Карин Алвтеген
Дълг (15)

Глава петнайсета

Вечерята бе изискана. Дори Петер, със своите слаби познания в кулинарното изкуство, успя да разбере, че Лундберг знаеше какво прави на печката. Сервира скариди с прекрасно ухаещ сос, към които изпиха бутилка бяло елзаско вино. На етикета Петер прочете, че е реколта 1979-а, и му хрумна, че виното е на годините на спомените му за Сюзан.

Усещаше се леко замаян, но опиянението бе приятно и го изпълни с неочаквано спокойствие.

Докато се храниха, говориха малко. Петер се наслаждаваше и се чувстваше приятно в дългите паузи на масата.

Лундберг се надвеси над чинията и започна да прибира празни рачешки черупки. Без да вдига поглед, запита:

— И защо не поиска да отидеш в участъка?

Петер все още бе спокоен. Чувстваше се сигурен. Вратата, която Лундберг с такова доверие отвори, бе крила пространство, което сега пораждаше крехкото чувство на доверие.

— Да си кажа право, и аз не знам — искрено отвърна той. — В момента имам неуредени отношения с банката. Май това ме изплаши.

— Добре че не си заподозрян за убийство все пак. Малко се разтревожих. Не си точно от онези, които вдъхват доверие.

Петер му се усмихна.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — продължи Лундберг и го погледна. — Имам пред вид, нали не укривам икономически престъпник от правосъдието?

Той все още се усмихваше, но Петер осъзна, че му се искаше да разбере какво е положението.

Петер сам се изненада от направения избор. Без да скрива нито една подробност, започна да разказва за фирмата и дълговете, и за данъчната далавера на Бенгтсон с ДДС. Сподели дори за страховете си, макар и да не описа подробно размера им.

По средата на разказа внезапно почувства, че от очите му се стичат сълзи, и смутено скри лице в дланите си. Когато свърши, бе напълно изтощен. Тялото му едва се държеше изправено на стола, но съзнанието му бе олекнало поне с десет килограма, след като успя да сподели тежестта си.

Лундберг го наблюдаваше. Вероятно Петер се бе надявал да съзре омраза в очите му, вместо това видя меко съчувствие. Той опита да го предупреди:

— Разбирам, че предпочиташ да оставиш на полицията да свърши работата оттук нататък. Сега, когато научи с каква нещастна личност си се захванал.

Той не говореше нито със самосъжаление, нито с подразбираща се молба за спасение, чисто и просто зае мястото, което обикновено избираше — най-отдолу, на подметката, където тъпчеха здравата.

Лундберг дълго го гледа. Петер се втренчи в пода. Вече му липсваше чувството за равнопоставеност, внушено му от Лундберг. Седеше безтегловен най-високо на везната, докато Лундберг беше като слят със земята на другия край, стъпил здраво с двата крака.

Ваканцията свърши.

— Някога имах приятел — започна Лундберг. — Наричаше се Яне Узбек. Бяхме много близки. Бяхме заедно от първия училищен ден и изкарахме цялото си съзряване, каквото и да значи това. Знаехме всичко един за друг. — Направи пауза и се позасмя, спомняйки си нещо приятно. — Както и да е. След гимназията се разделихме за няколко години — аз учех в Упсала, а той остана тук. Когато се върнах, стартирах фирмата си, която тръгна все по-добре и по-добре, и трябва да призная, че дружбата едва ли беше най-важното в живота ми точно тогава. Яне няколко пъти ми се обажда, водихме дълги телефонни разговори, като всеки път настояваше да се видим. Все нямах време. Или по-скоро — никога не намерих време. Много доходоносни занимания запълваха ежедневието ми или по-значителни личности, с които да се срещам в бара на Операта. — Лундберг скръсти ръце на гърдите си. — Половин година по-късно се обади баща му и каза, че го открили на тавана. Обесил се и висял там цяла седмица, преди да намерят предсмъртното му писмо, забутано под куп вестници. Оказа се, че имал тежки икономически затруднения и накрая просто не издържал. — Лундберг отпи от виното. — Бях напълно шокиран. За първи път в живота си осъзнах, че всички някога ще умрем. Че времето е нещо, също има край. Изтеглих цялата печалба за онази година и платих дълговете му. Оттогава се опитвам да оценявам по-високо приятелите си. Няма какво да чакаме следващия път, защото следващ път може да няма. Пари винаги може да се спечелят.

Той замълча за малко.

— Но, разбира се — добави самокритично, — лесно е да се каже, когато си спечелил повече, отколкото ти е нужно.

По време на разказа Лундберг се бе изправил и сега стоеше пред китайския шкаф. Наля си уиски и погледна Петер. Той поклати отрицателно глава.

— Не знам какво става с теб, Петер Брулин. Може би ми напомняш за Яне. Може би е и това, че си прясно попълнение в моето иначе доста хомогенно обкръжение. У теб има нещо много истинско, на което не сме свикнали в кръговете, в които се движа. Не се оставяш да те впечатлят, просто си самият себе си и толкова. Струва ми се, че никога не съм срещал друга подобна личност с такава неприкосновеност. Разбирам, че това, което ми разказа тази вечер, означава за теб същото като за куче, прегризващо гръкляна на противника си, за да докаже, че е победен.

Настъпи няколко секунди тишина. Лундберг отпи яка глътка от уискито и продължи:

— Не смятам да ти позволя да се измъкнеш току-така. Не смятам, че трябва да приключиш тъкмо сега. Искам да продължиш със задачата, както сме се разбрали, и няма да приема никакъв провал. Ще покажеш на мен и на себе си, и преди всичко на онази високомерна мадама — ченгето, че не се предаваш и че можеш да се справиш с това. Имаш подкрепата ми. Сто и десет процента. Но преди да си доказал на всички нас какво можеш, няма да ти помогна с икономическите проблеми. Ще се бориш сам, за да ги решиш. Не желая да пропилея приятелството ни затова, че през целия си живот ще ми бъдеш благодарен, пък и няма да знам дали си избрал дружбата ни, защото ти искаш или от признателност. Можеш повече, отколкото си мислиш, Петер Брулин! Вече го доказа. Просто никой досега не го е разбрал. Най-малко ти самият.

Петер беше спрял да плаче. Седеше абсолютно тихо и гледаше Лундберг, който погълна последните капки на уискито си.

В стаята цареше гробна тишина.

Вратата вътре в Петер се бе отворила напълно и цялото тяло изумено гледаше нахлулата сипна светлина. Всяка мъничка част от него осъзнаваше, че се е случило нещо фантастично.

Имаше си истински приятел.