Карин Алвтеген
Дълг (33)

Глава трийсет и трета

Седеше на тоалетната чиния. Малкото помещение танцуваше пред него, той се облегна назад и притвори клепачи. Потъна в сън без сънища…

Някой блъскаше по вратата. Той подскочи. Цялото тяло го болеше, а малката стая все още се въртеше пред очите му.

— Ало! Има ли някой там? — попита мъжки глас.

Той се опита да каже нещо и да се обади, но гласът му все още отказваше. Не можеше да се изправи. Наведе се напред и удари по вратата.

— Отвори! Полиция! Излез с ръце над главата.

Петер смътно видя, че ключът лежи до тоалетната чиния, и протегна ръка. Тялото му се тресеше. В мига, в който го взе, падна напред и удари главата си в мивката. Остана да лежи на пода.

— Ще броя до три! — викаше гласът. — Ако не отвориш, ще разбием вратата! Едно, две, три.

Чу се грохот и върху него се посипаха трески. Сви се и така и не видя острието на брадвата, проникнало през вратата. Осъзна, че стана светло, и опита да извърне глава към източника на светлината. Две лица се вгледаха в него и едното се приближи.

— Обадете се на Улуф Лундберг в Салтшьо-Дувнес — прошепна Петер. Имаше чувството, че в гърлото му зее рана.

После настъпи мрак.

 

 

Позна миризмата, но долитащите до него звуци не различи. Гърлото го болеше, по китката на лявата ръка все още усещаше стоманата от белезниците. Чу нечие дихание и проумя, че до него седи някой.

Беше Улуф.

Когато видя, че Петер отваря очи, Лундберг стана и направи крачка към леглото. В стаята бе тъмно и единствената светлина идваше от лампа над съседното празно легло.

— Колко е часът? — прошепна Петер.

Улуф повдигна лявата си ръка.

— Един и половина — отговори и се усмихна.

Петер опита да преглътне. В гърлото му гореше.

— Кой ден е днес? — продължи той.

— Неделя. Не, впрочем вече е понеделник. Искаш ли нещо за пиене?

Той кимна.

Улуф напълни чаша с червен сок от масичката до леглото и наведе сламката към него. Гърлото му бе нажежено, сякаш поглъщаше чист спирт.

Закашля се.

— Къде съм?

Толкова го болеше, че едвам говореше.

— В Каролинската болница.

Улуф остави чашата и с безпокойство го загледа.

Петер не знаеше какво да каже. Само се радваше, че Улуф е до него, и реши да се задоволи с това засега. Протегна му ръка, той я пое и потупа.

Вратата се отвори и в стаята влезе медицинска сестра.

— Събуди ли се? — попита приветливо тя. — Как е?

— Много ме боли гърлото — с усилие прошепна Петер.

Опита да се изкашля, но стана още по-лошо.

— Ще се погрижа да донеса нещо за облекчаване на болката — каза тя и се усмихна. — Натисни копчето, ако имаш нужда от нещо.

После изчезна през вратата.

— Можеш ли да говориш? — попита Улуф.

Петер посочи гърлото си и поклати глава. Седяха мълчаливо известно време. Най-сетне вратата се отвори и сестрата се върна. Отиде до системата и инжектира нещо в ръката му.

— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза с усмивка тя. — Опитай да пиеш колкото можеш повече. Беше доста обезводнен, когато те докараха.

Жената излезе от стаята и през отворената врата Петер мярна гърба на полицай. Облегна се назад и се почувства напълно спокоен. Лекарството подейства почти веднага.

 

 

— Беше тя — каза, когато усети, че гласът му ще издържи.

— Коя?

— Будил Андешон.

— Какво?!

— Тя е била през цялото време. Звънях и те търсих, но ти беше излязъл на среща с нея. Беше ми оставила съобщение чрез Лота, което ме накара да разбера, че е била тя.

— Но…

— По списъка от Бекомберга успях да науча коя е и се метнах на едно такси. Мислех, че ще ти стори нещо, така че не разсъждавах много, когато се втурнах в жилището. А тя ме хвана в капан. Къде е сега? Да не съм я убил?

Болката почти бе отминала, но усещаше, че гърлото му се разкъсва, докато говори. Принуди се да каже колкото може повече, преди лекарството да е спряло да действа.

— Нямаше я в жилището — каза Улуф. — Намериха само теб.

Петер се огледа.

— Трябва да я открият! Тя е абсолютно луда. Държеше ме вързан за леглото през цялото време и… — гласът му изневери. — Полицията? — прошепна и кимна към вратата.

Улуф сведе поглед.

— Тук са, за да те разпитат… И аз не разбрах какво се е случило и не знаех какво да кажа. Името Аня Фрид не ми говореше нищо. Но сестра ти успя да се свърже с мен вчера и тогава проумях, че нещо е станало, затова те обявих в полицията за изчезнал. Не можах да намеря Будил Андешон и сега разбирам защо. — Той недоверчиво поклати глава. — Каква проклета безумица! Наистина ли беше тя? Но тя…

Улуф сам прекъсна разсъжденията си. Те бяха звънели само на директния й телефон или на мобилния. С информацията, за която тя твърдеше, че е получила от район Нака, се бе сдобила сама. А колегата й, дето все закъсняваше? Него така и не срещнаха. Улуф отново поклати глава, допускайки, че това бе възможно, а всъщност доста невероятно.

— Какво искаше? — попита той.

Вратата се отвори и вътре влязоха двама полицаи. Кимнаха към Улуф за поздрав, като към познат, и всеки придърпа стол до леглото на Петер.

— Бусе Ериксон от отдела за насилие — каза единият и протегна ръка. — Мислиш ли, че ще издържиш да отговориш на няколко въпроса? — Посочи колегата си. — Този е Магнус Далберг.

Далберг му кимна и извади от вътрешния си джоб бележник и писалка.

— Най-напред да те освободим от това — продължи той и посочи белезниците около лявата му ръка.

Извади ключ, който пасваше. Петер следеше учудено действията им.

— Универсален модел — обясни Ериксон.

Петер се обърна към Улуф:

— Предполагам, че са се легитимирали?

Лундберг се усмихна и кимна. Ериксон и Далберг объркано се спогледаха, после казаха на Петер:

— Е?

— Улуф, може би ти трябва да почнеш пръв — помоли той, посочи гърлото си и с труд преглътна.

Улуф разказа всичко от самото начало, полицаите слушаха внимателно. На едно-две места го прекъсваха с въпроси. На два пъти Петер вдигна ръка, за да отбележи, че е забравил някоя подробност. Когато Улуф стигна до последния телефонен разговор с Будил Андешон, сви рамене и заяви, че това е последното нещо, което му е известно. Останалото Петер бе преживял сам от последния четвъртък насам. Завърши изложението си, като разказа за разговора в офиса същия четвъртък.

— По телефона каза, че трябва бързо да отида в апартамента на Фалугатан, но там нямаше никой, нямаше и никакъв знак, че се е провеждало полицейско разследване. — Той въздъхна. — Разбира се, още тогава би трябвало да заподозра нещо, но тя наистина напълно ни заблуди. Сигурно е изчислила, че ще се усъмним в Елизабет Густафсон, като напише инициалите й върху писмото и го подхвърли у дома. После е отишла при нея и я е убила, оставяйки всички улики. Пликът, моята снимка и торбата с флаконите със спрей. — Сякаш за първи път проумявайки думите си, прибави: — Това е ненормално. Жената трябва да е напълно луда!

Той млъкна.

— Така че не си я виждал оттогава? — попита Ериксон.

Улуф поклати шава, все още потопен в собствения си разказ.

Ериксон се обърна към Петер:

— А ти?

Той кимна. Започна да разказва бавно и внимателно. Усещаше как всяка сричка дълбае рани в гърлото му.

— Когато Улуф бе тръгнал вече към Фалугатан, аз се обадих в офиса му. Будил Андешон, или Аня Фрид, както трябва да я наричаме сега, беше оставила съобщение за мен, което ме накара да разбера, че именно тя е Демона.

— Демона? — попита изненадано Далберг.

— Това е нещо като прякор. — Петер сведе очи. — Успях с помощта на нишките, които сам събрах, да уточня, че това е Аня Фрид, и се метнах на едно такси. Мислех, че ще стори нещо на Улуф. Тя отвори вратата, пусна ме вътре и май не съм разсъждавал много-много. После заключи с отделен ключ и успя да ми удари някаква инжекция така, че припаднах. Когато се събудих, бях овързан на леглото и така лежах оттогава досега.

Ериксон и Далберг се спогледаха.

— Но ние те намерихме в тоалетната — напомни Ериксон. — А преди това намерихме, както предполагаме, тялото на Елизабет Густафсон на тротоара под апартамента. Какво стана всъщност?

Петер преглътна пак.

— Успях да се освободя и разбрах, че веднага трябва да привлека нечие внимание. Аня Фрид ми бе показала трупа в гардероба. Нямам никаква представа как го е завлякла там.

Петер искрено поклати глава. Мъжете отново се спогледаха.

Улуф гледаше Петер с широко отворени очи. Болката в гърлото се бе завърнала. Беше невъзможно да продължи да говори… което впрочем го зарадва. Умишлено бе премълчал за писмото. Засега искаше да запази тази част от историята за себе си.

— Виж ти — каза Ериксон. — Ако всичко това е вярно, трябва да кажа, че се възхищавам на спокойствието и самообладанието ти. Трупът, естествено, предизвика известно внимание.

Улуф се усмихна, изглеждаше горд.

Петер за последен път направи усилие да преодолее болката в гърлото.

— Знаете ли къде е? — попита. — Тя търси и мен, и Улуф.

Двамата полицаи отново размениха погледи.

— Не. Жилището бе празно, когато пристигнахме.

В стаята настъпи тишина.

— Накрая, защо толкова те боли гърлото? — попита Далберг.

Петер вдигна рамене.

Ериксон и Далберг станаха и се сбогуваха.

— Сигурно скоро ще се върнем с още въпроси. Ще помолим персонала да ни осведоми, ако те изпишат.

Изведнъж пак го обхвана страх. Без да му пука за болката, избухна:

— Но нали не си отивате? Тя може да дойде тук!

Мъжете се спогледаха.

— Няма за какво да се безпокоиш. Ще кажем на дежурния отвън да си държи очите отворени. Чао.

И напуснаха стаята.

Петер разбра, че те не вярват на неговата история. Обърна се към Улуф.

— Това е истината! — прошепна.

— Знам — отвърна Улуф и кимна успокояващо. Петер обърна глава и затвори очи.

Скоро щеше да разкаже цялата истина.

Но първо трябва сам да я установи.