Включено в книгата
Оригинално заглавие
Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

35.

Слънцето ме събужда свит до печката, стиснал касапски нож. Както се чувствам сега, идеята да ме убият не изглежда толкова лоша. Гърбът ме боли. Очите ми са като цепки, прорязани с бръснач. Обличам се и отивам на работа.

Сядам на последната седалка в автобуса, за да не седне зад мен някой с нож, с отровна стреличка или с гарота от струна на пиано.

Познатата кола на социалната асистентка е на алеята пред къщата, в която работя. По моравата се разхождат няколко най-обикновени червени птички. Небето е обичайно синьо. Нищо не изглежда нередно.

В къщата социалната асистентка лази на четири крака и търка пода на кухнята с белина и амоняк, толкова наситени, че въздухът край нея се дипли от токсини, които просълзяват очите ми.

— Не възразяваш, нали? — казва тя, без да спира да търка. — Беше в дневния ти график. Пристигнах рано-рано.

Белина плюс амоняк е равно на смъртоносен газ хлорин.

През рукналите по бузите ми сълзи я питам получила ли е съобщенията ми.

Тя диша предимно през цигарата си. Изпаренията явно не я смущават.

— Не, обадих се в офиса, че съм болна — казва. — Чистенето създава такова чувство за удовлетворение! Сварих кафе и изпекох кексчета. Защо не се поотпуснеш?

Питам я не иска ли да изслуша терзанията ми. Да си води бележки? Казвам й, че убиецът се обади снощи. Да спре да търка пода, да стане и да информира полицията? Как не!

— Не се безпокой — казва тя и потапя четката в кофата с вода за изплакване. — Снощи самоубийствата отбелязаха пик. Затова не събрах сили да отида в офиса.

След нейното търкане никой няма да успее да почисти пода. Изтриете ли лъскавия слой на балатума с киселина, сте прецакани. Приключите ли, подът ще е целият в пори, които ще задържат мръсотията. Опазил ме Бог да й го кажа. Смята, че се справя прекрасно.

Питам я как всъщност вълната от самоубийства ме опазва жив.

— Не схващаш ли? Снощи изгубихме още единайсет клиенти. Девет — предната вечер. Дванайсет завчера. Като лавина са.

Е, и?

— С тази скорост, ако има убиец, не му трябва да убива никого.

Започва да си припява. Сигурно смъртоносният хлорин си казва думата. Ръцете й нежно отмерват такта. Тя казва:

— Няма да прозвучи уместно, но поздравления!

Аз съм последният от колонията.

— Ти си почти последният оцелял.

Питам я колко остават.

— Един. В този град — отговаря тя. — Петима в страната.

Да си поиграем като в добрите стари времена, предлагам й. Да извадим стария „Диагностичен и статистически наръчник на психичните заболявания“ и да изберем нов начин да полудея. Хайде! В името на доброто старо време. Дай книгата.

Социалната асистентка въздъхва и поглежда разплаканото ми отражение в мръсната локва на пода.

— Слушай — казва. — Имам си истинска работа. Освен това изгубих наръчника. Не съм го виждала от няколко дни.

Търка и продължава:

— Не че ми липсва.

Вярно, преживя трудни десет години. Изгуби почти всичките си подопечни. Стресирана е. Сломена. Не, изпепелена. Кремирана. Смята, че се е провалила.

Страда от така наречената „спасителна безпомощност“.

— Освен това — казва тя, търкайки силно последните петна тук-там, където балатумът все още е непокътнат, — не мога да те държа вечно за ръчичка. Ако ще се самоубиваш, не мога да те спра и не нося отговорност. Според записките ми ти си напълно доволен от живота и приспособен. Тестовете го доказват. По емпиричен път.

Изпаренията ме карат да подсмърчам, за да преглътна сълзите.

— Самоубий се или не, но спри да ме измъчваш. Опитвам се да продължа напред — казва тя.

— Всеки ден в Америка се самоубиват хора. Това, че познаваш повечето, не усложнява проблема — казва тя. — Не мислиш ли, че е време да се вземеш в ръце?