Карин Алвтеген
Дълг (14)

Глава четиринайсета

Петер се прибра с метрото. Върху килимчето в антрето имаше още едно писмо от банката и съобщение от пощата, в което пишеше, че за него има голям пакет в клона на Фолкунгагатан.

Остави настрани писмото от банката.

Изпитваше неприятно чувство в апартамента си и това го тревожеше. Домът му напоследък бе станал нещо като последно убежище от околния свят и нямаше желание да напуска свободната зона. Възприемаше жилището буквално като своя крепост и се разгневи, щом си помисли, че Демона успя да го лиши от неговото усещане. Реши да не й позволява това.

Извади найлонов плик и опакова писмата, сънотворните и още малко чисти дрехи. Искаше му се да се махне оттук час по-скоро.

На вратата той се спря, върна се и си взе банския. Отдавна не се беше къпал и една сауна сега нямаше да е никак зле.

 

 

Отби се в пощата и взе пратката от сестра си, после продължи към къпалнята във Форшгрен. Първо поплува, но се умори и влезе в сауната. Замисли се за криминалната инспекторка Будил Андешон. Все се тревожеше за това, как намесата й ще повлияе на неговото споразумение с Улуф Лундберг. Проумя, че сега, изправен пред риска да го загуби, контактът му с Лундберг придобиваше невероятно голямо значение. Вече не ставаше дума само за парите.

Изнервяше го и срещата им на Ниброплан. Лундберг нямаше да е там, което означаваше, че ще е принуден да е сам с нея. Принуден да разговаря и само мисълта за това му докара сърцебиене.

Въобще не беше добър в разговорите и особено с жени.

Никога не го е бивало с жените. Сякаш бе роден с някакво генетично увреждане, което допринасяше да губи способността си да общува с тях.

След посещението на Ингер в родния му дом на Факторигатан той бе напълно омагьосан от мисълта за нея. Накрая фантазиите му станаха по-важни от самата Ингер и престана да я задиря в училище.

Когато след няколко години чу, че се е сгодила, фактът нямаше абсолютно никакво значение за него. Тя така се бе настанила в сърцето му и се бе превърнала в такъв постоянен спътник, че никой не можеше да му отнеме общото им преживяване или фантазиите му.

Докато връстниците му гонеха яко момичетата, Петер си седеше у дома и мечтаеше, а когато дойде времето и той да хукне на лов, дотолкова бе изостанал, че нямаше вече никакви шансове.

Случваше се да отиде на кръчма някоя съботна вечер. Най-вече за да не бъде вечно сам. Понякога жени се опитваха да влязат в контакт с него, но само след минути си намираха работа, за да не се завърнат никога. Не ги обвиняваше. Разбираше, че е ужасно скучен и че не знае за какво да говори. Накрая това стана толкова ясно, че той престана да се напряга. Остана предизвикателството да отгатва как жените ще приключат разговора. Повечето чисто и просто отиваха уж до тоалетната. На други внезапно се налагаше да проведат важен телефонен разговор. Богатството на женската находчивост бе огромно, щом ставаше дума да избягнат компанията му.

Беше доволен, че предпочете самотата си. Това го правеше неуязвим към другите хора. Те не го искаха и той не ги искаше. Да си сам, е сила. Ти си си господар. Изборът бе негов и нямаше нужда да полага усилия, за да взема решенията си самостоятелно.

Но това беше след Сюзан.

Първите години като автобусен шофьор той дружеше с група млади колеги. Учредиха боулинг клуб и играеха всеки четвъртък вечер, когато повечето работеха първа смяна.

Верен на навика си, той се държеше малко настрани от групата, но посещаваше техните срещи в четвъртък. Всички бяха ергени от провинцията, така че след известно време почнаха да посещават кръчми или дискотеки. Той самият не беше купонджия, така че вечерите винаги приключваха с това, че се прибираше по-рано у дома. Сам.

Една вечер го подлъгаха да отиде на купон у едно от момчетата. Жилището бе претъпкано с народ и му се щеше да се върне още от вратата. Не успя. Някакво момиче пъхна чаша вино в ръката му и го издърпа на дансинга. Музиката гърмеше, нямаше нужда да говори, а и момчетата се грижеха чашата му постоянно да е пълна. Когато няколко часа по-късно народът започна малко по-малко да се изнася, той се озова замаян и объркан по средата на дансинга, с ръце около кръста й.

Беше се влюбил.

Отидоха у тях, спаха заедно и Петер с минималните си познания най-сетне разбра за какво става дума.

Сутринта отново се любиха, а той, стоплен и щастлив, и за да не се притесни, здраво стискаше очи.

Продължиха да се срещат. Ходеха на кино или в музеите, или се разхождаха дълго в парка Юргорден. Сюзан учеше история на изкуствата в университета и го водеше по изложби и вернисажи, за които дори не бе предполагал, че съществуват.

Смееха се много и за първи път в живота си той разказа за баща си, за своята скръб и за лъжите към майка си. Така тя скоро притежаваше цялата му душа, но той охотно й я предостави, напълно убеден, че никога няма да се разделят.

Най-после бе разбрал. Значи това било тайнството на величието на любовта. Затова ставало дума във всички филми, на които беше ходил и които не разбираше. Че без тревога, без да се наложи да употребиш една-едничка дума като смекчаващо обстоятелство, можеш да покажеш наистина що за човек си. Че без постоянния страх да не се изложиш, можеш да демонстрираш ограничеността си и въпреки пропуските да не се безпокоиш, че ще те отхвърлят като излишен проблем.

В този период от живота си той впоследствие виждаше всичко в светлолилаво и тогава за пръв път след „Времето преди“ разбра на живо какво значи човек да е щастлив.

Когато изминаха шест месеца и десет дни, тя внезапно му се обади и каза, че не могат да се срещнат в наближаващия уикенд. Курсът, който посещаваше, щял да има семинар по това време.

Целия уикенд той не излезе дори през вратата, а си остана у дома. Забавляваше се, като драскаше по стените.

В неделя вечерта, когато смяташе, че тя се е прибрала у дома, приготви кошница с вино и различни сирена и взе автобуса до апартамента й на Рьоршстрандсгатан. Нямаше я вкъщи и той реши да я изчака пред вратата.

Половин час по-късно Сюзан се появи. Видя я да идва откъм площад „Санкт Ериксплан“ далеч преди тя да го съзре. Смееше се, изглеждаше щастлива и бе толкова хубава, че стомахът му се сви.

Държеше за ръка висок, рус гръцки бог.

Бяха само на двайсетина крачки от вратата, когато тя най-сетне го забеляза. Обърна се към божеството, прошепна нещо, което Петер не долови, и после освободи ръката си. Само интимното шепнене в ухото на мъжа бе достатъчно, за да се разтвори земята под краката му. Неговата Сюзан, притежателката на душата му, стоеше и си шепнеше с чуждия мъж, а Петер бе така явно изолиран, че се зачуди как не паднаха решетки пред очите му. Явна бе и тяхната близост, тя струеше около тях и не му бе нужно да чуе нито една дума, за да разбере, че всичко е загубено.

Минаха часове, а може би секунди?

Накрая тя дойде при него.

Погледът й бе прикован в улицата и не го погледна в очите нито веднъж.

— Не ми беше леко — каза тя. — Знам, че си нямаш друг, освен мен.

Сякаш минаха още няколко часа. Бездната между тях растеше.

— Срещнах Кристер преди няколко седмици. Той е модел в курса ни по рисуване. Не знам как стана, но се влюбих.

Езикът му заседна в гърлото. И никога след това не се отлепи. Без да каже и една дума, той й даде кошницата с виното, обърна се и си тръгна.

Беше преди 18 години и последния път, когато я видя.

След това така и не посмя да се довери някому.

 

 

Когато излезе на площада пред Кметството, часовникът на фасадата на Фошгрен показваше дванайсет и десет. Реши да върви надолу към Ниброплан. Тъкмо стигна Йостерлонгатан, когато усети, че е гладен, и влезе в първото заведение, което видя. Избра маса до прозореца.

Все още беше нервен.

След като направи поръчката, извади кафявия подплатен плик от сестра му. За да не загуби апетит, остави кутийката в плика, но взе приложения списък и резултатите от пробите и зачете.

Най-отгоре сестра му бе написала предупреждение да бъде внимателен и че е добре дошъл да им гостува скоро. В думите й имаше умолителен тон, сякаш наистина искаше да се срещнат. Не поддържаха бог знае какъв контакт и ако Ева не се стараеше да крепи и малкото, което ги свързваше, нямаше да има такъв въобще.

Всъщност Петер не можеше да обясни защо.

Започна да чете списъка. Помоли сервитьора за писалка и се зае да отбелязва всички институции в стокхолмската област. Общо седем, отговарящи на двайсет и четири от пробите. Четири проби бяха от болница на монахините каролинки, а седем от Южната болница. Другите представляваха четири болници в предградията и три центъра по майчинство, а шест проби бяха от психиатричната клиника на Бекомберга.

 

 

Петер се нахрани, върна се на Стура Нюгатан, влезе в пощата и направи копия на списъка. Пъхна ги във вътрешния си джоб.

Дойде навреме на мястото на срещата. Часовникът на Торнбери показваше два и двайсет.

В три без двайсет и пет тя дойде. Изглежда, не бързаше, спря се и погледна витрината на антикварния магазин точно срещу сценичния вход на Драматен.

Петер стискаше в ръка големия плик в готовност да го подаде, за да съкрати колкото може срещата.

— Това ли е всичко? — попита тя и хвърли поглед в плика.

— Да — отвърна той. — Това е всичко, което съм получил от Лундберг.

Тя мълчаливо го изучаваше.

— Е, тогава това е всичко — рече той. — Ще се обадя, ако изникне нещо друго.

Тя се усмихна накриво, сякаш не вярваше, че ще има такъв шанс.

— А как мога да се свържа с теб? — каза накрая. Нямаше и най-малкото желание да й оставя телефонния си номер.

— Чрез Лундберг.

Тръгна към „Карлавеген“. Радваше се, че свърши. Когато пресече „Страндвеген“, се обърна и видя, че тя продължава да стои и гледа след него. Той бързо изви глава и ускори крачки.

 

 

Лундберг седеше на стола зад бюрото си.

— Видя ли се с нашата приятелка… полицейската инспекторка? — попита, когато Петер влезе.

Той кимна и седна в един от фотьойлите за посетители. Сега беше по-спокоен.

— Повратлива е като комбайн — продължи Лундберг. — Я си представи да трябва да се събуждаш всеки ден до такова чудо. — Облегна се в стола си и скръсти ръце на тила. — Професията им ги прави такива. Сигурен съм, че са видели туй-онуй, което едва ли е изградило любовта им към човека.

— Сигурно — учтиво отвърна Петер.

Стаята бе почистена и разкъсаните завеси ги нямаше. Петер си помисли, че на онези, които работят от другата страна, ще им липсват завесите на шефа.

— Ще разпуснеш ли при мен през уикенда, или имаш други планове? — попита Лундберг.

Петер дори не се бе сетил, че днес е петък.

— Не, нямам, добре — каза.

Не искаше да изпуска от очи Лундберг, преди със сигурност да знае доколко ефективно инспектор Андешон ще се заеме със случая. Освен това не можеше да си представи да спи в апартамента си.

— Лота е на рецепцията, тя има резервен ключ, вземи го. Помниш ли кода на алармата?

Петер бръкна в джоба си и извади смачкана хартийка.

— Добре — каза Лундберг, — ще остана и ще напазарувам на връщане. Да искаш нещо специално?

Усети, че Лундберг ще оцени някое негово предложение и въобще ако съумееше някак да демонстрира своя воля. Лундберг се държеше по-равнопоставено от него и проблемът изцяло оставаше у Петер.

— Ще е гот, ако има морски дарове — отвърна той.