Карин Алвтеген
Дълг (37)

Глава трийсет и седма

Два часа по-късно той глътна таблетката, която му даде Улуф, и най-накрая потъна в облекчителен сън.

Когато се събуди, в стаята беше полутъмно. Отне му малко време, за да подреди новите обстоятелства, и остана да лежи със затворени очи, опитвайки се да сортира всички факти от огромния емоционален запас. Искаше му се да не е толкова изтощен, защото разбираше, че това едва ли подобрява психическия му баланс. Мозък, така объркан и мъгляв като неговия, в тяло, което едва можеше да се изправи от леглото, не беше най-подходящата комбинация за ситуация като тази. Нуждаеше се от всичките си сили, от душевно равновесие, за да издържи на преоценката на своя живот, пред която бе изправен, и то без да се предаде и да се отпусне пред сантименталността и самосъжалението.

Щеше да е толкова лесно да позволи да бъде въвлечен в примамливата клопка. Да поеме по най-простия път вън от цялата обърканост, впрочем достигнала го, когато вече бе на дъното.

Но сега тук беше Улуф.

Петер стоеше на кръстопътя на своя живот. Улуф вече бе изчистил и утъпкал пътеката пред него. Единственото, което сам трябваше да направи, бе да продължи да диша и за първи път да вдигне взор към бъдещето, вместо вечно да се обръща, за да се увери колко много призраци от миналото го следваха.

Трябваше да ги премахне от пътя си.

Трябваше да ги остави и да заживее свой живот.

Ако не беше толкова уморен.

Беше и жаден. Гърлото му бе пресъхнало. Извърна глава и се усмихна, когато видя, че на ръба на масичката до леглото Улуф бе оставил кана с вода.

Сега наистина се грижеха за него. Някой бе чул молбите му.

Опита да се изправи на лакът и протегна ръка към чашата.

Насред движението си се спря и застина неподвижно с все още протегната ръка.

Чу звук.

Беше съвсем близо до него и в секундата, в която разбра какво е, рязко дръпна ръка и запали лампата.

Някой дишаше в стаята.

Седна в леглото и притисна гръб о стената. Всичко, което мислеше и чувстваше допреди час, се бе изпарило. Единственото, което съществуваше, беше страшната заплаха, на която бе изложен. Светът наоколо изчезна и стаята, в която се намираше, се сви до размерите на малка кутия.

Внимателно изви глава и погледна към пода. Столът до бюрото бе отдръпнат и в празното пространство стърчаха два голи крака.

Два голи крака с боядисани в червено нокти на всичките девет пръста.