Карин Алвтеген
Дълг (11)

Глава единайсета

Часът минаваше два, когато Петер влезе в офиса на Лундберг. По пътя се погрижи да хапне добре. Палачинки и две печени яйца в ресторант „Малка Будапеща“.

Под мишница носеше картината. Когато Петер махна хартията, Лундберг с отвращение се извърна. Крещящите рози и позлатената рамка силно контрастираха с обстановката.

— Направо не знам на коя стена да я окача — каза Лундберг с крива усмивка. — Дали да я дам на Катерина за благодарност? Сигурно ще освежи онова жилище.

Петер не отговори. Вместо това разказа за резултатите от пробите в лабораторията на сестра му.

Лундберг слушаше внимателно, после облекчено въздъхна, когато разбра, че жената все пак не е бременна. Когато Петер млъкна, Лундберг седеше тихо, сякаш се опитваше да асимилира цялата информация.

— Да си имал някога сифилис? — попита Петер и тутакси се вторачи в тавана. — Искам да кажа, евентуално да си я заразил?

Лундберг поклати глава.

— Не, доколкото знам. Нямаше ли да се забележи?

— Нямам представа — откровено отвърна Петер. — Но би трябвало. Може би трябва да отидеш и провериш, ако тя е от твоите… случайни познати. Явно е носела болестта двайсет години.

Лундберг въздъхна тежко:

— Значи това заслужава човек след четиригодишно въздържание. Може би трябва да се обадя в болницата. Нали имам опит… да ходя там и да се оставям да ме унижават.

На Петер му се искаше да изоставят тази тема.

— Направил съм списък на всичко, което знаем за нея. Досега, разбира се — прибави той, тъй като списъкът не беше много дълъг. Прочете го точка по точка: — Жена с кръвна група нулева Rh отрицателен. Висока около един и седемдесет. Неизвестен цвят на косата. Болна от сифилис. Потърсила е клиника някъде през март деветдесет и шеста година. Там е оставила кръвна проба, но не е била лекувана. Икономически добре обезпечена.

Лундберг повдигна вежди.

— Имам предвид цветята и картината. Трябва да са стрували доста — допълни Петер. Не каза нищо за хилядата крони, които бе получил.

Лундберг кимна. Изправи се и отиде до големите прозорци.

— Можеш също да прибавиш, че е само с девет пръста на краката.

Петер послушно го добави в списъка, без да забележи иронията в гласа на Лундберг.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Не знам точно. Надявам се на повече сведения от лабораторията на сестра ми. — Но ако трябваше да бъде честен, нямаше никаква представа какво да предприеме оттук нататък.

— Размисли ли за моето предложение? — попита Лундберг.

Петер разбра, че той има предвид поканата да поживее известно време в Салтшьо-Дувнес. Спомни си страха, който бе усетил в гаража, и не изпита желание да го преживее отново. Въпреки всичко се чувстваше по-сигурен в своето собствено жилище.

— Няма да е тази нощ — отвърна. — Тази вечер ще имам гости.

— Предложението ми остава в сила — каза Лундберг.

Върна се у дома пеша. Беше студено, но приятно. Чувстваше се по-добре от дълго време насам. Неочакваните събития от изминалите дни бяха като ваканция в сравнение с еднообразния и безсъдържателен живот на Петер Брулин. Внезапно се бе появил някой, който имаше нужда от него, който му вярваше. Не помнеше откога не бе изпитвал това чувство. Даваше му усещане за признание и правомощия, вдъхваше му сила да опита да помогне на Лундберг — нещо, което не бе изживявал преди.

Сякаш си беше роден с чувството за непълноценност и като повечето хора, които излъчват подобни сигнали, най-често към него се отнасяха точно така. Щом той не вярваше в себе си, едва ли можеше да иска това от останалите. С годините привикна винаги да стои най-отзад и да се задоволява с онова, което не устройваше другите. Сякаш нямаше право да изисква нещо повече.

С Лундберг нещата стояха по-различно. Гледаше на него като на равен. Дори като на личност, способна да разреши проблем, с който самият той не можеше да се справи. Вярата на Лундберг в неговите способности открехна у Петер отдавна затворена и закована врата. За първи път от много, много години насам не бе обърнал гръб, за да избяга от едно предизвикателство, а бе останал и бе направил опит, което го издигна на хиляди метри в собствените му очи.

Дълбоко в душата му, лишена задълго от развитие, едно семенце бе посято и бе започнало да расте.

Прекара вечерта пред телевизора с отворена кутия претоплена супа с месо. Към десет часа взе сънотворно и почти веднага заспа. Сънува, че по пода на апартамента тичат огромни, тлъсти плъхове. Бяха си изградили мостчета чак до леглото му, но той не можеше да отвори очи, още по-малко да помръдне. Чуваше как се приближават все по-близо и по-близо и се опита да извика за помощ.

Седна в леглото. Отведнъж се разбуди напълно. Часовникът показваше 4:13. Огледа се наоколо. Улична лампа осветяваше стаята през лишения от пердета прозорец. Не видя никакви плъхове, но ги чуваше. В жилището имаше някакви неизвестни досега шумове.

Стана, загърна се със завивката, затаи дъх и се вслуша. Звуците идваха от антрето. Той внимателно се придвижи натам. Сърцето му биеше в гърдите като препускащо стадо слонове.

Сноп светлина осветяваше малкото антре. Той внимателно провря глава и видя, че светеше откъм процепа за пощата. Ръка в кафява ръкавица се пъхна и задържа капака, за да може отворът да е по-голям. Дебела стоманена тел опитваше да се усуче около бравата.

Петер реагира, без дори да се замисли.

— Какво правиш, по дяволите! — изкрещя.

В процепа за секунда се появиха две очи, после снопът светлина се насочи право към него и го заслепи. Той закри с длан очите си. В следващия миг чу как капакът хлопна и по стълбите затопуркаха бързи стъпки. Все още заслепен, Петер запали лампата, изтича и навлече панталона си.

След миг вече бе на стълбището и чу как вратата на партера се затвори. Без да се колебае, както беше бос, запрепуска по стълбите надолу.

На улицата бе пусто. Цялата Осьогатан бе безлюдна. Затича нататък, към Йотгатан, но единственото, което видя, бе изчезващо към площада на Кметството такси. Опита се да запечати в паметта си номера на колата: 2930. 2930. 2930…

Откъм южната страна на улицата приближаваше група шумни младежи и той осъзна, че е изтичал навън гол от кръста нагоре. Не искаше да ги среща, затова се обърна и побягна назад.

Вратата на жилището бе широко отворена, както я бе оставил. Стоманената тел висеше от процепа като злодейско оръжие, като изоставена заплаха. Страхът го заля. Пълзящ, ужасен, вцепеняващ страх. Минутите се точеха. Задиша все по-учестено, ушите му бучаха. Усещаше, че тялото му трепери.

Лампата на стълбището угасна. Внезапният мрак и светлината откъм стаята му задълбочи още повече тъмнината в апартамента и всичко зад него сякаш раззина паст като бездънен фон. Не можеше да се движи.

Отнякъде дочу звуци, но бе неспособен да определи откъде идват и дали мозъкът му ги произвежда. Всеки удар на сърцето отекваше в главата. Усещаше пулса си във всяка част на тялото.

Отварянето на вратата долу му се стори като изстрел. Някой се качваше по стълбището.

2930, 2930,2930 — бе единствената му мисъл и той започна да повтаря цифрите като мантра.

С огромно усилие на волята успя да обърне глава, за да види кой се приближава. Мозъкът му се приготви за битка, но тялото бе парализирано.

Беше разносвачът на вестници.

Човекът доста се изненада, като го съзря. Оставаха му още няколко стъпала до етажа, но спря и се втренчи подозрително. Петер беше с гол гръб към него, но главата му бе извита така, че се гледаха в очите.

— Какво става? — внимателно запита мъжът. Петер се помъчи да се отпусне. Най-страшният ужас го напусна. Опита да се завърти, но успя наполовина и остана така в неестествена поза.

— Някой се опита да влезе — каза накрая и се напрегна, за да звучи колкото се може по-спокойно. — Не знам дали още не е вътре.

Разносвачът се поколеба:

— Обади ли се на ченгетата?

— Не.

Мъжът изкачи последните стъпала, явно решен да му повярва.

— Мога да остана с теб, ако искаш. Знам какво е. Миналата есен имаше взлом при майка ми.

Петер кимна.

Влязоха в антрето. Петер бе като вкочанен и му бе трудно да се движи естествено. Човекът попипа стоманената тел и промърмори:

— Мамка им. Знаеш ли, че ако арестуват петдесет души в Швеция и ченгетата знаят много добре кои са тези петдесет души, то престъпността в страната ще намалее с шейсет процента. Толкова са онези, които вършат тези работи. Мамка им!

Петер влезе в стаята. Беше празна. Междувременно човекът бе отишъл в кухнята и се провикна, че и там няма никого. Погледна в гардеробите и в банята, и под леглото, но апартаментът беше празен.

— Изглежда окей — заяви мъжът. — Трябва да изчезвам. Ето ти вестника.

— Благодаря — каза Петер, имайки предвид и помощта, и вестника.

— Добре, добре. Не забравяй да звъннеш на ченгетата. Ще дойдат, ще те запишат и после ще хвърлят всичко най-отдолу в някаква проклета папка, която никой после не може да намери. Но ако имаш късмет, може да те включат в статистиката.

Петер опита да се усмихне.

Заключи грижливо вратата и използва стоманената тел, за да укрепи бравата. Запали всички лампи и седна до кухненската маса. Часът беше пет и пет. Опита да изчисли колко време бе стоял на стълбището. Трябва да е било поне половин час. Всяка клетка на тялото му крещеше от изнемога след напрежението, но той не посмя да си легне.

Мислеше за Демона.

Но какво всъщност искаше? Наистина ли се бе опитала да нахлуе в жилището му, в неговата крепост? Само вероятността за това му бе достатъчна за паника.

Петер се запита как ли се бе държала онази, за да успее със своя терор да застави двама възрастни мъже да бъдат като обсебени от нейното съществуване. Собствената му реакция в този момент не го изненадваше кой знае колко. Той поначало не беше храбър човек, пък и точно сега някак можеше да поеме в себе си страха, който изпитваше от жената и заплахата, която тя представляваше. Но Лундберг? Нямаше вид на човек, който лесно се плаши.

Вдигна слушалката и набра номера на полицията. Преди да успеят да отговорят, той затвори, взе каталога и набра друг номер. Минаха няколко минути, после чу предпазливия глас на Лундберг:

— Да?

— Аз съм, Петер. Ако поканата ти остава, с удоволствие ще дойда още сега.