Карин Алвтеген
Дълг (34)

Глава трийсет и четвърта

Улуф си беше отишъл и той бе сам в стаята. Боляха го раните по ръцете, които бе нарязал от стъклата на прозореца. Цялото му тяло бе изтощено, но мозъкът работеше на високи обороти. Смесицата от объркване и страх не го оставяше да заспи. Сети се за писмото в джоба на панталона. Няколко пъти искаше да помоли сестрата да му го донесе, но се разколебаваше. Още не беше готов. Смяташе, че каквото и да съдържа писмото, от него той най-вероятно щеше да научи нещо, което не е знаел преди, и нямаше представа как би реагирал. Беше изправен на ръба на огромна пропаст и се страхуваше да не загуби опора и да падне в нищото, ако прочете писмото.

Коя беше тя?

Какво общо имаше майка му с нея?

Натисна копчето, за да привлече вниманието на нощната сестра. Само след една-две минути вратата се отвори и тя влезе в стаята му.

— Извинете, че ви безпокоя, но ще бъдете ли така любезна да ми подадете панталона? Има нещо в джоба, което ми трябва.

Тя отвори един от долапите вляво от вратата и започна да търси из дрехите му. Намери панталона и го извади от шкафа.

— Трябва да се изпере — каза тя и сбърчи нос.

Той се изчерви.

— Няма нищо в джобовете. Впрочем кой джоб?

Сякаш го заля ледена вълна и той седна в леглото.

— Дайте тук да видя!

Тя дойде при него и му подаде панталона. Вонеше на мръсотия и урина. Петер бръкна в десния джоб, където си спомняше, че бе оставил писмото.

Беше празен.

Сестрата се бе върнала до шкафа и сега търсеше по пода в тясното пространство.

— Какво търсиш? — попита тя. — Нещо важно ли е?

Не можеше да отговори. Дишаше задъхано и учестено. Тя отново дойде при него.

— Как си? Опитай се да полегнеш, моля те. Ще ти донеса нещо за спане.

После излезе.

Той не се колеба нито секунда. С рязко движение махна лепенката, която го свързваше със системата, и внимателно извади иглата. Прехвърли крака през ръба на леглото и опита дали все още го слушаха. Макар и трудно, но вършеха работа. Нахлузи панталона и напъха бялата болнична риза под чаршафа. Обувките и сакото му не бяха в шкафа, сигурно бяха останали в жилището.

Промъкна се бос в коридора и се огледа. От една отворена врата вляво долитаха звуци и той бързо се насочи в противоположната посока.

Коридорът свършваше със стъклена врата, а зад нея бе стълбището. Той я отвори колкото може по-тихо и почти се затича надолу. Два етажа по-долу отвори врата, подобна на онази, през която току-що бе минал, и се озова в друго отделение.

Белият часовник на тавана показваше почти четири и половина.

До първата врата отдясно пишеше „Зала 8“ и той тихо я открехна.

Имаше късмет. В стаята лежаха и хъркаха петима мъже. Шестото легло бе празно. Шкафовете бяха разположени досущ като в неговата стая и той внимателно започна да отваря вратите. Първите обувки, които намери, бяха 45-и номер, затова ги остави. В следващия шкаф имаше стари гимнастически обувки, които нямаше да липсват дори на собственика им. Той ги взе и се измъкна от стаята. Поколеба се дали да не вземе и някое сако, но се отказа. Все още не беше уличен в някакво престъпление и бе твърдо решен да продължи пътя си.

Стълбите свършиха и Петер се озова пред отвора на голяма тръба. Спускаше се ниско от тавана и със сигурност минаваше под земята поне на 150 метра. Той се напрегна. Навярно вече го търсеха, трябваше бързо да се измъкне от сградата. Натисна всички брави, покрай които минаваше, но навсякъде беше заключено. Мина покрай асансьор. Самообладанието му бе на свършване, но той се вмъкна в кабината. Натисна копчето за партера. Нищо… Опита и с останалите бутони, но асансьорът бе като умрял. Удари с юмрук по стената и прилепи чело към хладната стомана.

Вратата на асансьора се отвори. Той се сгърчи, сякаш някой го бе ударил, и внимателно извърна глава.

Появи се мъж на около 25 години, в бяла униформа, с голяма връзка ключове в ръка.

— Здрасти. Накъде?

— Навън — отвърна Петер колкото се може по-овладяно.

Мъжът пъхна един от ключовете в ключалка на таблото и завъртя. После натисна един бутон и асансьорът тръгна. Петер му обърна гръб, но усещаше погледа му във врата си.

— Ти не си ли от трето?

Петер кимна. В този миг асансьорът спря. Спътникът му го разглеждаше и Петер се молеше на господа вратите да се отворят. Май бог го чу незабавно, но в мига, в който направи крачка напред, усети ръката на онзи върху рамото си. Спря се.

— Слушай. Тук нямаме трето отделение. Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

Петер трескаво се опитваше да размисли. Не, не и сега, когато бе толкова близо! В същия миг вратите на асансьора тръгнаха да се затварят, Петер бързо се обърна и блъсна мъжа в кабината. Последното, което видя, беше изразът на изненада на лицето му, после то изчезна в процепа между вратите. Затича се към изхода.

Чудеше се как така късметът този път бе на негова страна.

След две минути бе на паркинга.

Беше му студено без сако. След десет минути вече псуваше почтеността си.

Трепереше от студ.

Отне му около половин час да отиде до Тюскбагаргатан. Целеустремеността му бе взела връх над всички останали чувства и дори мисълта, че може да срещне нея, още не му бе хрумнала.

Трябваше му писмото.

То бе по-важно от всичко останало. Нищо не бе от значение, единствено това — да си върне писмото.

Натисна всички копчета на домофона. Някой попита кой е, но той не отговори, накрая бравата избръмча.

Беше на половината път.

Сега бе точно обратното. Мозъкът му бе поел командването и не разрешаваше на тялото да се поддаде на изтощението. Краката трепереха, дишането бе затруднено, но той не си позволи да спре, а тръгна нагоре по стълбите.

На четвъртия етаж спря и се ослуша. Не чуваше нищо, освен собственото си дишане и продължи към последния етаж.

Вратата на Аня Фрид бе разбита, полицията бе сложила надпис, че районът е отцепен поради полицейско разследване.

Вслуша се навътре към жилището. Беше тихо. През зеещата дупка на вратата видя, че няма запалена лампа. Навън се развиделяваше и той се отказа да запали стълбищното осветление, а предпочете да се задоволи със светлината, идваща от големите прозорци на стълбището. Опита резето. Беше яко, но не толкова, че да не се поддаде на устремната му сила. То с трясък се освободи от пантите и той застана там замрял, заслушан за евентуални реакции откъм стълбите.

Нищо не се случи.

Сигурно нямаше повече от двайсет часа, откак бе напуснал жилището. Никога не би могъл дори да предположи, че толкова щеше да бърза да се върне тук.

Вратата се отвори и Петер за втори път през живота си влезе без колебание. В апартамента бе тихо. Запали лампата на тавана, коленичи насред стаята, където бе лежал като затворник, и затърси сред боклуците по пода. Продължи и в кухнята, и в другата стая, макар да знаеше, че е невъзможно да го е изпуснал там. Усещаше, че куражът го напуска. Най-вероятно се бе изплъзнало по пътя към болницата. Отпусна се с разтворени колене и обхвана с длани главата си.

Не може да бъде!

Панталонът му вонеше ужасно.

Тоалетната!

Спусна се към антрето и влетя в тоалетната. Миризмата на урина го блъсна като стена, но без да се колебае нито миг, той се хвърли на пода и затърси. Откри го най-отзад, в дъното зад тоалетната чиния. В съзнанието му нахлу облекчение, силно като успокоителна инжекция. Взе писмото и още веднъж прочете надписа върху плика.

Не се беше излъгал.

В антрето висеше сакото му, портфейлът все още беше там. Без повече да се озърта, напусна жилището и остави вратата да виси на пантите.

Слизайки по стълбите, внимателно пъхна писмото в портфейла и същевременно погледна дали всичките му пари лежат недокоснати в отделението за банкноти.

Долу на улицата той спря първото такси.