Карин Алвтеген
Дълг (30)

Глава трийсета

Тя не каза нищо повече. Седна отново във фотьойла и се вторачи оттам в него. Вече нямаше и помен от усмивка по лицето й.

Той не посмя да задава повече въпроси. Чудеше се колко ли е часът. Откакто се бе пробудил, нямаше представа за времето. А освен това му се пикаеше.

Все още се чувстваше някак непонятно спокоен. Разбираше, че нейното най-голямо желание е да го види рухнал, но за първи път от много години тялото и душата му бяха партньори.

Навън бе тъмно. Сигурно Улуф бе излязъл от офиса. Мракът пролази и в жилището, но тя не направи усилие да запали някоя лампа. Сега беше само силует, стърчащ във фотьойла срещу осветлението, идващо откъм Сибилегатан.

Никой от двамата не бе проговорил в продължение на няколко часа.

Петер обмисляше положението си. И нямаше никакви идеи.

Споменът за фотографията на стената в другата стая се върна, което още повече го обърка. Сигурно бе видял нещо погрешно. Сети се за видението си в Хумлегорден. Сега бе ясно, че не е било никакво видение. Лицето от снимката сякаш бе залепнало зад вътрешния му взор и той вече знаеше какво бе видял. Себе си. Макар и с няколко години по-стар, с гладко пригладена назад коса. С риза и вратовръзка. И пуловер.

Никога не бе притежавал пуловер. Нито вратовръзка. Човекът на фотографията трябва да беше някой друг.

Двойник.

Двойник, когото Аня Фрид явно ненавиждаше.

Разбра, че първата и най-важна задача сега бе да я убеди, че го взема за някой друг.

— Кой е мъжът на снимката? — попита.

— Ерик Фрид — веднага отвърна тя.

Отговорът го смути. Предположението му бе неточно.

— Роднина ли ти е?

Тя не отговори.

— Мога ли да отида до тоалетната?

— Не — отсече тя. — Можеш да го направиш в панталона.

И се изсмя високо и злорадо.

Петер реши да стиска още малко.

Отново настъпи дълга тишина. Силуетът й седеше неподвижен във фотьойла.

Лежането започна да става неудобно. Чаршафът се бе усукал на топка под него и със свободната си ръка той опита да го оправи. Движението му напомни за нуждата от тоалетна.

Тя запя. Най-напред тихо, после все по-силно и по-силно.

— „Къде отиваш, малката? За пиене отивам…“

Когато стигна до първия припев „да дойда ли и аз?“, тя високо изрева, изправи се и изпя с крясъци песента докрай.

От долния етаж някой затропа.

Звукът изпълни Петер с надежда, но Демона продължи да крещи:

— Вървете по дяволите, проклетници!

Лампата на тавана светна. Той примижа срещу внезапната светлина.

— Трябва да отида в тоалетната — примоли се той.

— Нищо не ти трябва, лайно такова — беше отговорът.

Той се обърна към стената.

— Но ако ми се помолиш любезно, може и да те пусна — прошепна тя.

— Моля ти се, нека отида в тоалетната — опита той.

— Можеш и по-добре! Кажи „мила, добра Аня“!

— Мила, добра Аня — повтори той.

Нуждата не познава закони и достойнство.

— Кажи „мила, скъпа, фантастична Аня“ — продължи тя.

Той стисна очи и повтори думите й.

— Видя ли, че можеш — каза тя и изчезна към кухнята.

Върна се с нов чифт белезници и му нареди да протегне дясната си ръка. После се наведе над него и заключи свободния край около китката на лявата му ръка. Сега гледаше право в ноздрите й и това го накара да сведе поглед. Миризмата й го обгърна. Миришеше силно на стара пот и парфюм и той опита да сдържи дъха си. Тя го освободи от стената и той се изправи. За секунда му се дощя да я удари, но бързо схвана, че не печели нищо. Освен това страшно му се пикаеше. Тя вдигна един катинар, който явно беше причина краката му да стоят неподвижни на ръба на леглото, и той ги прехвърли навън. Въжетата обаче останаха около глезените му и се принуди да подскача, за да се придвижи по пода.

В антрето хвърли поглед към следната стая и видя фотографията. Приликата бе изумителна.

— Голяма или малка нужда? — усмихна се тя.

Той заподскача до ръба на тоалетната и се опита да свали ципа на панталона. Толкова му се пикаеше, че дори не чувстваше срам. Все едно да се облекчаваш пред куче. Фактът, че е жена, той почти бе забравил.

— Ако не искаш да се изпикая на пода, трябва да подържиш — се чу да казва.

Не вярваше на ушите си. Обърна се и я погледна.

Тя реагира мълниеносно. Изниза се от тоалетната и застана с гръб към противоположната стена на антрето. Гледаше го с широко отворени очи и дишаше забързано и шумно.

Той обърна глава и се опита да уцели колкото може тоалетната чиния. Повечето се стичаше извън ръба й и се лееше по пода. Помъчи се да предпази краката и панталона си. Трудно успя да завърти крана за водата. Изпитваше остра нужда да си измие ръцете. С периферното си зрение я зърна да се появява на вратата и преди да успее да реагира, иглата се заби в гърба му.

Последното, което усети, бе вонята на урина.