Чък Паланюк
Оцелелият (21)

27.

В колата, която ме взима от летището, агентът ми показва лекарството за рак. Нарича се кемосолв. Предполага се, че разлага туморите, казва той и отваря куфарчето си да извади кафяво аптекарско шишенце, пълно с тъмни капсули.

Прескачам малко назад към времето, преди да се запозная с машината за катерене на стълби, към първата ми среща на живо с агента в нощта, когато ме посреща на нюйоркското летище. Преди да ми каже, че съм твърде дебел, за да стана известен. Преди да съм продукт за пласиране. Навън е тъмно, когато самолетът ми се приземява в Ню Йорк. Нищо зрелищно. Нощ е със същата луна като у дома, а агентът е обикновен мъж, застанал там, където слизам от самолета. Носи очила и кафявата му коса е сресана на една страна.

Ръкуваме се. Една кола приближава до бордюра и ние се качваме отзад. Той хваща ръбовете на двата крачола на панталоните си и ги повдига, когато стъпва в колата. Целият изглежда скроен по мярка.

Изглежда вечен и дълготраен. При вида му ме обзема онова угризение, което изпитвам, когато купувам нещо невъзможно за рециклиране.

— Другото ни лекарство за рак се нарича онколоджик — казва той и ми подава още едно кафяво шишенце.

Колата, в която седим един до друг, е хубава — черна кожа и тапицирана навсякъде. Возенето е по-плавно, отколкото на самолет.

Второто шишенце също е пълно с тъмни капсули, а на него е залепено най-обикновено аптекарско етикетче. Агентът изважда ново шишенце.

— Това е едно от лекарствата ни за СПИН — казва той. — Най-популярното. — Изважда шишенце след шишенце. — Тук е водещото ни лекарство за антибиотично резистентна туберкулоза. Това е за цироза. Това — за Алцхаймер. За множествена склероза. За миелома. За риновирус — изрежда той, разклаща шишенцата така, че капсулите вътре подрънкват, и ми ги подава.

„Виралсепт“, пише на едното.

„Малигнон“ — на друго.

„Церебрал Сейв“.

„Кохлеркаин“.

Безсмислени думи.

Всичките са еднакви кафяви пластмасови шишенца с бели обезопасени рецептурни етикети от една и съща аптека.

Агентът е опакован в среден размер костюм от сива вълна и е въоръжен само с куфарчето си. Отличава се с две кафяви очи зад очила. Уста. Чисти нокти. Нищо забележително няма у него, освен това, което ми казва.

— Само назови болест — казва той, — и ние ще сме подготвили лек за нея. — Грабва още две шепи кафяви шишенца и ги разклаща. — Донесох ги, за да обоснова идеята си.

С всяка изминала секунда колата се плъзга все по-дълбоко и по-дълбоко в нюйоркската нощ. Следват ни други коли. Луната ни следва. Казвам колко съм изненадан, че всички тези болести все още съществуват.

— Срамно е — съгласява се агентът — как медицинските технологии изостават зад маркетинговата страна на нещата. Имам предвид, търговският аспект е уреден от години, рекламните чаши за кафе за лекарите, рекламите в списанията, цялостните рекламни кампании, но зад кулисите си пеят същата песен, фармацевтичните компании реагират мудно. Лабораторните маймуни измират като мухи.

Двата му съвършени реда зъби изглеждат, сякаш бижутер ги е инкрустирал в устата му.

Таблетките срещу СПИН приличат досущ на таблетките срещу рак, които приличат досущ на таблетките срещу диабет. Значи тези неща всъщност не са изобретени, питам го.

— Да не използваме думата „изобретени“ — казва агентът. — Звучи твърде съзаклятнически.

Но не са истински?

— Истински са, разбира се — казва той и издърпва първите две шишенца от ръката ми. — Патентовани са. Разполагаме с почти петнайсет хиляди патентовани наименования на продукти, които все още се разработват — казва той. — Списъкът включва и теб.

Той казва:

— Точно това е идеята ми.

Разработвате лекарство срещу рак?

— Ние сме маркетингова и пиар компания — казва той. — Работата ни е да създаваме концепции. Патентоваме лекарство. Патентоваме наименованието му. Щом някой разработи продукта, идва при нас — понякога по своя воля, понякога — не.

Защо понякога не, питам.

— Патентоваме всевъзможни словосъчетания, гръцки думи, латински, английски, какви ли не. Притежаваме законни всички възможни думи, с които фармацевтичните компании биха могли да нарекат новите си продукти. Само за диабет имаме списък със сто и четирийсет названия — казва той.

От куфарчето в скута си изважда прикрепени с телбод листове и ми ги подава.

„Глюкокюър“, чета аз.

„Инсулин Ийз“.

„Панкрейд“. „Хемазин“. „Глюкодан“. „Гроденейс“.

Обръщам на другата страница и от скута ми се посипват шишенца подрънкват и се разпиляват по пода на колата.

— Ако някога някоя фармацевтична компания измисли лек за диабет и поиска да използва комбинация от думи, дори смътно свързани със заболяването, ще трябва да ни платят правата.

Значи тези капсули са захарни таблетки. Отварям едно шишенце и изтръсквам таблетка — тъмночервена и лъскава — в дланта си. Облизвам я — шоколад със захарна глазура. Има и желатинови капсули с пудра захар.

— Имитации — казва той. — Прототипове. Казвам ти всичко това, за да се успокоиш — добавя.

Но от катастрофата в църковната колония са минали само десет години.

И аз слагам таблетка — оранжев гериамазон — в устата си.

— Следяхме те — казва той. — Щом оцелелите намаляха под сто, пуснахме в ход кампанията. Цялото обратно броене в медиите през последните шест месеца беше наша идея. Адаптирахме се в движение. Отначало не беше нищо особено — патентоването е до голяма степен търсене и заместване, попълване на празнотите, универсални промени, но всичко е в кюпа. Трябваше ни само едно дишащо тяло и едно име на оцелял. В този момент ти излизаш на сцената.

От шишенцето с надпис „Иназан“ изтръсквам две дузини таблетки и ги задържам под езика си, докато се разтвори черната им захарна глазура. Шоколадът се топи.

Агентът изважда нови листове и ми ги подава.

Форд „Мерит“.

Мъркюри „Рапчър“.

Додж „Винет“.

— Патентовали сме имена на коли, които не са създадени — казва той, — на ненаписан софтуер, на чудодейни несънувани лекарства за неизплували на хоризонта епидемии, на всевъзможни продукти.

Кътниците ми стриват сладка свръхдоза донадон.

Агентът ме измерва с поглед и въздъхва.

— Достатъчно празни калории — казва. — Първата ни задача е да те преобразим, за да отговаряш на кампанията. — Пита ме: — Това ли е естественият цвят на косата ти?

Изсипвам един милион милиграма йодазон в устата си.

— Честно казано ти си с петнайсет килограма по-тежък, отколкото те искаме.

Разбирам фалшивите таблетки. Не разбирам обаче как е възможно да започне да планира кампания около нещо, преди да се е случило. Няма начин да е замислял кампания преди Възнасянето.

Агентът си сваля очилата и ги сгъва. Прибира ги в куфарчето, взима си списъците с фантастични бъдещи продукти, лекарства и коли и ги прибира в куфарчето. Издърпва насила шишенцата от ръцете ми — до едно празни и мълчаливи.

— Истината е — казва той, — че нищо ново не се случва. Няма нищо невиждано.

— Слушай — казва.

През 1653, казва той, руската православна църква променила няколко стари ритуала. Някакви си промени в литургията. Просто думи. Език. Руски, за бога! Някой си епископ Никон въвел промените, както и западните маниери, добили популярност в руския царски двор по онова време, и започнал да отлъчва от Църквата всички, въстанали срещу тях.

Той опипва в тъмното край краката ми и събира останалите шишенца.

Според него монасите, които не искали да променят богослужението, се скрили в далечни манастири. Руските власти ги издирвали и преследвали. През 1665 година малобройни групи монаси започнали да се самозапалват. Тези групови самоубийства в Северна Европа и Западен Сибир продължили до края на седемдесетте години на седемнайсети век. През 1687 две хиляди и седемстотин монаси завзели манастир, заключили се вътре и го изгорили. През 1688 други петнайсет хиляди „староверци“ се изгорили живи в залостения си манастир. До края на седемнайсети век около двайсет хиляди монаси сложили край на живота си, вместо да се подчинят на правителството.

Агентът захлопва куфарчето и се навежда напред.

— Руските монаси продължили да се самоубиват до 1897 година — казва той. — Звучи ли ти познато?

В Стария завет имаме Самсон, казва агентът. Еврейски войници, самоубивали се в Масада. Японците имат сепуку. Индусите — сати. През двайсети век в Южна Франция катарите практикували ендура. Той свива пръст след пръст. Стоиците. Епикурейците. Индианските племена в Гвиана, които се самоубивали, за да се преродят като белокожи.

— По-близо до тук и сега — масовото самоубийство през 1978 отнема живота на деветстотин и дванайсетте членове на Храма на народа.

През 1993 година умират седемдесет и шестима от Давидовия клан.

В масовото самоубийство през 1994 година загиват петдесет и трима членове на Ордена на Слънчевия храм.

Самоубийството в сектата на Небесните порти през 1997 взема трийсет и девет жертви.

— Бедствието в култа Кридиш е само брънка във веригата — казва той. — Поредното предвидимо масово самоубийство в свят, пълен с отцепнически групи, които кретат някак си, докато не ги предизвикат. Може би водачът им е на смъртно легло, като в случая с групата от Небесните порти, или са изправени срещу правителството като руските монаси, Храма на народа или култа Кридиш.

Той казва:

— Всъщност е крайно отегчително да предвиждаш бъдещето въз основа на миналото. Можем да сме и застрахователна компания. Както и да е. Длъжни сме да представяме култовите самоубийства свежо и вълнуващо.

Сещам се за Фертилити и се питам дали съм последният човек на този свят, когото събитията сварват неподготвен, Фертилити с нейните сънища за бедствия и този тук с гладко избръснатото си лице и кръговрата на историята, те са две грахчета, съжителстващи в една и съща отегчителна шушулка.

— Реалността означава да живееш, докато умреш — казва агентът. — Истината е, че никой не иска реалност.

Агентът затваря очи и притиска чело с длан.

— Истината е, че култът Кридиш не е нищо особено — заключва. — Основан е от милеритски отцепници през 1860 година по време на Голямото пробуждане, когато само в Калифорния са създадени над петдесет утопични комуни.

Той отваря очи и насочва показалец към мен.

— Имаш нещо — домашен любимец, птичка или рибка.

Питам го откъде знае за рибката ми.

— Не е правило, но е вероятно — казва той. — През 1939 култът Кридиш гарантира на трудовите си мисионери правото да притежават домашен любимец. През същата година някаква си Биди от култа откраднала дете от семейството, на което прислужвала. Решили, че домашният любимец удовлетворява потребността да се грижиш за зависимо същество.

Някоя Биди откраднала нечие бебе.

— В Бирмингам, Алабама — казва той. — Самоубила се, разбира се, в мига, щом я разкрили.

Питам го какво друго знае.

— Имаш проблем с мастурбацията.

Това е лесно, вметвам. Прочел го е в досието ми от Програмата за опазване на оцелелите.

— Не — казва той. — За наш късмет всички досиета на твоята социална асистентка са изчезнали. Всичко, което говорим за теб, ще бъде неоспоримо. И преди да забравим, зачертахме шест години от живота ти. На двайсет и седем си, ако те пита някой.

Откъде тогава знае толкова много за моя проблем… така де… за мен?

— За мастурбацията?

Моите Онанови престъпления.

— Явно всички трудови мисионери имат проблем с мастурбацията.

Де да знаеше. Някъде в изгубеното ми досие съм документиран като ексхибиционист, страдащ от биполярен синдром, мизофоб, клептоман и прочее, и прочее. Някъде в нощта зад нас социалната асистентка отнася тайните ми в гроба си. Някъде на половин свят зад мен е моят брат.

Понеже е такъв експерт, питам агента дали има случаи на убийства на хора, които е трябвало да се самоубият, но не са. Някой от тези други религии убивал ли е оцелелите?

— Имаше няколко необяснимо убити от Храма на народа — казва той. — И то от Ордена на Слънчевия храм. Неприятностите на канадското правителство с Ордена на Слънчевия храм подтикна нашето правителство да създаде Програмата за опазване на оцелелите. Малки групи френски и канадски последователи на Слънчевия храм продължиха да се самоубиват и да се убиват едни други години наред след първоначалния инцидент. Наричаха убийствата „Отпътувания“.

Той казва:

— Членовете на Слънчевия храм се запалваха живи с бензинови и пропанови експлозии, защото вярваха, че ще ги изстрелят към вечния живот на звездата Сириус. — Той сочи нощното небе. — Сравнена с това, кридишката бъркотия е безкрайно кротка.

Питам го дали е предусещал нещо за оцелял член на култа, който издирва и убива останалите.

— Оцелял член на култа освен теб? — пита агентът.

Да.

— Убива хора, казваш?

Да.

Вперил поглед в светлините на Ню Йорк, пробягващи край колата, агентът казва:

— Убиец кридиш? Небеса! Надявам се да няма.

Вперил поглед в същите светлини отвъд тъмното стъкло, в звездата Сириус, в собственото си отражение с размазан около устата шоколад, аз казвам — да, аз също.

— Цялата ни кампания е изградена върху факта, че ти си последният оцелял — казва той. — Губиш ми времето, ако има друг жив кридиш. Цялата кампания отива на вятъра. Ако ти не си единственият жив кридиш на този свят, си безполезен за нас.

Той повдига леко капака на куфарчето и изважда кафяво шишенце.

— Ето — казва — вземи си няколко серадона. Те са най-добрият лек срещу безпокойство.

Само дето още не съществуват.

— Престори се — казва той — заради плацебо ефекта.

И пуска два в дланта ми.