, дали сам не е препатил от съчиненията на някой техен събрат. От въпроса му Геренски явно се засегна не на шега и отвърна рязко: „Ти какво, да не мислиш, че е нужно непременно сам да съм пострадал, за да мога да оценя подлостта?“

Сега, без да каже нито дума, Геренски седна на бюрото си и посочи на Смилов да остави писмото. Взе пинцетите и извади малко листче от плика. На него с разкривени букви беше написано със зелена химикалка:

„Богдана Даргова притежава цианкали. Уткрадна го, като работеше в склада на Аптечното управление през 1965 година. Никой не знае. Крие го в колата им, в една от вратите.“

Геренски разгледа внимателно листчето и плика от двете страни, като ги хващаше все с пинцетите, после вдигна глава и запита:

— Отпечатъци?

— Няма.

— Значи човеко не е толкова проз, колкото се прави!

— Така излиза.

— И какво друго имаш да ми кажеш?

— Нищо — отвърна Смилов.

— Как така нищо — учуди се искрено Геренски. — Какъв Шерлок Холмс си ми ти, като не можеш нищо да видиш в това произведение.

— Ако е за шерлокхолмски изводи — мога: Бележката е писана с лява ръка от човек, който иначе не пише нормално с лявата си ръка. Сефте му е, така да се каже. Както благоволихте да забележите, съвсем не е прост — изреченията са правилно построени, употребява „притежава“, а не „има“, въобще не особено умен интелигент, който иска да мине за малокултурен и прави недотам убедителни правописни грешки. Пък и това „Никой не знае“ не блести с логиката си — ето, той например знае. Прави отрадно впечатление обстоятелството, че нито по плика, нито по самия лист са оставени каквито и да било пръстови отпечатъци.

— А какво ще кажеш за автора?

— Какво… някой ваш другар…

— Ей, Любак!…

— Ами сам така пише: „До другаря Геренски“ — ухили се дръзко Смилов. — Значи някой от компанията, някой, който се прави на Жилков. От тази пречудесна компания само този интелектуален колос би писал така неграмотно. Сякаш иска да натопи Даргова. Случаят, както казват нашите литературни критици, е типичен за социалната им среда.

— Какви проверки си направил вече?

— Само в аптечното управление. Даргова наистина е работила известно време в централния склад. Но липси на цианкалий по това време не са били констатирани.

— А колата?

— Без ваше разрешение?

— Хм. Да–а… Засега не избързвай. Нищо чудно и самата Даргова да си го е написала, а?

— Всичко е възможно, другарю подполковник — каза смирено Смилов.

— И все пак е любопитно. Струва ми се, че е време вече и аз да се поразговоря по-отблизо с тези типове. Досега ги знам все чрез тебе, а това, ще се съгласиш, не може да ми е достатъчно — все едно като във вица да си слушал Гяуров в интерпретацията на Гарабед.

— Гран мерси, другарю подполковник.

— Слушай, другарю Смилов, щом вече преминахме изцяло на френски език, наричайте ме „мон льотенан колонел.“

Двамата се разсмяха на старата си закачка.