Чък Паланюк
Оцелелият (20)

28.

Само след първите петдесет стъпала дъхът ми не се задържа в мен достатъчно дълго, та да ми е от полза. Краката ми отлитат зад мен. Сърцето ми се блъска в ребрата и отскача чак до гърба. Устата и езикът ми са удебелени и прилепнали.

Намирам се върху една от онези машини за катерене на стълби, които агентът е инсталирал. Изкачваш се нагоре и нагоре и никога не слизаш на земята. Заложник си на хотелската стая. Това е мистичното фитнес преживяване на нашето време, единственото изпитания а ла индианско видение, което можем да вмъкнем в дневния си график.

Нашият стеърмастър до Небесата.

Около шейсетия етаж потта се стича по ризата ми към коленете. Очертанията на дробовете ми са като стълба в найлонови чорапи — изопнати, разчекнати, на бримки. В дробовете ми. Има дупка. Като автомобилна гума пред спукване, така усещам дробовете си. Усещам ушите си като прахоляк върху сгорещен радиатор или сешоар.

Правя това, защото агентът казва, че петнайсет килограма от мен са в повече, за да ме направи известен.

Ако тялото ви е храм, трябват твърде много инструменти за поддръжка. Ако тялото ви е храм, моето е истинска руина.

Някак си трябваше да го предвидя.

Агентът ме преобразява така, както всяко поколение пресътворява Исус. Агентът казва, че никой няма да боготвори някого с шкембе като моето. В наши дни хората не пълнят стадионите да слушат проповеди на грозници.

Затова не стигам доникъде със скорост от седемстотин калории на час.

Около осемдесетия етаж пикочният ми мехур се загнездва между краката ми. Когато свалите пластмасовата опаковка от нещо в микровълновата фурна и парата прогори пръстите ви — толкова горещ е и дъхът ми.

Изкачваш се все по-нагоре и по-нагоре и не стигаш доникъде. Илюзия за напредък. Искаш си да мислиш, че е спасението.

Хората забравят, че и пътуването доникъде започва с една първа стъпка.

Не че духът на Великия койот идва при теб, но някъде около осемдесет и първия етаж откъслечни мисли от ефира се вклиняват в главата ти. Дреболии, споменати от агента, се подреждат. Както когато чистиш с амонячни изпарения и както когато изстъргваш пилешка кожа от грила на барбекюто, всяко глупаво нещо на света, безкофеиновото кафе, безалкохолната бира, стеърмастъра, всичко придобива смисъл не защото си поумнял, а защото умната част от мозъка ти е в отпуска. Някаква мнима мъдрост. Нещо като китайско хранително просветление, когато знаеш, че десет минути след като главата ти се проясни, ще си забравил всичко.

Като захаросаните фъстъци, които ви сервират в найлонови пликчета в самолетите, вместо истинска храна — толкова дребни са станали дробовете ми. След осемдесет и пет етажа въздухът изглежда толкова разреден. Ръцете пулсират, краката се подгъват на всяко стъпало. На това ниво всяка мисъл е бездънно дълбока.

Като мехурчетата, надигащи се в тенджера с вода преди завиране, тези проблясъци просто се появяват.

Около деветдесетия етаж всяка мисъл е откровение.

Наляво и надясно се разграждат парадигми.

Всичко най-обикновено се превръща в могъща метафора.

Дълбоката същност на всичко е току под носа ти.

И всичко е толкова съществено.

Толкова дълбоко.

Толкова истинско.

Всички думи на агента добиват съвършен смисъл. Например, ако Исус Христос беше умрял в затвора, без да го наблюдават, без да скърбят за него и да го измъчват, щяхме ли да сме спасени?

С цялото ми уважение.

Според агента най-важният фактор, който те прави светец, е медийната изява, която получаваш.

Около стотния етаж всичко се прояснява. Цялата вселена. И не говорят само ендорфините. Подминеш ли стотния етаж, навлизаш в мистично състояние.

Както когато дърво пада в гората и никой не е там да го чуе, осъзнаваш, че ако никой не е бил там да гледа мъките Христови, щяхме ли да сме спасени?

Ключът към спасението е вниманието, което привличаш. Колко си популярен. Какъв е зрителският ти дял. Колко хора разпознават името ти. Колко се пише за теб в пресата.

Шумът.

Около стотния етаж потта се лее по всеки косъм върху главата ти. Отегчителната механика на тялото ти е кристално ясна, дробовете смучат въздух да го вливат в кръвта ти, сърцето помпа кръв към мускулите, сухожилията се свиват спастично да повдигат краката зад теб, квадрицепсите се свиват да вдигат коленете пред теб. Кръвта доставя въздух и храна — гориво за мито-не-знам-какво-си в средата на всяка мускулна клетка.

Скелетът е просто средство да държи тъканите ти над пода. Потта е просто начин да се охлаждаш.

Откровенията те заливат от всички посоки.

Около сто и петия етаж не можеш да повярваш, че си роб на това тяло, на това голямо бебе. Трябва да го храниш, да го приспиваш, да го водиш до тоалетната. Не можеш да повярваш, че не сме измислили нещо по-добро. Нещо по-непретенциозно. Което не ламти за толкова време.

Разбираш, че хората вземат наркотици, защото това е единственото истинско лично приключение, останало им в бързотечния им, благовиден и подреден, обсаден от вещи живот.

Само наркотиците и смъртта ни позволяват да съзрем нещо ново, а смъртта е твърде властна.

Разбираш, че няма смисъл да правиш нещо, ако никой не гледа.

Питаш се — ако на разпването не присъстваха достатъчно зрители, щяха ли да го отменят за друг ден?

Разбираш, че агентът е бил прав. Никога не си виждал разпятие, на което Исус да не е полугол. Никога не си виждал дебел Исус. Или космат Исус. На всяко разпятие, което си виждал, той би могъл да е гол до кръста модел, рекламиращ дизайнерски дънки или мъжки одеколон.

Животът е точно такъв, какъвто го описва агентът. Разбираш, че ако никой не гледа, по-добре да си стоиш вкъщи. Да си играеш със себе си. Да зяпаш телевизия.

Около сто и десетия етаж осъзнаваш, че ако не си на запис, или още по-добре — на живо по сателита пред целия свят, значи не съществуваш.

Ти си дървото, паднало в гората, за което никой не дава пукнат грош.

Независимо дали правиш нещо. Ако никой не забелязва, животът ти се равнява на огромна нула. Нищо. Празнота.

Мними или не, осъзнаваш точно тези големи истини.

Разбираш, че недоверието към бъдещето ти пречи да загърбиш миналото. Неспособни сме да загърбим идеята си кои сме. Всички онези възрастни, които си играят на археолози по домашните разпродажби, търсят детски артефакти, стари шахматни дъски, „Туистър“, „Монополи“, всички те са ужасени. Боклуците стават свещени реликви. Носталгията, която изпитваме към изхвърленото в кофата за отпадъци, е страхът да продължим напред. Да пораснем, да се променим, да отслабнем, да се преобразим. Да се приспособим.

Това ми казва агентът, докато катеря стеърмастъра. Крещи ми:

— Адаптирай се!

Всичко се развива светкавично, освен мен и потното ми тяло с коликите си и косматата си кожа. Моите бенки и пожълтели нокти на краката. И аз осъзнавам, че съм пленник на тялото си и то вече се разпада. Гръбнакът ми е като изкован от горещо желязо. Ръцете ми се люлеят тънки и мокри от двете ми страни.

Понеже промяната е константа, питам се дали хората копнеят за смъртта, защото тя е единственият начин да завършат наистина нещо.

Агентът крещи, че независимо колко страхотно изглеждаш, тялото ти е просто нещо, което надяваш, за да приемеш Оскара си.

Ръката ти е само за да държи Нобеловата ти награда.

Устните ти са там, за да пратиш въздушна целувка на домакина на токшоуто.

И по-добре да изглеждаш страхотно.

Около сто и двайсетия етаж те напушва смях. И без това ще го изгубиш. Тялото си. Вече го губиш. Време е да заложиш всичко.

Затова, когато агентът идва при теб с анаболите, казваш „да“. Казваш „да“ на солариума. Електролиза? Да. Металокерамика на зъбите? Да. Дермална абразия? Да. Химически пилинг? Според агента тайната да станеш известен е да казваш винаги „да“.