Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skuld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimen (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Карин Алвтеген. Дълг

Шведска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2007

Редактор: Петя Пешева

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-100-3

История

  1. — Добавяне

Глава дванайсета

Лундберг бе станал от леглото и го чакаше. Таксито зави пред външната врата. Лундберг дойде, отвори, заключи и отново включи алармата.

— Какво, късни гости ли имаше, или нещо се е случило?

Той се вгледа тревожно в Петер.

— Някой се опита да влезе в апартамента ми. Имах късмет, че се събудих и изтърчах чак на Йотгатан, но не видях никого.

Той не спомена за преживяното на стълбището. В никакъв случай не искаше да загуби уважението на Лундберг.

— Поне видя ли дали беше тя?

— Не, не видях нищо повече от една ръка и стоманена тел през процепа за пощата. За миг зърнах и очите, но не мога да кажа, че е била тя. Стана много бързо.

Петер най-вероятно не би могъл да определи дали бяха нейните очи, дори и да бе гледал цял час, но той не довери това на Лундберг.

— По дяволите! — каза Лундберг. — Много съжалявам, че и на теб ти се случва. Ако е била тя.

За няколко секунди си помисли, че Лундберг ще му пред ложи да се оттегли от всичко, но той не го направи. Вместо това отиде в кухнята и приготви кафе. Верен на навика си, не попита Петер дали иска, а направо му протегна димящата чаша. Петер всъщност не понасяше кафе, от него го болеше стомахът, но точно сега реши, че това е без значение.

Най-много от всичко му се искаше да си легне.

Сякаш прочел мислите му, Лундберг каза:

— Настани се в стаята срещу моята спалня. Може да е малко разхвърляно, но леглото е хубаво.

Тръгна напред и запали лампата. Петер го последва. В стаята имаше голямо бюро, няколко полици, отрупани с папки и книги. На бюрото лежаха купища хартии и списания в някакво организирано безредие. Върху леглото Лундберг явно бе започнал нещо като сортиране, там имаше по-спретнати купища хартии и фотографии, стегнати с кламери във весели цветове.

— Както ти казах, малко е разхвърляно. В другия край на къщата има стая за гости, ако искаш да спиш там.

Без да дочака отговор, той започна да събира купищата от леглото.

— Тук е добре.

Петер бе опаковал няколко чифта чисто долно бельо, един пуловер и четката за зъби в чанта, която някога бе получил като подарък в някакъв клуб. Постави я на леглото, вече разчистено от книжата.

— Чаршафите са чисти. Никой не е спал в тях. Поне доколкото ми е известно.

Петер нямаше сили дори да се усмихне на шегата.

Лундберг му посочи вратата на банята и го остави. Петер събу панталоните си, съблече пуловера и се пъхна под завивката.

Остави нощната лампа да свети.

Стаята, както и всичко останало в къщата, бе обзаведена с вкус, а книгите и списанията й придаваха приятна атмосфера. Стените зад полиците бяха в светлосиво и просто гъмжаха от малки картини и рисунки от всякакви времена, но с един и същи мотив — лодки. Той лежеше в кревата и ги разглеждаше, удивен от колекцията. Пресметна — петдесет и седем картини.

Самият той бе колекционер, макар и от друг вид. Събираше спомени. Сувенири. Бележки, пресовани цветя от значими моменти в своя живот. Дори първата му аквариумна рибка лежеше хербаризирана върху копринена хартия в стара кутия от кибрит. Всеки билет за кино, който си бе купувал, лежеше описан с дата и заглавие в едно от неговите чекмеджета. На гърба отбелязваше с кого е гледал филма и какво мисли за него. Имаше три категории: хубав, много хубав и лош. Никога през живота си не бе изхвърлял пощенска картичка или писмо. Повечето сметки от кръчмата бяха в едно чекмедже заедно със стари членски карти, билети за влак или картички от конфирмацията на съучениците му. Събираше всичко, което бе свързано с определен случай. Винаги бе смятал, че някога, в бъдеще, ще му бъде много забавно да ги разглежда. Но сега, когато наближаваше 40-те, се питаше кога ли ще настъпи това време. Тогава, изпълнен с благодарност, щеше да отвори кутиите и да получи компенсация за всичките си усилия да съхрани изминалото време. Досега сбирката пораждаше у него само чувство за вина, защото няколкото случая, когато бе изгубил билет или театрална програма, му създаваха усещането, че не е пълна. Че постоянството е нарушено и контролът — изгубен.

 

 

Загаси нощната лампа и тутакси се изплаши от тъмнината. Пердетата не бяха дръпнати и известно време Петер лежа, преценявайки добрите и лошите страни на този факт, но накрая реши да ги дръпне. На връщане запали нощната лампа и отново се пъхна в леглото. Запита се кога за последно не бе спал у дома си. Минаха почти седем години, откакто бе в Гьотеборг при Ева, а преди това трябва да е било по времето, когато все още се срещаше със Сюзан.

Спомни си и една друга стая за гости — в дома на леля му в Несшьо. Беше седемгодишен и спа там пет нощи поред, след като се бе върнал в онзи ден от люлките в парка и бе намерил майка си легнала на пода в кухнята, крещейки, че татко изгорял. В онази стая имаше две лепта, но второто остана празно, защото Ева получи разрешение да нощува при майка си.

Цяла седмица никой не му каза какво всъщност се бе случило, а се извръщаха и само се опитваха да измислят колкото се може по-забавни игри или излети, за да го разсеят и да държат въпросите настрана. Ала нощно време, когато възрастните смятаха, че е заспал, той се взираше буден и слушаше през стената приглушените им разговори. Разбираше, че се е случило нещо ужасно, но то явно се отнасяше само до възрастните. Беше решил сега да е супер послушен, щом като всички възрастни бяха толкова тъжни. Пък и скоро щеше да си бъде вкъщи.

Когато седмицата изтече, чичо Стиг закара него и Ева у дома на Факторигатан в Хускварна, като през целия път се опитваше да накара децата да пеят и да играят разни игрички на думи. Много по-късно Петер разбра колко се е страхувал чичо му да не му задават въпроси. Ева седеше мълчаливо, но Петер пееше с всички сили.

Беше весел и когато влетя в жилището.

Майка му седеше на дивана. Помнеше колко се учуди, като видя подпухналото й лице и зачервените очи. Помисли си, че мама изглежда отвратително, и не пожела да седне при нея.

Тогава запита къде е баща му.

Реакцията на майка му толкова го изплаши, че този спомен заседна в съзнанието му завинаги. Тя започна да диша шумно и учестено, заплака като дете и изкрещя:

— Той е мъртъв! Той е мъртъв! Не разбираш ли? Никога вече няма да се завърне у дома! Повече никога няма да го видя! Нямате вече баща.

Петер избяга в стаята си и успя да заключи вратата след себе си, а всички оттатък се втурнаха да утешават мама.

Няколко месеца по-късно майка му продължаваше все така да слага масата за четирима, грижливо изпираше и гладеше дрехите на мъжа си. Пак и пак. Когато порасна, Петер разбра колко нечовешки силно е тъгувала за мъжа си и се питаше дали някога е могла да се възстанови.

Възмъжаването си Петер помнеше като усилие да се държи настрана, сякаш силите на мама никога нямаше да бъдат достатъчни. После се научи, че е най-добре да не се съобразява с нея, след като никога не можеше да се предвиди кога тя ще се умори.

Желанието й за живот бе угаснало заедно с голямата й любов и когато 26 години по-късно тя умря, никой не успя да установи причината за смъртта й.

С течение на времето Петер проумя, че нито той, нито Ева биха могли да запълнят празнината, оставена у нея след загубата на баща им, но дори до деня, в който тя почина, Петер постоянно се бе опитвал да го стори.