Карин Алвтеген
Дълг (25)

Глава двайсет и пета

Когато се събуди, часът бе почти осем. В жилището бе тъмно. Полежа в леглото и се взря. Апартаментът изглеждаше по-приятен, осветен само от една улична лампа, чиято светлина проникваше през мръсния прозорец.

Телефонът иззвъня.

Толкова бе тихо, че от внезапния звук той подскочи. Сякаш страхувайки се да не обезпокои някого от повторен звън, бързо протегна ръка и вдигна слушалката. Беше Ева.

— Къде си? — гласът й звучеше почти сърдито. — Търсих те хиляди пъти, откакто разговаряхме за последно! Не разбра ли, че се тревожа?

Дори не му беше минало през ума.

— Здравей. Да, опитвах да ти звънна, но всеки път даваше заето.

Запали лампата. Изглеждаше му някак неприлично да лежи в тъмното и да разговаря с нея.

— Как мина? — продължи тя. — Толкова съм любопитна, че ще се пръсна. Не съм мислила за нищо друго, откакто говорихме. Намери ли я? Лабораторните резултати свършиха ли ти работа?

— Да, наистина — отвърна той. — Открих я, но за съжаление бе твърде късно. Беше се самоубила.

В слушалката настъпи мълчание.

— О, боже! — обади се Ева след малко. — Но не бих казала, че съм изненадана. Толкова напреднал сифилис не е шега работа. Може да предизвика тежки поражения на мозъка и съм се чудила колко е удивително никой да не открие навреме болестта, след като тя във всички случаи е била в контакт с болницата!

— Да, може да се каже.

Остана тихо доста дълго време. Старата привична тишина се настани между тях и както обикновено той не направи опит да я наруши.

— Слушай, Петер, мислех за едно нещо. След месец стават шест години, откак мама умря, и смятах да сложим една обява… от онези възпоминания „In memorian“… във вестник „Йоншьопингс постен“. Имаш ли желание да участваш?

Нещо го блъсна в сърцето. На другия край беше сестра му, споделяща спомените и историята му, с която през всичките тези години не бе опитал поне да проведе един свестен разговор. Тя бе онзи човек, когото би трябвало да опази, да се доближи до нея, а вместо това я отхвърляше като старо ненужно детско легло. Кой всъщност бе той? Един мъж на 39 години, който лежеше под завивката и оплакваше безкрайната си самота, когато всъщност имаше един все още донякъде непознат член от семейството си, сестра от същата плът и кръв, и тя загубила баща и майка, но все пак успяла да съхрани живота си? Посвоему Ева също бе самотна, но не позволи това да заеме главно място в живота й, а продължи напред и се постара да създаде свой свят. През всичките години упорито му се обаждаше, стремейки се да го накара да дойде и им погостува.

Самият той никога не й бе отправил подобна покана.

Срамуваше се.

Опита да си я представи, но образът бе едва на двайсет години.

Малка, мъничка надежда се пробуди в него, когато установи, че има нещо, което с удоволствие би направил.

И то бе да я види.

Вместо да приеме или да се адаптира към препятствията, тя винаги се бореше, отказвайки да се остави да бъде смазана. Можеше да го научи на много.

— Искам да ме включиш в обявата — каза той.

— Хубаво — отвърна тя.

Изглежда, се зарадва.

— Тогава ще го уредя — продължи Ева. — Впрочем получи ли писмото ми?

Петер погледна към кухненската маса. — Току-що се прибрах и не успях да прегледам пощата.

Усети, че се изчервява, и се запита дали това е оздравителен признак.

— Тогава ще се чуем пак — каза тя. — Ще бъде готино да се срещнем някой път.

Звучеше, сякаш наистина го иска.

— И за мен — отвърна той.

Стори му се, че се зарадва.