Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skuld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimen (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Карин Алвтеген. Дълг

Шведска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2007

Редактор: Петя Пешева

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-100-3

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Когато Петер излезе на „Карлавеген“, снегът бе спрял да вали. Здрачаваше се. Огромен часовник с цифров екран във фоайето на „Лундберг & Ко“ го бе информирал, че часът е 16:42:34.

Лундберг го бе погледнал изненадано, когато Петер, събрал сили, направи своето предложение. Не беше сигурен дали е заради размера на сумата или заради нейната точност. Лундберг се бе поколебал само няколко секунди, преди да отговори, че ако Петер намери жената, той обещава парите да са негови.

Първоначалното чувство бе като печалба от тотото. Сякаш неговият най-остър проблем бе решен. И чак сега долу на улицата куражът започна да го напуска.

Пожела да вземе кутията със себе си.

Защо — така и не знаеше, но Лундберг не прояви съжаление, отървавайки се от нея. Сякаш като принца от „Пепеляшка“ той би дал царство и господарство само за да разбере на кого пасва пръстът. Това бе най-добрата и засега единствена идея, която не го въодушевяваше особено.

Пое дълбоко дъх и се позакашля, когато студеният въздух нахлу в дробовете му. Запъти се към станцията на метрото на „Карлаплан“. През изминалите месеци дори самата мисъл за пътуване с метрото му се струваше невъзможна, но сега в него бе запален нов пламък и той усещаше, че е готов да опита. Стига да бе добър знак.

Мина добре. Дори по-добре, отколкото се надяваше.

Двайсет минути по-късно той се промъкна през вратата на своето жилище на Осьогатан. Върху килимчето в антрето лежеше рекламна листовка на ИСА и писмо от банката. Пишеха, че желаят да се срещнат с него час по-скоро, за да преговарят за изплащането.

Болката в гърдите се обади, но той остави писмото настрана и взе телефонния указател.

В жълтите страници при детективските бюра не откри Виландер, а от телефонните услуги също не му помогнаха. Изпита леко чувство на неприязън при мисълта, че жената хладнокръвно е избрала тъкмо него, за да осъществи плана си. Че изобщо не е сбъркала, а грижливо е избрала именно него.

Опита да се отърси от тази мисъл и извади от хладилника кана с готов портокалов сок. Погледът му попадна върху залепената на вратата на хладилника бележка с номера на ревизора Ян Бенгтсон. Кой го знае как си седи сега под някоя палма на някой остров в Западна Индия с разхладително питие в ръка. Този тип отговаряше за счетоводството на фирмата на Петер Брулин — „Галер — Застрахователно дружество“ — през последните осем години… Преди единайсет дни на пода в антрето кацна писмо от местните данъчни власти, уведомявайки, че няма данни за внесени данъци от фирмата от четири години насам и че сумата заедно с лихвите и заема от банката вече е 1 352 000 шведски крони.

Телефонът на ревизора бе прекъснат без предупреждение и след известен брой разговори, които успя да проведе, преди да го обхване вцепенението, той разбра, че Бенгтсон е чест и добре познат посетител на конните надбягвания в Теби и Сулвала. Чиновникът в банката го изгледа състрадателно и заяви, че разбира колко е тежко положението, но че те не могат да направят нищо. Правилата са си правила.

Оттогава Демона и Улуф Лундберг бяха единствените същества, с които бе разговарял.

Огледа се в стаята, сякаш разчиташе да го осени някаква идея. Погледът му се спря върху черно-белия семеен портрет от онова, някогашното Минало, фотографията бе в тънка позлатена рамка и там, където позлатата бе опадала, бяха останали малки бели петна.

Ева се усмихваше широко пред камерата, а той самият изглеждаше леко сърдит. Едната ръка на баща им почиваше върху рамото му, а другата изчезваше някъде зад гърба на майката, която на свой ред бе положила своята върху десния лакът на Ева.

Единното семейство.

С всеки изминал ден той все повече се отдалечаваше. Далеч, далеч от онова, което отдавна го нямаше, но което неговият разум отказваше да приеме за загубено. Далеч. Някога. Невъзвратимо. Изчезнало. Никога вече.

Така и не му се удаде да отпусне хватката. Като ластик, опънат до крайна степен, до скъсване, така и той болезнено се придържаше към отминалото. Когато за нищо не трябваха обяснения. Когато ходът на времето бе ясен и не заплашваше никого. Когато той все още таеше надеждата.

„Времето преди“ и „Времето след“. В календара можеше да посочи датата, когато границата бе премината, но вътре в него преходът бе размит и се разпростираше върху доста голям срок. Времето, когато смелостта бавно, бавно, ден след ден, капка по капка го напускаше и на нейно място се настаняваше разбирането, че всичко е загубено. Че никога вече нищо няма да бъде достатъчно важно за него дотолкова, че да е готов да предизвика съдбата си. Да е готов да се бори за нещо, макар да знаеше, че все пак за всичко е късно.

А най-голямата му непреодолима мъка бе, че у него „Времето преди“ бе оставило смътни фрагменти от спомените, докато „Времето след“ бе приложило цялата си енергия, за да опита да направи липсата на тези спомени без значение.

Вече не знаеше какво му липсва.

Гледаше на живота си в цветове. „Времето преди“ бе светложълто, оранжево, окъпано в постоянна слънчева светлина. Всички остри ръбове и тревожни облаци, които сигурно е имало още тогава, постепенно бяха изгладени и отстранени. Във „Времето преди“ всичко имаше своята яснота, своето безгрижие, ухаеше на смазана кожа и одеколон „4711“. Вече в зряла възраст той случайно откри одеколона сред шишенца върху рафта в магазина ПУБ и изненадата от аромата почти го бе опиянила. В началото често пъти и в тържествени случаи той отвинтваше капачката и се оставяше да пътува във времето. А замижеше ли, чуваше звука на гласовете, долитащи откъм кухнята в жилището на Факторигатан, и радиото, което гърмеше у Густафсонови на горния етаж. Ароматът се превърна в неговата тайна машина на времето и копнежът за известен период стана по-поносим.

Но се оказа, че магическото съдържание на шишето не е за вечни времена. Всеки път изненадата намаляваше и накрая съвсем изчезна. Уханието се настани в царството на „Времето след“. Щом установи, че е загубил магическото звено, свързващо го с миналото, той напълно се съкруши и разочарован, с огромно чувство за загуба и униние, изхвърли шишето на боклука.

Още една отдалечаваща стъпка.

„Времето след“ бе лишено от аромати, бе масленозелено и с известно изключение за един-два кратки периода с годините се бе обезцветила.

Във „Времето преди“ той живееше в триетажна къща на Факторигатан в Хускварна.

Баща му бе пожарникар, загинал при пожар през 1965 г.

Това бе повратната точка, която никога не бе премината. Но той бе само на седем години тогава. Какво знаеше за празнотата, която щеше да го съпътства през целия му живот? Нима нещо, което бе толкова ясно, преставаше да съществува за секунди? Сякаш никога не го е имало? Бащините обувки още стояха в антрето, където ги бе оставил. Четката му за зъби го чакаше в банята. Книгата, която заедно бяха започнали да четат, лежеше разтворена върху нощното шкафче. Разбира се, че трябваше да го има. Само дето бе умрял… а пък щеше „да си дойде по-късно“.

Ала годините се точеха и за всичко вече беше късно.

Но малкото момче все още беше тук.

Напразно очакващо всичко да е както преди.

 

 

Майка му бе домакиня и чак до смъртта си преди шест години все очакваше Петер да поеме по героичния път на баща си.

В опит да уважи мечтите й, след основното училище той се записа да учи двегодишния технически курс, за да влезе в професионалната школа на Пожарната отбрана в Рузершсберг.

Не го искаха.

Общата му „физическа кондиция“ била слаба.

Унижението бе тотално.

За да не разочарова майка си, Петер никога не й спомена за това. Дванайсет години се издържаше като шофьор на автобус в Стокхолм, като същевременно звънеше в Хускварна и разправяше невиждани истории от своята работа в Пожарната команда. Две години по-голямата от него сестра го бе разконспирирала веднага, но заради майка им тя, за щастие, поддържаше неговите измислици.

По-голямата му сестра Ева, едва седемнайсетгодишна, се бе откъснала от родителския дом. Изпълнена с решителност, тя премина един ускорен курс и стана екскурзовод на Канарските острови. През седемте години на работа там майка им събираше пощенските й картички и гордо ги лепеше на кухненската стена. По онова време Петер все още живееше у дома и дори пет години след заминаването на Ева те все още висяха там като напомняне за нейната инициативност и неговата собствена посредственост.

Накрая на Ева й писна, домъчня й за Швеция, но вместо да се върне в родния си град, тя избра Гьотеборг. Понякога му се обаждаше, опитвайки се да го привлече там, но той така и не прояви интерес.

После, за голяма радост на майка си, Ева внезапно се омъжи за главния лекар в Салгренската болница и за три години набързо се сдоби с три деца. Петер рядко й се обаждаше, а и тя беше заета до гуша с трите си момчета. Когато пораснаха, Ева, вярна на навиците си, веднага се преквалифицира и се обучи до асистент-лаборант и оттогава имаше постоянна работа в Хесле.

Самият той така и не преставаше да се чуди как е възможно брат и сестра да са толкова различни, както бяха те двамата с Ева.

Петер не помнеше някога да са разговаряли за баща си. Поне не в началото. Неписано правило в семейството бе да не се говори за него. Малкото случаи, когато опитваше, майка му се затваряше като мида, разплакваше се и го молеше да се прибере в стаята си.

Ненавиждаше да гледа майка си да плаче. Когато губеше контрол, падаше последната защитна стена към външния свят и той оставаше напълно безпомощен. Толкова му се искаше да я утеши, но просто не знаеше как да се държи. Тя се вглъбяваше тъй силно, че оформяше около себе си някаква ципа и когато плачеше, тази ципа бе толкова осезаема, направо видима. Обграждаше я като ризница и ясно сигнализираше, че там вътре никой не е добре дошъл. За Да не я вижда разплакана и за да не бъде отблъскван, той престана да говори за баща см. Затова и нямаше представа как се е чувствала Ева или как е успяла да скъса с миналото и да си създаде собствен живот. Нещо, което така и не му се удаде.

Откакто се помнеше, бе таил постоянен страх от големите промени и преломи и винаги се бе дивил на вечния стремеж на човечеството към промяна и развитие. Отдавна се бе укрепил зад схващането, че онова съществуване, към което животните са се приспособили и където година след година може да минават без изисквания или жажда за прогрес и промени, е същото, за което е предназначен и човекът. Достатъчно е само да преброим самоубийствата в човешкото племе и после да се сравнят с тези в царството на животните, за да подкрепим теорията. Но сега, в днешното общество, всички са принудени непрекъснато да се приспособяват към нови технологии и нови навици. Дори само за да заемат книга от библиотеката или да извършат банкови операции.

И цялата информация за световните нещастия и беди се изсипва без изключение върху всекиго, промъква се във всеки тайник и всяко ъгълче, изпълвайки всички с още по-голямо безпокойство и безнадеждност. Никъде няма спокойствие. Значимото през вековете е поставено на карта и той се питаше дали някъде съществува някой, който да упражнява контрол, да знае накъде върви всичко това. И се питаше още дали съществува някой, който повече от него да изпитва огромно желание да захвърли всичко. Да зареже всичко, за да получи поне малко спокойствие.

Вече нищо не бе останало недокоснато. Всичко бе подчинено на постоянния лов за прогрес. Онези, които управляваха и вземаха решенията, изглежда, изпитваха всеобщ ужас от това да не би да оставят някому мъничко местенце непланирано и нерегулирано. Всеки квадратен метър от града и околностите му бе принуден да се развива и включи в градското планиране. Мечтата на всеки политик, изглежда, бе да срути някой стар индустриален район, за да построи небостъргач в своя памет. Петер бе напълно убеден, че най-ценното качество у бъдещия политик е комплексната липса на сантименталност и пълното отсъствие на интерес към миналото.

Самият той изпитваше огромно съжаление, когато в града разрушаха някоя сграда. Загубата на всички спомени, зазидани в стените от дълги години, се превръщаше в негова лична. Да унищожаваш стари постройки и области, където непознати хора са живели живота си и мечтали мечтите си, оставяйки своите отпечатъци, бе за него като да заличиш цял един дял от историята. Сякаш техните животи са били безсмислени, щом като с такава решителност се заличаваха техните следи. Всички онези, които не са успели да се обезсмъртят, като напишат фантастична книга или извършат нещо революционно за следващите поколения. Онези, които тихо са живели своя живот и не са заслужили да се сдобият с паметна плоча — с какво право се унищожават следите на тяхното съществуване? Сякаш са били без значение. Може би тъкмо в тази къща някой е изживял най-щастливия миг в живота си. Сякаш чувствата са останали в стените като поздрав към онези, които ще дойдат след тях? Може би могат да ги научат на нещо?

Той постоянно се възмущаваше от новите строителни проекти или градски планове, за които четеше във вестника. Но никога не би му и минало през ума да се опита да направи нещо, за да им попречи. Петер бе абсолютно убеден, че нито той, нито някой друг можеха да имат и най-малкото въздействие върху един взел решение политик, и с това свое убеждение той натрупа огромен запас от недоверие към бъдещето и силно усещане за собствената си незначителност.

 

 

Преди осем години негов приятел го убеди да остави постоянната си работа като шофьор на автобус и да стартира собствена фирма за прозоречни решетки. Приятелят му имаше необходимите познания. Петер дълго се колеба, но накрая се остави да го придумат. Получиха много поръчки, бяха страшно заети да произвеждат и монтират всякакви решетки и бронирани врати в отговор на прииждащите все нови и нови заявки. Теглиха заем от банката и купиха нови и хубави машини, за да изпълняват изискванията. Животът изглеждаше по-светъл, но той така и не посмя да разкаже на майка си за своите успехи. Продължаваше да звъни в Хускварна и да разказва небивалици за опасната си работа в пожарната и тя мълчаливо изслушваше историите му.

Само година и половина по-късно, когато фирмата все още процъфтяваше, един ден неговият колега разказа, че жена му получила добра работа в Йостерсунд, която не искала да изпусне, и попита Петер дали не би искал да продължи самостоятелно във фирмата. Имайки предвид постигнатото досега, нещата изглеждаха без особен риск и Петер откупи дела му заедно с неговата част от заема.

Времето минаваше и една сутрин преди шест години Густафсон от горния етаж се обади и му съобщи, че майка му е починала през нощта.

Изживя чувство на безтегловност и празнота, но при това положение той отдавна всъщност я беше загубил. Всички тези години на лъжи съвсем ги бяха отдалечили един от друг. Тя така и не го допусна под своята ризница и когато умря, най-голямата мъка бе усещането, че мечтата му най-после да разбере какво се крие там отдолу бе безвъзвратно отминала. Щеше да прибави още една надежда към всички останали, за които бе твърде късно.

Още една крачка на отдалечаване.

Опита се да си внуши, че е постъпил правилно, като я остави в неведение през всичките години, и когато гузната му съвест се обаждаше решаваше, че го е направил заради нея.

Но дълбоко в себе си знаеше, че го е сторил предимно заради себе си.

За да не вижда майчиното разочарование от сина и защото никога не успя да превъзмогне баща си.

Понякога историите му се струваха толкова живи, че почти им вярваше и това по някакъв начин му помагаше да възкреси спомените от „Времето преди“. Понякога успяваше да си внуши, че именно баща му говори чрез него, и това му даваше минута бягство от действителността и доказателство, че поне в нещо е съпричастен.

 

 

През последните три години нещата във фирмата се влошиха. Не знаеше дали се дължи на лошите времена, или чисто и просто пазарът се изчерпваше. Все по-трудно му беше да се справя с изплащането на заема, телефонът все по-рядко звънеше и все по-чести ставаха необяснимите атаки от сърцебиене и болки в гърдите. Отначало се опита да ги игнорира, но впоследствие станаха толкова натрапчиви, че го изплашиха. Отиде в поликлиниката. Един лекар прислуша сърцето му и то успокои, но за всеки случай получи направление за ЕКГ в Южната болница. Изследването показа, че е здрав, и лекарят хапливо се изкодоши, че ако всички са здрави като него, ще се спестят милиони от данъци.

След като никой не му откри нищо, му предписаха повече движение и при необходимост да се обади в психиатричната клиника.

Неприятностите го връхлитаха непрестанно и през изминалата половин година до голяма степен го поставиха в изолация.

По всяко време го обхващаше внезапно отвращение, което се усещаше почти физически. Най-малкото отклонение от правата линия на предвидимостта, с която живееше, задвижваше процеса и колкото по-изненадан биваше, толкова по-интензивни ставаха атаките. Като че изведнъж и без предупреждение му бяха смъкнали кожата и всички външни ефекти получаваха свободен достъп право в тялото му. Сякаш внезапно бе изложен на ужасна заплаха, без да знае откъде идва. Изпълваше се с непонятно безсилие, което го изпиваше отвътре и срещу което той нямаше никаква представа как да реагира.

Изпита невероятно желание просто да се предаде.

Поне да преустанови опитате да подреди живота си.

Първо бе сърцебиенето. Беше толкова силно, че гърдите го заболяха от напрежение. С нарастването му стана все по-трудно да контролира дишането. Тялото отказваше да повярва, че никакъв въздух не прониква по-надълбоко от гръкляна, макар да го поемаше двойно по-силно от обикновено и с по-големи вдишвания. Това го принуди да диша по-бързо и все пак имаше чувството, че се задушава. Той просто не получаваше нужния кислород.

После дойдоха болежките. Започнаха по ръцете и краката, надигнаха се нагоре по тялото. Ставаше му все по-трудно да се движи.

Слухът му се промени. Най-малкото потропване отекваше като пистолетен изстрел и всички звуци нахлуваха у него безразборно. Оглушителен шум ехтеше между ушите му и дори след като преминеше, ужасът вече изцяло го бе завладял. Сега въпросът бе в това просто да се опита да оцелее. И сякаш като последна дяволска фаза зрението му започна да отслабва. Зрителното поле се ограничаваше до някакъв тунел и малката дупчица в дъното бе мътна като мръсен прозорец с единствената разлика, че тази мътилка се движеше. Пълзеше наоколо като хиляди малки сиви мравки, които правеха всичко, за да го подлудят.

Загубата на зрението във вече ясната ситуация бе кошмарна. Нормалният контрол върху тялото спря да функционира и нещо или някой друг зае мястото му. Гигантски мрак напираше да се взриви от него, а тялото му с всички средства се опитваше да го възпре.

Ако допуснеше това да се случи, знаеше, че е загубен.

Обхвана го всепроникваща мъка, която нахлуваше във всяка клетка на тялото и правеше всичко, за да го убеди, че съпротивата е безсмислена. Пусни ме, крещеше тя. Предай се! Какво има да губиш?

Болката бе неописуема. След всеки пристъп той отново и отново се изненадваше, че атаката не оставя видими рани. Или поне синини.

Изчете сума ти медицинска литература, за да добие представа какво го е сполетяло. След много обиколки по библиотеките и поглъщането на стотици страници най-сетне в една книга откри глава за пристъпите на паника — „паникьорството“. Бе намерил онова, което търсеше. Описанието беше толкова точно, сякаш го бе написал лично той, но самата дума „паника“ го накара да затвори книгата и срамът от собствената му неспособност да се контролира изключи всякаква възможност да потърси помощ.

Да се обади в психиатрията — това не беше никаква алтернатива. Дори в най-развинтените си фантазии не би могъл да си представи как щеше да проведе разговора. Щеше му се лекарят в поликлиниката да можеше да разбере от какво страда, но сам съзнаваше колко малко разяснения му бе дал.

И така Петер ставаше все по-страхлив и все по-несигурен с всеки изминал ден и когато дойде съобщението за изчезналите данъчни вноски, изпадна в остра криза.

Бе напълно неспособен за каквито и да било действия.

 

 

Телефонът иззвъня. Той се поколеба. Напоследък му бе трудно да отговаря. Мислеше да се снабди с телефонен секретар, но и това като всичко останало не стана. Погледна часовника. Беше шест и половина, така че едва ли бе някой от банката. Пое дълбоко въздух и вдигна слушалката.

— Да, ало.

— Петер Далин ли е?

Позна веднага гласа на Лундберг. Изглеждаше развълнуван.

— Да, може и така да се каже — отговори той и почувства, че не е в състояние да поправи грешно изреченото му име. Май придобиваше известен тренинг да се приспособява към другите.

— Трябва да дойдеш тук. Вкъщи съм. Пращам ти такси. Тя е била тук! У дома!