Включено в книгата
Оригинално заглавие
Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

32.

Следващата седмица ще експлодира бензиностанция. В един магазин за домашни любимци всички канарчета, цялото им ято от стотици канарчета ще избяга, Фертилити го предсказва сън след сън. В един хотел тръбопровод пропуска вода дори в този миг. Седмици наред водата се е стичала в стените, разтваряла е хоросана, разлагала е дървесината, металът е ръждясвал и в три часа и четири минути следващия вторник следобед гигантският кристален полилей по средата на тавана във фоайето ще падне.

В съня й висулките от оловен кристал подрънкват, следва облак хоросанов прах. Някаква скоба откъсва главата на ръждясал болт. В съня на Фертилити главата на болта се приземява, туп!, върху килима до старец с куфар. Той го вдига, завърта го в дланта си и се вглежда в ръждата и в блестящата стомана под нея.

Една жена дърпа куфара си на колелца, спира до възрастния мъж и го пита дали чака на опашка.

— Не — казва той.

— Благодаря — казва жената.

Служителят на рецепцията натиска звънеца и казва:

— Пиколо, моля.

Един младеж тръгва към тях.

В този момент полилеят пада.

Ето колко точни стават сънищата на Фертилити и във всеки сън тя търси нови подробности. Жената носи червен костюм, сако и пола с колан „Кристиан Диор“ във формата на златна верижка. Възрастният мъж е синеок. На ръката, стиснала главата на болта, има венчална халка. Пиколото е с продупчено ухо, но е свалил обицата.

Зад рецепцията, казва Фертилити, има френски бароков часовник със заврънкулки в кутия от позлатено олово. Раковини и делфини украсяват циферблата. Часовникът сочи три часа и четири минути следобед.

Фертилити ми го разказа със затворени очи. Припомня си или си съчинява? Недоумявам.

Първо послание до солуняни, Пета глава, двайсети стих: „Пророчествата не унижавайте.“

Полилеят ще примигне и ще угасне миг преди да падне и всички долу ще вдигнат глави. Какво се случва след това Фертилити не знае. Винаги се събужда. Сънищата винаги свършват дотук, в момента, когато полилеят пада или самолетът се разбива. Или влакът дерайлира. Мълнията удря. Земята се разтърсва.

Започнала е да си води календар с предстоящи бедствия. Показва ми го. Аз й показвам бележника, в който хората, за които работя, записват дневния ми график. В графата за следващата седмица Фертилити е отбелязала експлозията в пекарната, освободените канарчета, пожара в бензиностанцията, полилея в хотела. Предлага ми да си избера. Ще си направим сандвичи за обяд и ще си устроим истински излет.

За следващата седмица аз имам косене на моравата. Два пъти. Полиране на месинговите принадлежности за камината. Проверяване на срока на годност на всичко във фризера. Завъртане на консервените кутии в килера. Купуване на подаръци за годишнината от сватбата на работодателите ми, които те ще си поднесат един на друг.

Отговарям — разбира се. Както пожелае.

Това се случи веднага след като пожарникарите ни откриха да танцуваме без никаква драскотина в изгорелия пети етаж за женски облекла. След като ни взеха показанията и ни накараха да подпишем застрахователни формуляри, освобождаващи ги от отговорност, те ни изпроводиха до улицата. Вече сме отвън, когато питам Фертилити — защо?

Защо не се обажда на хората да ги предупреди за бедствието?

— Защото никой не иска лоши новини — свива тя рамене. — Тревър им казваше всеки път, когато сънуваше, и само си навличаше неприятности.

Никой не искал да повярва в толкова невероятна дарба, каза тя. Предпочитали да нарочат Тревър за терорист или арсонист.

Пироманиак според „Статистическия наръчник на психичните заболявания“.

В друг век щели да го обвинят, че е магьосник.

Затова Тревър се самоубил.

С малко помощ от мен, разбира се.

— Затова не казвам на хората — продължава Фертилити. — Ако щеше да се запали сиропиталище, може би щях да кажа, но тези хора убиха брат ми, защо да им правя услуга?

За да спася човешки живот, трябва да кажа на Фертилити истината, че аз убих брат й, но си мълча. Седим на автобусната спирка и мълчим, докато виждаме автобуса й. Тя ми записва телефонния си номер на касова бележка, която вдига от земята. Ако я отнеса в магазина и пусна в ход замисъла си, ще ми донесе триста долара, че и повече, Фертилити ми казва да си избера бедствие и да й се обадя. Автобусът я отнася нанякъде — до работното място, до ресторант за вечеря, до сънищата.

Според дневния ми график аз бърша праха. Подрязвам живия плет. Кося моравата. Преглеждам колите. Трябва да гладя, но знам, че социалната работничка ми върши работата.

Според „Статистическия наръчник на психичните заболявания“ трябва да вляза в някой магазин и да открадна нещо. Да намеря отдушник на натрупаната сексуална енергия.

Според Фертилити трябва да си приготвя обяд и да похапвам, наблюдавайки как умират непознати. Представям си как във вторник следобед седим на кадифеното канапе в хотелското фоайе и отпиваме чай, настанени в ложата.

Според Библията трябва да съм не знам какво.

Според кридишката доктрина трябва да съм мъртъв.

Нито едно от гореизброените не ме привлича и аз просто се разхождам из центъра. Пред пекарната се носи мирис на хляб, където след пет дни според Фертилити ще се чуе „бум!“. В дъното на магазина за домашни любимци стотици канарчета пърхат насам-натам в смърдящата си претъпкана клетка. Следващата седмица всички ще са свободни. После какво? Приисква ми се да им кажа — останете си в клетката. Има по-добри неща от свободата. Има по-лоши неща от това да, живееш дълго и отегчително в къщата на някой непознат, да умреш и да отидеш в канарския рай.

На бензиностанцията, която според Фертилити ще гръмне, служителите пълнят резервоарите достатъчно доволни, в никакъв случай недоволни, млади, в неведение, че следващата седмица ще са мъртви или безработни — зависи дали са на смяна.

Стъмва се много бързо.

В хотела, през големите стъклени прозорци на фоайето, полилеят надвисва над жертва след жертва. Жена с мопс на каишка. Семейство — майка, баща, три малки деца. Часовникът зад рецепцията казва, че остава още много време до три часа и четири минути на следващия вторник. Безопасно е да стоиш под него дни наред, но не и секунда по-дълго.

Мога да мина край портиерите в златни нашивки и да кажа на управителя, че полилеят му ще падне.

Всички, които обича, ще умрат.

Дори той ще умре. Някой ден.

Бог ще се върне да ни съди.

Всичките му грехове ще го обрекат да се пържи в ада.

Дори да казваш истината на хората, те няма да ти повярват, докато не се случи. Когато ще е твърде късно. Междувременно истината само ще ги ядоса и ще ти навлече неприятности.

Затова просто се прибирам вкъщи.

Трябва да приготвя вечерята. Да си изгладя ризата за утре. Да си излъскам обувките. Да измия чиниите. Да пробвам нови рецепти.

Има една супа, наричат я „Сватбена чорба“. Необходими са три килограма костен мозък. Дреболиите са на мода тази година. Хората, за които работя, държат да се хранят на гребена на вълната. Бъбреци. Дроб. Надути свински пикочни мехури. Телешко шкембе с кресон и копър за преживяне. Искат животни, пълнени с най-изумителни други животни, птици, пълнени със заек. Шаран, пълнен с шунка. Гъска, пълнена със сьомга.

Толкова много неща трябва да доусъвършенствам.

За да изпечеш свински котлет, го покриваш с резенчета сланина от друго животно, за да не прегори. Точно това правя, когато телефонът звъни.

Фертилити е, разбира се.

— Беше прав за онзи особняк — казва тя.

За кое по-точно, питам я.

— Приятелят на Тревър — отвръща тя — наистина се нуждае от някого. Заведох го на среща, както поиска, и един от онези хора от култа беше в автобуса. Сигурно бяха близнаци. Приличаха си като две капки вода.

Може би греши, предполагам аз. Повечето хора от култа са мъртви. Били са смахнати и глупави и почти всички са мъртви. Пише го във вестника. Всичко, в което вярвали, се оказало грешно.

— Мъжът в автобуса попита дали са роднини и приятелят на Тревър каза „не“.

Значи не са роднини, казвам аз. Всеки би познал брат си.

— Това е тъжното — отвръща Фертилити. — Той го позна. Дори спомена име. Брад или Тим или нещо такова.

Адам.

Защо да е тъжно, питам.

— Защото отричаше толкова очевидно, толкова жалко — казва тя. — Толкова е очевидно, че се опитва да мине за нормален, щастлив човек. Стана ми толкова тъжно, че дори му дадох телефонния си номер. Дожаля ми за него. Искам да му помогна да приеме миналото. Освен това — казва Фертилити — имам чувството, че се е запътил към някаква ужасна каша.

Каква каша, питам. Какво има предвид под „каша“?

— Ще страда — казва тя. — Още е много смътно. Злочестини. Болка. Масово убийство. Не ме питай откъде знам. Дълга история е.

Сънищата й. Бензиностанцията, канарчетата, хотелският полилей, а сега и аз.

— Слушай — казва тя. — Трябва да обсъдим как да се видим, но не сега.

Защо?

— Ужасната ми работа позагрубя, та ако някой си доктор Амброуз се обади да те пита дали познаваш Гуен, кажи, че не ме познаваш. Кажи му, че никога не сме се срещали, става ли?

Гуен?

Питам кой е доктор Амброуз.

— Името му — казва Фертилити. Или Гуен. — Не е истински лекар. Не мисля. По-скоро е като туристически агент. Не искам да го върша, но работя на договор за него.

Питам я какво прави според договора.

— Не е нещо нелегално. Положението е под контрол. До голяма степен.

Какво?

И тя ми казва, и аларми и сирени запищяват.

Чувствам се все по-малък и по-малък.

Алармите и полицейските лампи и сирените ме заобикалят от всички страни.

Чувствам се все по-нищожен и все по-нищожен.

 

 

Тук, в пилотската кабина на полет 2039, първият от четирите двигателя току-що изключи. Точно тук започва началото на края.