Карин Алвтеген
Дълг (27)

Глава двайсет и седма

Измина краткото разстояние до Хумлегорден и седна на една пейка. Сняг изобщо вече нямаше и писукането на птичките напомняше за приближаването на пролетта. Пролетта. Тогава се очаква всички хора да се изпълнят с вяра в бъдещето и увереност в себе си. След това оставаше последната права до лятото и до ваканцията и щом човек включеше телевизора или радиото, тутакси го осведомяваха колко души са седели на каменните стълби пред Концертната зала с първия за годината сладолед в ръка. Тогава очакванията бяха най-големи и зимният мрак изглеждаше така далечен, въпреки че доскоро ги беше обгръщал.

Петер си избра пейка на слънце. Облегна се и затвори очи. Светлината бе достатъчно силна, за да усеща топлината.

Обмисляше положението си.

Преди седмина и половина всичко бе съвсем различно. Оттогава се случиха толкова неща, колкото за последните десет години. От един обременен с дългове, заплашен от фалит и неспособен на действие сухар сега той се бе превърнал в освободен от дългове, заподозрян в убийство, но все още неспособен на действие сухар и не беше сигурно дали всъщност има някакво подобрение.

Звук наблизо го накара да отвори очи. Откри, че едно куче се бе промъкнало до него и махаше с опашка току до коленете му. Протегна ръка и го потупа по главата. Подсвирване отнякъде накара животното веднага да реагира и то се впусна през тревната площ. Кучето тичаше на фона на светлината и Петер сложи ръка над очите, за да вижда по-добре. Не помогна особено. Но едно нещо успя да види.

Някой стоеше на ъгъла до Кралската библиотека и гледаше към него. Фигурата бе твърде далеч, за да различи подробности, но от движението на ръцете, които бавно се спуснаха от лицето, стана ясно, че човекът е гледал с бинокъл. Петер усети, че се смразява. Силуетът направи няколко крачки и изчезна зад ъгъла. Петер не вярваше на очите си.

Можеше да се закълне, че бе Демона.

Без колебание се изправи и хукна през тревата, като бързо взе стоте метра и зави зад ъгъла, където бе изчезнал силуетът. Нямаше жива душа. Продължи да тича по Хумлегордсгатан и после по Биргерярлсгатан. Нямаше я. Обърна се и мина напряко към главния вход на библиотеката, но бе спрян от голяма табела, която съобщаваше, че е затворено за ремонт. По-нататък стоеше строителен работник и Петер се затича към него.

— Изминете — каза задъхано, — видяхте ли случайно една тъмнокоса жена да минава току-що?

— Не, не съм забелязал — отвърна онзи. — Нали все пак се опитвам да работя.

Петер се обърна и тръгна.

Отново стоеше на Хумлегордсгатан. Изпълнен с лоши предчувствия, се опита да си внуши, че всичко е било от светлината и от неговите тревоги, изиграли му лоша шега.

Извървя пеш целия път до Осьогатан. Колкото повече вървеше, толкова по-сигурен ставаше, че не е видял нищо. Просто не можеше да бъде тя. Та нали той с очите си я бе видял да виси обесена от тавана на банята. Опита се да се отърси от неприятното чувство. Когато се прибра, се обади на гаровата информация да пита за часовете на тръгване на влаковете за Гьотеборг. После звънна на сестра си.

— Удобно ли е да дойда за няколко дни?

— Прекрасно! Добре си дошъл… когато искаш. Децата почти не те помнят. Обади се и кажи кога да те посрещнем на гарата.

Привършиха разговора и Петер взе все още неразопакованата чанта, оставена пред вратата. Започна да се приготвя. Мислите за преживяното в Хумлегорден не го напускаха и накрая той седна на леглото и вдигна слушалката. Набра телефона на Улуф. Обади се Лота.

— Няма го, излезе по работа — изчурулика тя. — Онази полицайка звънна и го потърси и веднага след това той излезе. Впрочем тя ти остави съобщение.

Петер преглътна. Лота продължи:

— Помоли ме да ти предам, че ти дължи пари за чаша чай.

Отначало Петер не разбра нищо. Нещо не се връзваше. После времето спря и сякаш го удари мълния. Реакцията бе толкова силна, че той изтърва слушалката. Когато накрая успя да я вдигне, Лота вече беше затворила.

Залута се между стените и жилището. Мозъкът му работеше на високи обороти и сякаш на филмова лента без звук събитията от изминалите дни се занизаха пред очите му. Никой друг, освен него и Демона не знаеше, че тя бе поръчала чай в кафенето на Нилен. Петер не можеше да повярва на това, което му казваше собственият му мозък.

Беше тя.

Будил Андешон.

Будил Андешон бе Демона.

Беше си го избрала от самото начало. Изпрати го при Улуф, който захапа стръвта, а сетне го принуди да тича като хрътка по всички посоки, които тя му показваше. Като някакъв наивен и доверчив тъпак Петер бе следвал следата, която тя внимателно оставяше след себе си, а щом се отклони, я предупреди сам за това и по този начин й даде всички възможности да промени плановете си. Очите, които за миг го бяха погледнали в кафенето. Как е могъл да не я познае?

Набра номера на мобилния телефон на Улуф, но абонатът не отговаряше.

Натисна копчето и се обади на телефонни услуги за номера на полицейското управление в Нормалм. Като удавник за сламка се хвана в отчаян опит да си изясни, че е възможно новото му откритие да се окаже недоразумение.

— Търся полицейски инспектор Будил Андешон — каза той.

Сам се чу колко е притеснен.

— Един момент — отвърна гласът от другия край и после настана тишина.

Петер чакаше, останал без дъх.

— Тя тук, в Нормалм, ли работи? — попита гласът.

— Да, най-вероятно.

— При нас няма такова име, но ще погледна в компютъра, за да видя къде може да работи тя.

Отново тишина.

— Съжалявам, но изобщо не намирам служителка с такова име. Искате ли да говорите с някой друг?

Петер затвори слушалката.

Безспорно тя играеше някаква супер хитра игра. Извадила бе невероятен късмет, че никой от тях не бе проверил телефонния й номер и че Петер не я позна от кафенето. Само един наистина болен човек може да поеме такива рискове. Някой, който няма какво да губи.

Петер набра номера, за който вече знаеше, че е на Демона, но никой не отговори.

Спомни си колко пъти обстоятелствата направо са били в ръцете й.

Само безумец може да има такъв късмет.

Трябва да намери Улуф!

Отново набра номера на кантората и попита Лота къде може да е отишъл. Не би било възможно тя да преодолее толкова неща, без да направи поне една-единствена грешка.

Отиде в антрето и се хвърли да търси списъка от лабораторията в Бекомберга из джобовете на сакото. Накрая го намери. На връщане съзря процепа за пощата и един спомен прониза мозъка му. Позвъни в централата на такситата.

— Името ми е полицейски инспектор Пер Виландер. Трябва да проследя един курс. — Помисли, пресметна на пръсти и продължи: — От Йотгатан на ъгъла с Осьогатан около четири и четвърт сутринта предишната сряда. Номерът на таксито е 2930.

— Момент, да погледна.

Само след няколко секунди служителката отговори:

— Имам го тук. С какво да ви помогна?

— Накъде е карал?

— За Тюскбагаргатан седем. Ако желаете, ще попитам шофьора дали си спомня пътника. Сега е на работа.

— Да, благодаря — отвърна той.

Тишина. Наложи се да изчака.

— Да, ало. Съжалявам, че трябваше да почакате. Каза, че не си спомня със сигурност кого е возил. Минали са доста работни смени оттогава.

— Благодаря за помощта — каза Петер.

Разтвори списъка.

Бинго!

Беше последното име: Аня Фрид, родена на 26.07.54. Адрес: Тюскбагаргатан 7.