Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skuld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimen (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Карин Алвтеген. Дълг

Шведска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2007

Редактор: Петя Пешева

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-100-3

История

  1. — Добавяне

Глава двайсет и девета

Първо се възвърна слухът. Чуваше звуци, но не можеше да определи откъде идват. Беше невъзможно да си отвори очите и той опита да си спомни какво се бе случило.

В ноздрите му нахлу остър мирис и тялото му веднага реагира. Вдигна очи и в същия миг си спомни всичко. Тя стоеше надвесена над него и държеше нещо срещу лицето му. Той обърна глава, за да избегне неприятната миризма. Осъзна, че лежи на легло, и опита да се изправи. Нещо му пречеше. Краката и лявата му ръка бяха завързани.

Усети паниката да го връхлита. Какво всъщност искаше тя?

Погледна я, но не можа да каже и дума.

— Сега се дръж съвсем спокойно — каза тя. — Това е само предпазна мярка, докато се поопознаем. Ако викаш или опиташ да се освободиш, ще отидеш ей там, в тесния гардероб. А там вече наистина е тясно. Онази Елизабет Густафсон, дебеланата, изпълва почти цялото пространство.

Той погледна към затворената врата. Възможно ли бе? Възможно ли е, без да бъде забелязана, да е пренесла тялото тук? Не, не може да бъде! Сякаш дочула мислите му, тя продължи:

— Да не би да искаш да излезе и да каже здрасти?

Без да дочака отговор, отиде до гардероба и отвори вратата.

— Кажи здрасти на публиката! — рече и се изсмя.

Провря ръка, изтегли през пролуката една безжизнена ръка и помаха с нея.

Петер потърси с очи наоколо нещо, в което да повърне, но не намери. Провеси се колкото може по-далеч от леглото и изпразни стомаха си.

— Ех ти, мой малки Петер — каза тя с глезен глас. — Така ти се пада.

Той положи глава на възглавницата и затвори очи. Трябваше да помисли. Нищо не разбираше. Твърде много обстоятелства се промениха, твърде много хора се намесиха, за да може в замаяното си съзнание да сглоби ситуацията. Разбра, че единственият начин е да я попита. Ако това беше краят, най-малкото бе да поиска да знае защо.

Отвори очи. Бе се надвесила над грамофона и в следващия миг стаята се изпълни с музика. Тя затанцува, държейки ръката си свита като микрофон пред устата. Той позна мелодията: АББА, „Dancing Queen“.

Не издържа да я гледа. Обърна глава и се втренчи в стената.

Забеляза, че вече не се чувства уплашен, което невероятно го изненада. Толкова страх беше насъбрал напоследък, че направо не бе за вярване колко бе спокоен в сегашната ситуация. Може би запасите му от страх вече бяха изчерпани или чисто и просто той несъзнателно разбираше, че и това няма да помогне.

След песента музиката спря. Иглата опря в края на плочата и застърга.

Петер погледна изпод клепачите си и видя, че тя седи в един от фотьойлите.

Стаята бе доста голяма и освен леглото, на което лежеше той, имаше още кафяв диван от кадифе с два фотьойла, претрупана маса и една полица за книги. Стените бяха изпълнени с картини и афиши, поставяни в безпорядък, някои дори се застъпваха. Подчертаваха безредието наоколо и едва ли имаше по-подходяща от думата „хаос“ за тази атмосфера. Малкото останала повърхност, незаета от снимки, вероятно в предишния си живот трябва да е била зелена, но сега липсваха големи парчета и оттам надничаше зидарията. Напряко през тавана минаваше широка пукнатина, която можеше да накара и най-оптимистичния да се съмнява в издръжливостта му. Там, където пукнатината опираше в стената към улица Сибилегатан, висяха мръснозелени парцаливи пердета, полузакриващи прозорците. Подът бе засипан с вестници и боклуци, стари опаковки от храна и парцали. В стаята нямаше нито едно цвете или растение. Сякаш всички предмети в жилището бяха сключили тайно споразумение нито един жив организъм да не оцелее между четирите стени. Дори въздухът изглеждаше нездравословен.

Беше напълно ясно, че човекът, живеещ в тази кочина, не беше съвсем наред. Петер си даде сметка, че се намира в една стая с луд.

Иглата продължаваше да драска по плочата.

Той погледна към телескопа до прозореца. Чудеше се дали фигурата на Улуф все още е там. Дори самата вероятност за това го изпълни с въображаема сигурност и изпита необходимост телескопът да си стои на мястото. Сякаш уредът бе източникът на необяснимото спокойствие, което струеше от неговия окуляр.

Тя проследи погледа му и Петер веднага отмести очи. Не биваше да му отнема този последен контакт с обкръжаващия свят. Тя стана и за миг той реши, че е прочела мислите му. Успокои се, когато тя изчезна в антрето.

Загърчи се и се замята в своите окови. Седна в леглото. Лявата му ръка бе закопчана с белезници, те пък на свод ред захванати в дебела хапка на стената, а краката му бяха овързани с въжета.

Тъкмо полегна пак, когато онази се появи на вратата.

Отвращението го прониза като светкавица. Можеше горе-долу да изтърпи Будил Андешон и Аня Фрид, но не беше достатъчно подготвен за Демона.

Сега Демона стоеше на вратата.

Беше без палто, но перуката и очилата си бяха на мястото. Носеше червената рокля, която преди няколко дни бе видял завързана за стола на Улуф в офиса. Или може би беше преди години? Усмихваше му се широко.

Сърцето му заби лудешки.

Тя му се поклони и пусна отново плочата. Той извърна лице към стената. За секунда тя се озова до него, дръпна го за косата и го застави да обърне лице към стаята.

— Ще гледаш! Разбра ли, проклети глупако!

Изглеждаше напълно луда. Петер схвана, че тя се обижда, когато извръща глава от нея. Самият той от сърце искаше да пропусне тази гледка — как тя се прави на посмешище. Но явно бе решила да му представи спектакъл. Той се напрегна, за да не извърне пак глава. Онова, което видя, го накара да се засрами заради нея и дори усещането, че така й се пада, не помогна.

Беше наистина болен човек, нямаше съмнение. Но Петер се питаше какво общо има той с всичко това. Тя танцуваше ту предизвикателно, ту напълно безразборно. Понякога заставаше на четири крака или лягаше по гръб на пода с протегнати към тавана ръце, като през цялото време повтаряше буквално текста.

По средата на песента внезапно се изправи и застина. Изглеждаше объркана. Лявата половина на лицето й затрепери и тя излезе от стаята.

След Няколко минути се върна. Без рокля и без перука. Носеше същите панталони и пуловер, с които го посрещна.

Разликата беше шокираща. Сърдечната усмивка бе изчезнала и лицето й бе застинало в злобна гримаса. Петер за пръв път изтръпна от онова, което видя в очите й.

Изгаряща омраза.

— Какво искаш от мен? — попитаха устните му.

Тя не отговори. Отиде до грамофона и вдигна вилката.

— Какво общо имам аз? — продължи той. — Не съм заставал между теб и Лундберг. Напротив! Фактически той ме помоли да те намеря!

Тя се изсмя високо.

— Мислиш се за много умен, малко гадно нищожество — каза тихо. — Но нещо не си разбрал. Най-малко се интересувам от Улуф Лундберг. Той беше моята малка играчка и забавление за известно време. — Посочи към прозореца. — Седеше си там в стъклената си клетка, преуспяващ и надут пред очите ми, и всичко, което исках, бе малко да го поразтърся. Изпратих му няколко писма и той реагира по-забавно, отколкото си бях представяла. Седях ей там и го наблюдавах, когато си скубеше косите над дребните ми изненади. Беше като роден за експерименти. — Тя прихна. — Но после ми хрумна, че бих могла да съчетая полезното с приятното, и тогава реших да ви представя един на друг. Две нищожества, с които да си поиграя. — Усмихна му се. — Ти. Ти нищо не си разбрал. Майната му Улуф Лундберг. Не той ми трябва, разбираш ли? А ти, малки ми Петер. Ти ще платиш за всичко, което ми дължиш. При това не бързам. Четирийсет и две години ад не се отплащат току-така. Пък и за теб никой няма да пита, така че цялото време на света е наше.

По тялото на Петер пролазиха студени тръпки, втресе го. Все още бе лишен от способността да се страхува, но тялото му търсеше други начини да изрази своето.

— Какво съм направил? — попита предпазливо той.

— Нищо, малък Петер. Нищо. Там е работата.