Карин Алвтеген
Дълг (38)

Глава трийсет и осма

Ужасен, остана в леглото. Не можеше да помръдне.

Цялото му тяло и душата бързо изясниха, че въртележката, на която бяха подложени през последното денонощие, бе повече, отколкото можеха да поемат. Това трябваше да се свърши.

Дишането му се наруши, въздухът нахлуваше неравномерно и бързо в дробовете. Той осъзна, че ако не се стегне веднага и не задиша по-спокойно, ще получи пристъп на хипервентилация. Вече усещаше бодежи в ръцете.

Погледът му бе прикован в онези крака. Когато реши, че е минала цяла вечност, те се раздвижиха и иззад ръба на бюрото погледна едно око.

Нямаше съмнение чие е.

Русата й коса бе станала ръждивочервена от засъхнала кръв, а окото бе зачервено и дълбоко хлътнало в тъмнолилав ореол.

Тя се измести малко и му показа цялото си лице.

Дишаше тежко и с усилие. Не го изпускаше от поглед, но клепачите й бавно премигваха и за секунда му заприлича на механична кукла, на която свършват батериите.

Лицето й носеше явни белези от боя, който той й бе хвърлил, и на равни интервали се изкривяваше от силни гърчове.

Тя не каза нищо, но продължи да се взира в него с празни очи.

Той не можеше да спре хипервентилацията. Увеличеното вдишване на кислород бе достигнало всяка част на тялото, ръцете и краката му бяха вцепенени. В едната половина на лицето си усети ясни признаци — сякаш бе получил внезапен мозъчен удар и бузата, както и устата от тази страна висяха, а по чаршафа се стичаше слюнка. Ръцете му се бяха притиснали до гръдния кош и пръстите стърчаха като птичи нокти. Беше извън всякакъв контрол. Невъзможно му бе да повлияе на дишането си. Пред очите му заиграха точици, но някъде иззад сивата пелена видя как тя с мъка се изправя и се приближава.

Опита да удари главата си в стената, за да привлече внимание, но стената бе каменна и звукът замря още в стаята.

— Никой няма да те чуе — проломоти тя. — Прерязах му гърлото.

Той я виждаше някъде далеч в дъното на тунела. Усети, че ще загуби съзнание, а тогава вече беше свършено с него.

— Почти успя да ме убиеш — продължи да ломоти тя, — но преди това ще ти върна нещо, кое то си ми дал.

Видя я, че залита.

Тя се обърна към бюрото и той предположи, че взема нещо от кутията с писалки. С огромно усилие преодоля двете крачки до леглото и по-скоро се свлече, отколкото седна пред него.

Сега цялото му лице бе застинало в гримаса, краката и ръцете го боляха от усилието.

— Най-сетне, татко! — прошепна почти беззвучно тя. — Ще получиш онова, което ми даде.

Вдигна над него ножа за рязане на хартия и той затвори очи.

Чу я да стене и погледна.

Ножът стърчеше от лявата й ръка, кръвта се стичаше по китката и образуваше малка локва върху чаршафите.

Гледаше го в очите. С нещо като свръхестествено усилие тя протегна ръка и остави кръвта да се стича по лицето му.

Огромни гърчове обхванаха тялото му и той не беше в състояние да затвори уста. Усети вкуса на кръвта по езика си.

Тя смъкна ръка и с мъка издърпа острието. Лицето й се изкриви от болка. Бавно повдигна ножа до лицето му.

— Най-добре е да направим малка рана, така че поздравът със сигурност да влезе. Би било жалко, ако не мога да ти върна подаръка.

Усещаше върху бузата си тъпото острие.

Внезапно стаята се взриви.

Дъжд от стъклени парчета се стовари върху тях и в същия миг се отвори и вратата.

Когато отново погледна, тя се намираше в другия край на стаята между двама униформени полицаи, а трети влизаше през строшения прозорец.

Тя изкрещя.

Пресипнал вик изпълни стаята и той за миг загуби зрение.

— Къде си ранен? — извика един от полицаите, но той не можеше да отговори.

Помещението се изпълни с полицаи и в следващия момент Улуф се появи пред него.

Той изкрещя на полицаите:

— Изведете я оттук, по дяволите! — След това се обърна към Петер: — Ранен ли си? Опитай да кажеш къде си ранен!

Петер витаеше на тавана. Долу видя себе си, Улуф и полицаите. Улуф бе успял да го положи на леглото — така както бе сгърчен в ембрионална поза. Двама мъже, облечени в бяло, се втурнаха в стаята, единият започна да преслушва сърцето му, а другият мереше кръвното налягане. През цялото време разговаряха дрезгаво помежду си. Лицето на Улуф беше тебеширено-бяло, а дланта му галеше Петер по челото. Цялото легло бе подгизнало от кръв.

— Трябва да премахнем шока — каза единият в бяло. — Дай му нула пет атропин.

Сложиха кислородна маска върху устата му.

— Трябва да интубирам! Извинявай, би ли се преместил малко?

Улуф се изправи и отстъпи крачка встрани от леглото, за да направи място на лекарите.

Петер усети през гърлото му да минава тръбичка и видя как гръдният му кош се вдига и спуска.

Падна назад в леглото и се сля с тялото, което лежеше там. Някак неясно, като през мъгла, осъзна, че някой го вдига и го изнася от стаята.