Карин Алвтеген
Дълг (24)

Глава двайсет и четвърта

Лежеше на леглото и плачеше. Като дете. Копнееше за мама и татко, за някакво удовлетворение, каквото никога не бе преживял истински, докато не срещна Улуф Лундгрен.

Изпитваше дълбоко и искрено желание някой да се грижи за него.

Да се грижи, независимо от всичките му провали, да го приема такъв какъвто е. Някой, който чисто и просто го ценеше, такъв какъвто е.

Сега знаеше какво е изпуснал в живота си, и то с кристална яснота, раната бе толкова дълбока и така възпалена, че със сигурност никога нямаше да зарасне. За него животът му бе нерешена загадка и нямаше представа как би могъл да я реши. Някой сигурно бе пропуснал да му даде знак. Някой бе забравил да го научи какво се прави, когато живееш. Имаше нещо недовършено, което го караше досега да живее като сакат. Нещо, което му бе попречило да захвърли миналото и да продължи нататък. Копнееше за някого, който знае неговата история и с когото да сподели спомените си, да може да вдигне слушалката и да се обади някому, който щеше да разбере.

Жадуваше да не бъде пренебрегван. Да е толкова значим за някого, че нечий свят да се провали, ако той изчезне.

Нямаше никого.

Празнотата бе толкова очебийна, че просто не можете да диша.

Беше сам с миналото, с настоящето и с бъдещето.

Най-доброто в живота бе преминало. Единственото, което оставаше и което предстоеше, бе времето.