Включено в книгата
Оригинално заглавие
Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

30.

Цяла сутрин повтарям на полицаите, че оставих социалната асистентка жива и търкаща тухлите около камината в дневната. Проблемът е, че димоотводът не е наред и пушекът слиза надолу. Хората, за които работя, горят влажна дървесина. Повтарям на полицаите, че съм невинен.

Не съм убил никого.

Според дневния ми график аз трябваше да изтъркам тухлите вчера.

Така протичаше денят ми досега.

Първо полицаите ме подлагат на кръстосан разпит, защо съм убил социалната си асистентка. После агентът се обажда и ми обещава света, Фертилити, Фертилити, Фертилити е извън картината. Да речем, че ми е неудобно от начина, по който си изкарва прехраната. Освен това предпочитам да не знам какво мизерно бъдеще ме очаква. Следователно се залоствам в банята и се опитвам да събера конците на всичко случило се. В зелената баня на долния етаж.

Обяснявам на полицаите, че първо социалната асистентка беше мъртва, паднала по лице върху плочките пред камината в дневната. Черните й панталони седем осми са надиплени около краката й така, както е паднала. Бялата й блуза с навити до лактите ръкави разголва кръста. В стаята вони на смъртоносен хлорин, а гъбата е смачкана в мъртвата й рибешки бяла ръка.

Преди това се изкатерих през прозореца на мазето, който оставихме отключен, за да влизам и излизам, без хората от телевизията да ме нападат с камерите си и с картонените си чаши с кафе, и с професионалната си загриженост, сякаш им плащат достатъчно да ми съчувстват искрено. Сякаш през два дни не отразяват такива истории. Така де.

Залостен съм значи в банята и сега полицаите са отвън и ме разпитват дали повръщам и повтарят, че мъжът, за когото работя, им крещял по телефона и настоявал за указания как се яде салата.

Полицаите питат дали със социалната асистентка сме се скарали.

Погледнете вчерашния ми дневен график, отговарям им. Нямахме време.

От началото на работния ми ден до осем сутринта трябваше да слагам маджун на прозорците. Бележникът с графика е разтворен на кухненския плот до телефона. Трябваше да боядисвам первазите.

От осем до десет чистих мазните петна от алеята пред къщата. От десет до пладне — време за подрязване на живия плет. От пладне до три следобед — метене на верандите. От три до пет — сменяне на водата във всички вази. От пет до седем — почистване на тухлите на камината.

Всяка минути от живота ми е предопределена и ми е дошло до гуша от това.

Имам чувството, че съм просто поредната задача от дневния график на Господ — Ренесансът планиран веднага след Средновековието.

Всичко с времето си.

Всяка тенденция, всяка мода, всяка фаза. Първо, второ, трето.

„Книга на Еклесиаста“, Трета глава, еди-кой си стих.

Информационната епоха е вписана веднага след индустриалната ера. После постмодерната. После Четиримата конници на Апокалипсиса. Глад. Изпълнено. Епидемия. Изпълнено. Война. Изпълнено. Смърт. Изпълнено. Някъде между големите събития — земетресенията и наводненията — Бог е вмъкнал моята поява. И после, след трийсетина години или следващата година Бог ме зачерква от списъка.

През вратата на банята полицаите ме питат ударил ли съм я. Социалната асистентка. Откраднал ли съм папките й с досиета на клиенти и Наръчника на психичните заболявания? Всичките й документи липсват.

Тя пиеше, казвам им. Взимаше психотропни. Смесваше белина и амоняк в затворени непроветрени помещения. Не знам как си е прекарвала свободното време, но разказваше, че излизала на срещи с всякакви отрепки.

И вчера досиетата си бяха у нея.

Последното, което й казах, беше, че тухлите се търкат с пясък, но тя беше абсолютно уверена, че солната киселина ще свърши работа. Един от приятелите й се заклел в живота си.

Когато тази сутрин влязох през прозореца на мазето, тя беше мъртва на пода. Хлорин и солна киселина покриваха половината тухлена стена, която си беше мръсна като преди, само дето сега асистентката беше част от бъркотията.

Между черните седем осми панталони и белите й чорапки и червените платнени обувки прасците й са гладки и бели. Всичко по нея, което някога беше червено, сега е посиняло — устните, кожичките около ноктите, ръбовете на клепачите.

Истината е, че не съм убил социалната асистентка, но се радвам, че някой го е сторил.

Тя беше последната ми връзка с предишните десет години. Тя беше последното нещо, задържащо ме в миналото.

Истината е, че можеш да осиротееш отново и отново, и отново.

Истината е, че винаги се случва.

И тайната е, че всеки път боли все по-малко и накрая не чувстваш нищо.

Доверете ми се.

Като я видях просната мъртва след десетте ни години задушевни разговори, първата ми мисъл беше — още нещо, което ще преодолея.

Полицаите питат през вратата на банята защо съм си направил ягодово дайкири, преди да им се обадя.

Защото боровинките бяха свършили.

Защото, нима не разбират, няма значение. Времето не беше от значение.

Възприемете го като безценна поука от практиката. Представете си живота си като извратена шега.

Как се нарича социален работник, който мрази работата си и губи всичките си подопечни? Мъртвец.

Как се нарича полицаят, който я прибира в големия найлонов чувал? Мъртвец.

Как се нарича телевизионният оператор пред камерата в предния двор? Мъртвец.

Няма значение. Шегата е, че всички стигаме до една и съща кулминация.

Агентът чака на първа линия с нещо, което само привидно е цяло ново бъдеще.

Мъжът, за когото работя, крещи по телефона, че е на делови обяд в някакъв ресторант, но се обажда от клетъчния си телефон в тоалетната, защото не знаел как се ядат ядките от палмова салата. Сякаш е важно.

Хей, крещя в отговор. Аз също.

Също се крия в тоалетната, имам предвид.

Обзема те ужасна мрачна радост, когато единственият човек, който знае тайните ти, най-сетне е мъртъв. Родителите ти. Лекарят ти. Терапевтът ти. Социалната ти асистентка. Слънцето отвъд прозореца на банята се мъчи да ни покаже, че всички сме глупци. Само се поогледайте.

В църковната колония ни учеха да не искаме нищо. Да свеждаме кротко очи. Да се държим и да изглеждаме смирено. Да говорим простичко и тихо.

И вижте докъде го доведе философията им.

Те са мъртви. Аз — жив. Социалната асистентка е мъртва. Всички са мъртви.

Обмислям своя случай.

Тук при мен, в банята, има бръсначи. Има йодин за пиене. Сънотворни за поглъщане. Имам избор. Да умра или да живея.

Всяко дихание е избор.

Всяка минута е избор.

Да бъдеш или не.

Всеки път, когато не се хвърляш надолу по стълбите, е избор. Всеки път, когато не се блъскаш с колата, се връщаш в списъка.

Позволя ли на агента да ме направи известен, няма да променя нищо съществено.

Как наричате кридиш, който си има собствено токшоу? Мъртвец.

Как наричате кридиш, който се вози в лимузина и хапва пържола? Мъртвец.

В каквато и посока да поема, всъщност нямам какво да губя.

Според дневния график сега трябва да горя цинк в камината, за да прочистя комина от сажди.

Отвъд прозореца на банята слънцето наблюдава полицаите, които мъкнат по алеята социалната асистентка в найлоновия чувал с носилка на колелца към линейката с изключена лампа.

След като я открих, стоях дълго до тялото й, отпивах от ягодовото дайкири и просто я гледах — синя и с лицето надолу. Не трябва да си Фертилити Холис, за да го предскажеш отрано. Черната й коса стърчи от червената диадема върху главата й. Ручейче слюнка се е процедило по тухлите от ъгълчето на мъртвата й уста. Цялото й тяло изглежда покрито с мъртва кожа.

От самото начало можеше да се предвиди. Някой ден ще се случи на всички нас.

Да се държа благовъзпитано вече не вършеше работа. Време беше да пощурея.

Затова си забърках още един блендер с дайкирита, обадих се в полицията и им казах да не бързат, защото никой тук няма да си отиде.

После се обадих на агента. Истината е, че винаги е имало някой, който да ми казва какво да правя. Църквата. Хората, за които работя. Социалната асистентка. И не понасям мисълта да съм сам. Не понасям мисълта да съм свободен.

Агентът каза да почакам и да дам показания пред полицията. В мига, щом мога да тръгна, ще изпрати кола. Лимузина.

Черно-белите ми обяви са все още из целия град и съобщават на хората: „Дайте на себе си и на живота си последен шанс. Обадете ми се за помощ.“ Следва телефонният ми номер.

Е, всички тези отчаяни хора остават на произвола на съдбата.

Агентът каза, че лимузината ще ме откара до летището. Група хора от Ню Йорк, хора, които не познавам, вече пишат автобиографията ми. Агентът каза, че ще изпратят първите шест глави по факс в лимузината, за да запаметя детството си, преди да започна да давам интервюта.

Аз отвърнах на агента, че вече знам детството си.

В телефонната слушалка той каза:

— Тази версия е по-добра.

Версия?

— За филма ще измислим още по-пикантна версия. — Агентът пита: — Кой искаш да играе ролята ти.

Аз искам да си играя ролята.

— Във филма имам предвид.

Моля го да забави темпото, ако обича. Известността вече се превръща в по-малко свобода и повече график с решения и задача след задача, след задача. Чувството не е кой знае колко прекрасно, но е познато.

После полицаите цъфват на прага и влизат в дневната с мъртвата социална асистентка, снимат я с фотоапарат от различни ъгли и ми казват да оставя питието си, за да ми зададат въпроси за предишната вечер.

Тогава се залостих в банята и преживях нещо, което учебниците по психология биха нарекли „мимолетна екзистенциална криза“.

Мъжът, за когото работя, се обажда от тоалетната в ресторанта за ядките в палмовата му салата и денят е почти приключил.

Да живея или да умра?

Излизам от банята, заобикалям полицаите и се запътвам право към телефона. На мъжа, за когото работя, казвам да използва вилицата за салата. Да набоде ядката. Със зъбците надолу. Да поднесе ядката към устата си и да осмуче винегрета. После да я пъхне във вътрешния джоб на двуредното си раирано сако „Брукс Брадърс“.

Той казва:

— Ясно.

И работата ми в тази къща приключва.

Едната ми ръка държи слушалката на телефона, а с другата соча на полицаите да долеят ром в дайкирито.

Агентът казва да не събирам багаж. Стилистът в Ню Йорк вече е напълнил цял гардероб с памучно спортно облекло в моден религиозен стил а ла библейска власеница, което искат да рекламират.

Багажът ми напомня за хотели, които ми напомнят за полилеи, които ми напомнят за бедствия, които ми напомнят за Фертилити Холис. Тя е единственото нещо, което загърбвам. Само Фертилити знае нещо за мен, макар да не знае много. Вероятно знае бъдещето ми, но не знае миналото ми. Сега никой не знае миналото ми.

Освен може би Адам.

Те двамата, взети заедно, знаят за живота ми повече от мен.

Според графика ми, казва агентът, колата ще пристигне след пет минути.

Време е да продължа да живея.

Време е да се върна в списъка.

В лимузината ще има слънчеви очила. Искам да пътувам очевидно инкогнито. Искам черни кожени седалки и тъмни стъкла. Казвам на агента, че искам гъмжило на летището, скандиращо името ми. Искам още коктейли. Искам личен фитнестреньор. Искам да отслабна седем килограма. Искам косата ми да е по-гъста. Искам носът ми да изглежда по-малък. Металокерамични зъби. Брадичка с вдлъбнатина. Високи скули. Искам маникюр и искам тен.

Опитвам се да си спомня всичко, което Фертилити не харесва във външния ми вид.