Чък Паланюк
Оцелелият (8)

40.

Днес обажданията започват като всяка нощ. Навън е пълнолуние. Хората са готови да умрат заради лошите си оценки в училище. Заради семейните си неприятности. Заради проблемите с приятеля си. Заради досадната си работа. Докато аз се опитвам да нарежа две откраднати агнешки филета.

Хората се обаждат отдалеч, а операторът ме пита дали ще приема за моя сметка всеобщия вик за помощ.

Тази нощ опитвам нов начин за ядене на котлет от сьомга, сексапилно завъртане на китката, малък обезоръжаващ жест за работодателите ми, с който да заслепят другите гости на следващото вечерно парти. Дребен паркетен трик, етикетен еквивалент на балните танци. Усъвършенствам показна техника за похапване на лук в сметанов сос. Тъкмо шлифовам безпогрешен начин за забърсване на излишния сос, когато телефонът отново звъни.

Обажда се мъж и се оплаква, че се е провалил на висшата математика втора част.

Въпрос на практика, казвам му. Самоубий се.

Обажда се жена. Децата й били непослушни.

На един дъх й казвам да се самоубие.

Обажда се мъж. Колата му не искала да запали.

Самоубий се.

Една жена пита кога започва късната кинопрожекция.

Самоубий се.

— Не е ли 555–1327? Не разговарям ли с Мурхауз Синеплекс?

Самоубий се, казвам. Самоубий се. Самоубий се.

— Много ли боли, когато умираш? — пита ме момиче.

Е, скъпа, напомням й, повече боли да живееш.

— Просто се чудех — казва тя. — Миналата седмица брат ми се самоуби.

Сигурно е Фертилити Холис. Питам я на колко години е бил брат й? Придавам на гласа си повече дълбочина, преправям го с надеждата да не ме познае.

— На двайсет и четири — отговаря тя. Не плаче, нищо подобно. Дори не звучи особено тъжна.

Гласът й ме кара да си представя устните й, те ме карат да си представя дъха й, той ме кара да си представя гърдите й.

„Първо послание до коринтяни“, Шеста глава, осемнайсети стих: „Избягвайте блудството… блудникът против собственото си тяло греши.“

С новия си, по-дълбок тембър я подтиквам да ми опише чувствата си.

— Подходящ ли е моментът? — казва тя. — Колебая се. Пролетният семестър е на приключване, а аз наистина мразя работата си. Договорът за апартамента ми под наем изтича. Следващата седмица трябва да си сменям табелата на колата. Ако ще го правя, моментът ми се струва подходящ да се самоубия.

Има много добри причини да живееш, казвам й, и се надявам да не поиска да й изредя няколко. Питам я няма ли някой, който споделя скръбта й по брат й. Може би стар приятел на брат й, който да й помогне да преодолее трагедията.

— Не, няма.

Питам я не посещава ли никой друг гроба на брат й.

— Не.

Нито един ли, питам я. Никой друг не носи цветя на гроба му? Нито един стар приятел?

— Не.

Очевидно съм оставил незабравимо впечатление.

— О! — казва тя. — Чакай. Има един странен образ.

Страхотно. Аз съм странен образ.

Питам я какво има предвид под „странен“.

— Помниш ли онези сектанти, дето се самоубиха до един? — казва тя. — Преди седем-осем години. Всички жители на града, който основали, отишли на църква и изпили отрова и ФБР ги открили хванати за ръце мъртви на пода. Той ми напомня за тях. Не заради отвратителните дрехи, но косата му е подстригана, все едно я е рязал сам със затворени очи.

Беше преди десет години и ми се иска само да затворя телефона.

„Паралипоменон“, Двайсет и първа глава, деветнайсети стих: „… изпадаха вътрешностите… му.“

— Ало? — казва тя. — Там ли си?

Да, казвам. Какво друго?

— Нищо друго — казва тя. — Беше до криптата на брат ми с голям букет цветя.

Виждаш ли, казвам. Точно такъв любящ човек й трябва в тази криза.

— Не мисля — отговаря тя.

Омъжена ли е, питам.

— Не.

Има ли си сериозен приятел?

— Не.

Тогава опознай този човек, съветвам я. Нека общата ви загуба ви сближи. Възможно е така да открие голямата любов.

— Не мисля — отговаря тя. — Първо на първо ти не си го видял. Искам да кажа, винаги съм се чудила дали брат ми не е хомосексуалист и този странен тип с цветята само потвърждава подозренията ми. Освен това не е привлекателен.

„Плач Иеремиев“, Втора глава, единайсети стих: „… вълнува се утробата ми, сърце ми се къса…“.

Казвам — може би ако беше подстриган по-добре. Защо не му помогнеш? Претвори го.

— Не мисля — отвръща тя. — Твърде е грозен. Прическата му е ужасна. С дълги бакенбарди почти до устата му. Но не като мъжете, които използват брадата, както жените прикриват с грим недостатъците си — двойна брадичка или плоски скули. Този просто няма хубави черти, които да разкриеш. Освен това е съмнителен.

„Първо послание до коринтяните“, Единайсета глава, четиринайсети стих: „Нали и самата природа ви учи, че е безчестие за мъж, ако си оставя коса“.

Няма доказателства, че е содомит, казвам й.

— Какво доказателство ти трябва?

Питай го, казвам й. Няма ли да се видят пак?

— Хмм… — отвръща тя, — обещах му да се срещнем в криптата следващата седмица, но не знам. Не говорех сериозно. Казах го, за да се отърва от него. Стори ми се толкова окаян и жалък. Цял час вървя подире ми в мавзолея.

Трябва да се срещнеш с него, настоявам. Обещала е. Ами клетият мъртъв Тревър, брат й? Какво ще си помисли Тревър, ако отритне единствения му приятел?

— Откъде му знаеш името? — пита тя.

Чие име?

— На брат ми. Тревър. Спомена името му.

Сигурно тя го е споменала, казвам. Каза го преди малко. Тревър. На двайсет и четири. Самоубил се миналата седмица. Хомосексуален. Може би. Тайният му любовник отчаяно се нуждае от рамото й, върху което да поплаче.

— Всичко си схванал? Добър слушател си — казва тя. — Впечатлена съм. Как изглеждаш?

Грозен, казвам. Отвратителен. Грозна коса. Грозно минало. Никак няма да й харесам.

Питам я дали следващата седмица ще се срещне с приятеля на брат си, може би любовник, вдовец?

— Не знам — отвръща тя. — Може би. Ще се срещна със смотаняка, ако направиш нещо за мен. Сега.

Само не забравяй, казвам й. Открива ти се възможност да прогониш нечия самота. Прекрасна възможност да дариш любов и подкрепа на мъж, който отчаяно се нуждае от твоята любов.

— Майната й на любовта — казва тя и гласът й зазвучава дълбоко в тон с моя. — Разтърси ме!

Не разбирам какво има предвид.

— Знаеш какво имам предвид — отвръща тя.

„Битие“, Трета глава, дванайсети стих: „… Жената, която ми даде Ти — тя ми даде от дървото, и аз ядох“.

Слушай, казвам. Не съм сам. Наоколо е пълно с грижовни доброволци, които посвещават времето си на ближните.

— Хайде — казва тя. — Оближи ми циците.

Обяснявам й, че се възползва от природно грижовната ми природа. Обяснявам й, че трябва да затварям.

— Оближи ме цялата — настоява тя.

Затварям, отговарям й.

— По-силно — казва тя. — По-силно. О, още, още — смее се тя. — Оближи ме. Оближи ме. Оближи. Ме.

Затварям, казвам. Но не затварям.

Фертилити изрича:

— Знаеш, че ме желаеш. Кажи ми какво искаш да направя. Знаеш, че искаш. Поискай нещо ужасно.

И преди да реагирам, Фертилити Холис надава пресеклив креслив оргазмен писък на порнобогиня.

И аз затварям.

„Първо послание до Тимотея“, Пета глава, петнайсети стих: „защото някои вече се повлякоха подир сатаната“.

Чувствам се евтин, употребен, омърсен и унизен. Мръсен и измамен, и захвърлен.

После телефонът звъни. Тя е. Сигурно е тя и аз не вдигам.

Телефонът звъни цяла нощ, аз стоя буден, чувствам се измамен и не смея да вдигна.