Включено в книгата
Оригинално заглавие
Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

31.

Като предохранителна мярка срещу самоубийствени импулси социалната ми асистентка трябва да ми забърка още един джин с тоник. През това време аз водя междуградски разговор по телефона. Продуцентът на Шоуто на Дон Уилямс ме държи на втора линия. Всички линии мигат ли мигат. Някой от Шоуто на Барбара Уолтърс чака на трета линия. Основният ми приоритет е да намеря някой да усмирява шумотевицата. Чиниите от закуска са натрупани в мивката и отказват да се измият.

Основният ми приоритет е да си намеря добър агент.

Леглата горе са неоправени.

Градината се нуждае от пребоядисване.

В слушалката поредният топ агент подчертава — ами ако не съм последният оцелял? Явно такъв е случаят, казвам аз. Социалната асистентка нямаше да се отбие за сутрешен джин с тоник, ако не беше снощното самоубийство. Пред очите ми върху кухненската маса са разстлани всички други клиентски досиета.

Цялата правителствена Програма за опазване на оцелелите е претърпяла, така да се каже, фиаско. Всъщност социалната асистентка, която ми смесва джин и тоник, се нуждае от намеса за предотвратяване на самоубийство.

За да е сигурна, че няма да й се изплъзна на оня свят, тя не ме изпуска от поглед. За да не ми се пречка, аз я карам да ми нареже лайм. Да ми донесе цигари. Да ми приготви ново питие, казвам, или ще се самоубия. Кълна се. Ще се залостя в тоалетната и ще си срежа вените с бръснач.

Социалната асистентка ми донася новия джин с тоник на кухненската маса и ме пита дали искам да помогна при разпознаването на телата. Предполага се, че това ще ми помогне да приема неизбежното. Все пак, казва тя, те са ми близки, моя плът и кръв. Мои родственици.

Разстила върху масата старите полицейски снимки отпреди десет години. В мен се взират стотици мъртъвци, подредени в редици върху земята. Кожата им е почерняла от цианида. Толкова са подути, че тъмните, собственоръчно ушити дрехи са изопнати по телата им. Пръст си и в пръст ще се върнеш. Пепел си и в пепел ще се превърнеш. Целият процес на рециклиране трябва да е толкова бърз и лесен, но не е. Телата лежат там вдървени и смрадливи. Така социалната асистентка се опитва да пришпори емоциите ми. Твърди, че потискам скръбта си.

Искам ли да се намеся и да идентифицирам тези хора?

Ако някъде дебне убиец, казва тя, мога да й помогна да открие човека, който трябва да е сниман тук мъртъв, но не е.

Благодаря, отвръщам. Не, благодаря. Без дори да поглеждам, знам, че Адам Брансън няма да е мъртъв на никоя от снимките й.

Социалната асистентка понечва да седне, но аз я моля да спусне завесите. През кухненския прозорец микробус на сателитен канал снима репортаж. Мръсните чинии от закуската, натрупани на преден план в мивката — не бих искал да изглеждам така по вечерните новини. Мръсните чинии в мивката, аз и социалната асистентка седим до кухненската маса, телефонът и папките са разхвърлени върху покривката на бели и жълти квадратчета, а ние стискаме по чаша джин с тоник в десет сутринта.

Гласът на новинаря сигурно обяснява как единственият оцелял от последния американски култ на смъртта — Кридиш — е поставен под наблюдение за предотвратяване на самоубийство след трагичната серия от самоубийства, отнела живота на останалите оцелели.

После го прекъсват за реклама.

Социалната асистентка преглежда папките на последните си клиенти. Бранън, мъртъв. Уокър, мъртъв. Филипс, мъртъв. Всички, мъртви. Всички освен мен.

Жената снощи, единствената друга оцеляла от култа Кридиш, яла пръст. Има си дори название. Наричат го геофагия. Станала популярна сред африканците, доведени като роби в Америка. Популярна вероятно не е точната дума.

Жената коленичила в задния двор на къщата, където работила единайсет години, гребяла с лъжичка пръстта от розовата леха и я лапала. Пише го в доклада на социалната асистентка. Последвало нещо, наречено езофагеално разкъсване, след това перитонит и призори тя била мъртва.

Момичето преди нея умряло с глава във фурната. Момчето преди него си прерязало гърлото. Точно както ни учеше църквата. Някой ден развратните господари на света ще ни унищожат, о, тъжен ден, и армиите на света ще ни стъпчат и най-чистите Божии чеда трябва да се възнесат при Бог чрез собствената си ръка.

Възнасяне.

Да, и всички невъзнесени при Бог при първото пътуване трябва да се присъединят възможно най-бързо към събратята си.

И така, през последните десет години един след друг, мъже и жени, домашни прислужници и градинари, фабрични работници из цялата страна се предаваха в ръцете Му. Въпреки Програмата за опазване на оцелелите.

Освен мен.

Питам социалната асистентка има ли нещо против да оправи леглата. Ако се наложи да изопна още един чаршаф, кълна се, че ще си пъхна главата в резачката за месо. Ако се съгласи, обещавам да съм жив, когато се върне.

Тя тръгва нагоре. Аз казвам — благодаря.

След като социалната асистентка ми съобщи, че всички в църковната колония са мъртви и прочее, първото, което направих, е да запаля цигара. Най-умното нещо, което някога съм правил, е да пропуша. Когато тя се отби да ми каже ликувай, защото и последният оцелял кридиш е отишъл на оня свят снощи, тогава аз седнах пред кухненската маса и насърчих самоубийствения си процес с едно хубаво твърдо питие.

Църковната доктрина повелява да се самоубия. Но не казва, че трябва да е прибързана, мигновена, незабавна смърт.

Вестникът още е вън на прага. Чиниите от закуска — неизмити. Хората, за които работя, заминаха, за да избегнат прожекторите. Представяте ли си? След като години наред съм превъртал порнокасетите им под наем и съм накисвал лекетата им. Той е банкер. Тя е банкерка. Имат коли. Притежават тази красива къща. Притежават мен да им оправям леглата и да кося моравата. Честно казано, вероятно заминаха, за да не се приберат вкъщи някоя вечер и да ме намерят мъртъв на кухненския под.

И четирите им телефонни линии са заети. Шоуто на Дон Уилямс. Барбара Уолтърс. Агентът ми казва да си взема огледалце и да се упражнявам да изглеждам искрен и невинен.

Върху една от папките е написано моето име. На първата страница са всички основни данни за хората, оцелели след бедствието в кридишката колония.

Агентът казва — патентоване на продукта.

Агентът казва — моя собствена религиозна програма.

В папката е документирано как в продължение на повече от двеста години американците смятали хората от кридишкия култ за най-добродетелните, най-трудолюбивите, най-порядъчните, най-разумните хора на земята.

Агентът казва — един милион долара аванс за биографията ми с твърда корица.

В папката е записано как преди десет години един местен шериф връчил заповед за обиск на старейшините в кридишката църковна колония. Обвинявали ги в тормоз на непълнолетни. Според някакъв налудничав анонимен сигнал семействата в църковната колония раждали дете след дете след дете. И нито едно от тези деца не било регистрирано, нямало свидетелства за раждане, нито единен граждански номер, нищо. Децата се раждали в колонията и посещавали църковните училища. Не им позволявали да се женят и да имат деца. Когато навършели седемнайсет, ги кръщавали като пълнолетни членове на църквата и ги изпращали по света.

Цялата информация бе станала, както я наричате, „публична“.

Агентът казва — пробен видеозапис.

Агентът казва — ексклузивна снимка за корицата на списание „Пийпъл“.

Някой подшушнал тези налудничави слухове на раболепен защитник на детските права и тутакси шерифът и две коли полицаи се изсипали в кридишката църковна колония в Болстър Каунти, Небраска, да броят глави и да се уверят, че всичко е официално. Именно шерифът привикал ФБР.

Агентът казва по телефона — изяви във всяко токшоу.

ФБР научило как членовете на кридишката секта смятат изпратените по света деца за трудови мисионери. Правителствените следователи го нарекоха бяла робия. Хората от телевизията го нарекоха Култа на невръстните роби.

На навършилите седемнайсет кридишките старейшини намирали работа като работници или домашни прислужници срещу заплащане в брой. Временна работа, която понякога продължавала години наред.

Вестниците го нарекоха Църквата на робския труд.

Църковната колония прибирала парите, а външният свят получавал армия от чисти, честни благочестиви прислужници и градинари, и миячи на чинии, и бояджии, възпитани да вярват, че единственият начин да се сдобият с вечна душа е да работят до смърт само за стая и храна.

Агентът ми казва — специална вестникарска рубрика.

Когато от ФБР пристигнали да сложат белезници, открили цялото население на колонията заключено в Дома за богослужения. Нищо чудно същият човек, подшушнал историята за децата-роби като златна жила, да е уведомил колонията, че правителството готви нашествие. Всички ферми в Болстър Каунти пустеели. По-късно разбрали, че всяка крава, всяко прасе, пиле, гълъб, котка и куче били мъртви. Всички златни рибки в аквариумите били отровени. Във всички спретнати ферми с белите им къщички и червени хамбари царяла тишина. Всички картофени ниви били стихнали и безлюдни под синьото небе с по някое облаче.

Агентът казва — мое собствено коледно обръщение.

Според доклада, приложен към папките пред мен върху кухненската маса, докато социалната асистентка оправя леглата горе, докато аз усещам горещината на пламъка, палейки нова цигара, практиката да се изпращат трудови мисионери съществува, от над сто години. Хората от кридишкия култ забогатявали, купували още земя и раждали повече деца. Повече деца напускали долината всяка година. Откарвали момичетата през пролетта, а момчетата — през есента.

Агентът казва — собствена марка парфюм.

Агентът казва — Библии с моя автограф.

Мисионерите оставали невидими във външния свят. Църквата не плаща данъци. Според църковната доктрина най-благородното деяние е просто да си вършиш работата и да се надяваш да живееш достатъчно дълго, за да донесеш на колонията огромна печалба. Другите страни от живота са само бреме. Да оправяш чужди легла. Да гледаш чужди деца. Да готвиш на чужди хора.

Винаги и завинаги.

Работа без край.

Планът бил малко по-малко да възцарят рай, кридишки рай, превземайки света декар по декар.

Докато колите на ФБР не спрели на законните триста крачки пред вратите на Дома за богослужения. Въздухът изглеждал застинал според официалния доклад за масовото самоубийство. От църквата не долитал нито звук.

Агентът казва — вдъхновяващи записи.

Агентът казва — кралски дворец.

Тогава всички започнаха да наричат сектата „Старозаветния култ на смъртта“.

Цигареният дим ме души под точката, където гърлото ми го задържа, и се сгъстява в гърдите ми. Папките на социалната асистентка документират изостаналите. Клиент номер 63 на Програма за опазване на оцелелите — Биди Патерсън, приблизителна възраст двайсет и девет, самоубила се, поглъщайки почистващ препарат три дни след инцидента в колонията.

Клиент на Програмата за опазване на оцелелите Тендър Смитсън, възраст четирийсет и пет, самоубил се, скачайки през прозореца на сградата, където работел като разсилен.

Агентът казва — моя собствена спасителна линия 1–976.

Горещият и гъст дим в мен ми създава усещане, че имам душа.

Агентът казва — моя собствена рекламна кампания.

Предали Богу дух, черни и подути хора. Дълги редици от хора, изнесени от Дома за богослужения, където лежат, почернели от цианида — последното им причастие. Хората, предпочели да умрат, вместо да посрещнат бъдещето.

Умрели заедно, стиснали толкова здраво ръцете си, че трябвало да им раздробят пръстите, за да ги разделят.

Агентът казва — знаменитост и суперзвезда.

Църковната доктрина повелява в този момент, докато социалната асистентка я няма, да взема ножа от мръсните съдове в мивката и да си го забия в гръкляна. Да разсипя червата си върху кухненския под.

Агентът казва, че ще поеме всичко около Шоуто на Дон Уилямс и Барбара Уолтърс.

Сред досиетата на мъртъвците е и папката с моето име. Записвам в нея: „Клиент номер 84 от Програмата за опазване на оцелелите е изгубил всички, които е обичал, и всичко, придавало смисъл на живота му. Изморен е и спи през повечето време. Започна да пие и да пуши. Няма апетит. Рядко се къпе и не се е бръснал от седмици.

Преди десет години той беше трудолюбивата сол на земята. Искаше само да отиде в Рая. Днес всичко, за което е работил в този свят, е изгубено. Всичките му външни правила и задръжки за изчезнали.

Няма Ад. Няма Рай.

В полезрението му се заражда идеята, че сега всичко е възможно.

Сега той иска всичко.“

Затварям папката и я пъхам в купчината.

Само между нас двамата, пита агентът — какъв е шансът да приключа скоро със себе си.

Взирам се през джина с тоник в хлътналите лица на всички от миналото ми, всички мъртъвци от правителствените снимки под питието ми. След моменти като този целият ти живот е хазарт.

Доливам си джин.

Запалвам нова цигара.

Наистина. Животът ми вече няма смисъл. Свободен съм. Освен това ще наследя двайсет хиляди акра от Централна Небраска.

Чувствам се точно като преди десет години, когато пътувах към града с полицейската кола. За втори път съм слаб. И минута след минута се отдалечавам от спасението и потеглям към бъдещето.

Да се самоубия?

Благодаря, казвам. Не, благодаря.

Да не пришпорваме събитията.