Емили Гифин
Нещо ново (9)

Глава 8

Последвалите телефонни разговори пристигат бързо и яростно и е ясно по стила и интервалите между съобщенията, че са се обаждали Мора, Дафни, татко, Мора, Дафни, татко — до един съучастници. Съобщенията на майка ми са по-редки — както винаги.

Не бързам да се обадя на никого, което е добро решение, понеже разбирам, когато най-накрая се чувам с тях, че истерията им е преминала. Те ми излязоха с едно и също обяснение: ние просто искаме най-доброто за теб и макар дълбоко да обичаме Бен, сме на твоя страна. Приписвам тази реакция на терапевта на Мора от Ъпър Ийст Сайд — Черил Фишстайн. Защото никой от семейството ми не реагира с благоразумие и спокойствие.

Единственият коментар, който ме обърква, е настояването на Дафни да се обади на Бен.

— И какво ще му кажеш? — питам.

— Ще му кажа, че съжалявам, задето нещата между вас не вървят… Че той ми липсва… Може дори да го попитам как се справя… Но ще му се обадя само ако ти си съгласна.

Казвам й, че тя може да прави каквото иска, но не искам да чувам никакви подробности за разговора им — който вероятно ще стигне дотам, че и двамата ще споделят колко силно искат да имат деца. (Всъщност Дафни започна този разговор с новината, че й е дошъл мензисът; мисля, че знам менструалните й цикли по-добре от своите.)

— Някой от семейството му обади ли ти се? — пита тя.

Отговарям й, че не. Това би следвало да нарани чувствата ми, мисля си, но незнайно защо нищо такова не се случва. Предполагам, че семейството на Бен ме уважава и харесва, но никога не съм усещала истинска топлота между нас. Така че тяхното мълчание не ме изненадва особено. (Може би защото съм имунизирана срещу постъпките на собствената ми майка.) Сигурна съм, че в даден момент майката на Бен ще ми изпрати бележка, написана върху един от нейните листове с монограм. Тя вероятно преглежда изрезките на Ан Ландерс, за да види какво точно да каже на бившата си снаха. Освен ако не е прекалено заета да шие одеялце за първото новородено дете на Бен.

 

 

Следващата събота следобед се разхождам спокойно с Майкъл по Бруклинския мост сред тълпа от пешеходци, тичащи хора и велосипедисти, а той ме уверява колко терапевтично ще ми подейства гледката от средата на моста. Ние сме тук, защото вчера в работата споделих, че се чувствам леко депресирана. Изправен от другата страна на бюрото ми, той ми каза:

— Естествено, че си. Би било странно, ако не беше.

После ми каза, че имал нещо предвид, което можело да ме ободри, и ме пита дали съм заета на другия ден следобед. Отвърнах му, че не, но иначе, когато от омъжена жена внезапно станеш разведена, както в моя случай, се оказва, че имаш много неща да правиш през почивните дни. Казах му, че двете с Джес смятахме да заминем за Хамптънс, но в последния момент я пратили в „командировка“ (което всъщност е пилеене на време, за да се види с Трей). Майкъл ми отвърна, че ще си бъде у тях в Алфабет Сити в десет часа. Имах чувството, че това е покана по милост, но реших да не допускам гордостта да застане на пътя на доброто ми прекарване. А миговете с Майкъл винаги са „добро прекарване“.

И тъй, тази сутрин се срещнахме близо до апартамента ми и ето ни сега на пешеходната пътека на Бруклинския мост. Горещ юнски ден е — необичайно горещ за този месец в Ню Йорк, — а напечената от слънцето стомана го прави още по-горещ. Ние крачим бавно и хората ни задминават от двете ни страни.

Продължавам да мисля, че това е първото ми лято без Бен. Първата смяна на сезона без него. Почти два месеца не съм разговаряла с него. Разводът е факт — документите пристигнаха по пощата преди няколко дни, пристигнаха без церемонии, без фанфари. Прибрах ги в зелената ми папка, надписана: „Важни документи“, при акта за раждане и картата за социалната ми осигуровка. И толкоз.

Докато Майкъл говори нещо за основата на моста, че била дървена, си мисля за израза „бивш съпруг“ — колко тъжно и в същото време странно изискано звучи.

— Човек би си помислил, че дървото ще плесеняса и изгние, нали?

— Да — отговарям. — Но Венеция е построена върху дърво, а е къде-къде по-стара от моста.

— Така е. Може би бактерията, която причинява гниене на първото, се нуждае от въздух, за да вирее?

— Не знам.

Бивш съпруг. Бивш съпруг. Бивш съпруг.

— Значи си минавал по този мост и друг път, така ли? — питам Майкъл.

— О, да. И то неведнъж… включително няколко дни след единайсети септември. Той наистина ти дава чувство за перспектива. Ще разбереш какво имам предвид. Това е градски еквивалент на пътуване на автостоп. Толкова спокойно.

Поглеждам напред към каменните готически кули и фона от кобалтовосиньо небе, пресечено от дантела от висящи кабели. Той създава величествен визуален ефект, но пак казвам на Майкъл, че винаги съм поставяла Бруклинския мост на равна нога със Статуята на свободата или Емпайър Стейт Билдинг.

— Забележителностите на Ню Йорк стоят по-добре на пощенска картичка. Или гледани от самолет — казвам, като се отмествам настрани, за да не се сблъскам с един много пълен, хриптящ мъж, облечен с трико от „Дерек Джетър“. — Далеч от мръсотията и тълпите.

Майкъл се усмихва многозначително.

— Ти можеш да минеш за привърженичка на елита, тъй да знаеш.

— Едва ли — възразявам.

— Да, но със забележки като тази, бих казал, че не си на нивото на народа.

Сигурна съм, че той подготвя наум списъка си с примери. Повечето хора не могат да измислят начаса примери за спасяване на положението, но Майкъл винаги е в състояние да извика в съзнанието си нужните факти, които да използва срещу теб.

— На нивото на народа съм — уточнявам.

И наистина, той казва:

— Ъ? Ти не обичаш увеселителните паркове. Не обичаш фенове, които размахват големи стиропорени пръсти по време на баскетболни мачове на „Никс“. Не могат да те открият на Таймс Скуеър в Новогодишната нощ.

— Нито пък теб. Назови ми някого, когото биха…

Той вдига високо ръката си и тръгва по-бързо.

— И — продължава той, предвещавайки драматичния финал, — ти мразиш „Титаник“. За бога, не познавам друг човек, който да мрази „Титаник“. На практика е неамериканско да мразиш „Титаник“.

— Не го мразя. — Сещам се за наградите „Оскар“ преди години. — Просто не мисля, че това е най-добрият филмов материал.

— Ти не си на нивото на народа — повтаря той.

Замислям се за секунда и казвам:

— Аз пътувам с метрото. Ако това не е на нивото на народа, здраве му кажи.

— Просто удобство.

— Не. В действителност метрото ми харесва.

— Глупости. Видях те как предпазливо се държиш за стълба — и той ме имитира. — И гледаш краката ти да не се докосват до човека до теб. А после използваш антибактериален гел.

Поклащам глава.

— Значи имаме умерен случай на представител на Управлението на гражданска защита… Всъщност какво имаш предвид?

— Имам предвид, че стандартите ти са много високи.

— По отношение на филми ли? Или на обществения транспорт?

— Като цяло.

Изпълва ме смътното чувство, че сме на път да обсъдим личния ми живот. От седмици Майкъл ми натяква, че имам нужда да си вляза обратно в релсите. Да проверя по компютъра match.com^[1]. Да си нацеля случаен хубав непознат в някой бар. Казах му, че не си падам по случайни мъже, било то хубави, или не.

— Знам, че Бен беше човекът и тъй нататък… — продължава Майкъл. Начинът, по който го казва, ме кара да си мисля, че той ни най-малко не мисли така. — Но…

Прекъснах го.

— Знаех, че това беше за любовния ми живот. Стига, Майкъл, та аз съм разведена едва от няколко дни.

Той поглежда назад през рамо, сякаш някой ни следи, и казва:

— Знам. Но бяхте разделени дълго преди това… Според моя опит след неприятно скъсване — а мисля, че разводът спада към тази категория, — единственото, което помага да продължиш напред, е да се хванеш с първия срещнат. Просто се гмурни.

— Да не предлагаш услугите си?

Той ме поглежда и се захилва.

— Приемаш ли доброволци?

— Не. Не приемам.

— Не съм си го и помислял… Но ако промениш решението си, аз съм насреща.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли, Майкъл? Да не би да си бил влюбен в мен през всичките тези години? — отвръщам на шегата му, като му хвърлям кос поглед. Той е облечен в светложълта тениска, джапанки „Адидас“ и къси панталони каки, които разкриват дългите му, мускулести прасци. Нещо в уверената походка и леко извитите му крака подсказва, че го бива в леглото.

Той се подхилква самодоволно.

— Неее. Не се безпокой. Не се опитвам да ти намеквам за филма „Когато Хари срещна Сали“ или нещо подобно… Просто ми се иска да знаеш, че винаги съм готов да помогна на приятел.

— На мен ли да помогнеш? А не си ли ти самият на суша?

— Месец и половина още не минава за суша — отговаря той. После прочиства гърлото си и додава: — Виж. Аз просто те намирам за много привлекателна. Жена от класа. Така че, ако ти е нужен доброволец или нещо от сорта, аз съм насреща.

— Леле! — възкликвам. — На кого му трябва изглед от Бруклинския мост с навивка като тази?

Майкъл се усмихва и ме повежда към едната страна на моста.

— Тук е удобно място.

Тръгвам след него и поглеждам над блещукащата вода към Манхатън. Силуетът на града е изумителен, дори без Световния търговски център. Около нас хора щракат с фотоапарати и сочат забележителности. Отмествам поглед към Бруклин и виждам една тийнейджърка как прави знака на мира, после изпраща въздушна целувка на момчето, което се приближава до нея. Представям си по-ранния им разговор: „Чакай ме на Бруклинския мост, мила“. Затварям очи, вслушвам се в шума на хеликоптера над нас и чувствам лекия ветрец, духащ в лицето ми.

След доста дълго време бръквам в джоба си и изваждам венчалната си халка, която взех в последния момент. Хвърлям й един последен поглед, прекарвам пръст по гравюрата от вътрешната страна — ЗАВИНАГИ. БЕН. После раздвижвам рамото си напред-назад, за да отпусна мускулите си и мятам халката над главата си в Ийст Ривър. Горда съм с немомичешкото си, решително мятане, заслуга от това, че нямам братя и имам баща, който обожава бейзбола — той съсредоточи всичките си усилия върху мен. Опитвам се да я проследя с поглед, за да видя къде точно ще падне, но я изгубвам от поглед някъде на половината път — платиненият обръч се изгубва на фона на мътната река.

— Това ли е, което си помислих, че е? — пита Майкъл. Той изглежда впечатлен.

— Да — отговарям и се взирам с присвити очи във водата.

Черните му вежди се извиват над очилата му „Оукли“.

— Доста а ла „Титаник“, а?

Разсмивам се.

— Е, видя ли? Роуз и аз имаме много общо.

— Не, сериозно. Това беше силен ход — отбелязва Майкъл.

— Благодаря.

— Направо ме подтиква да те целуна. Черешката върху твоята малка церемония, нали разбираш?

Обмислям предложението му и факта, че то може да добави малко плътност на приятелството ни. Всеки път, когато ми се зададе този неизбежен въпрос, въпроса за мъжко-женското приятелство: „Целували ли сте се?“, мога да кажа: „Да, целувахме се. Беше някога, веднага след като хвърлих брачната си халка от Бруклинския мост“. От това става чудесен разказ в романтичния ми репертоар, такъв, какъвто Джес положително ще хареса — особено защото според нея Майкъл е много готин. Освен това може би една обикновена целувка, като символичното ми захвърляне на халката, може да послужи като вид катализатор.

Макар да мисля, че Майкъл всъщност се шегува, аз бегло изучавам пълните му устни и си мисля, че ще го направя. Но се колебая една секунда повече, като оставям царството на спонтанността и навлизам в неловка територия. Решавам, че е за добро. Защо да усложнявам живота си, като целуна приятел, особено приятел от работата?

Поглеждам отново силуета на града и безмълвно свивам рамене.

— Навит ли си да се натряскаме в Бруклин?

— Разбира се — отговаря Майкъл. — Само пробвай.

 

 

Ние прекосяваме моста и стигаме в Бруклин, без да се спираме никъде, докато не пристигаме в „Суперфайн“, ресторант на Фронт Стрийт, който Майкъл хвали заради страхотната храна и приятната, непретенциозна атмосфера. Масите са направо препълнени, затова сядаме на бара сред блажената струя на климатика. Усуквам краката си около високото столче, а Майкъл пита барманката — възрастна жена с плитки (което за мен е плашеща комбинация) — каква наливна бира предлагат. Тя изрежда набързо марките. Нищо не привлича вниманието ни, затова си поръчваме две „Хайнекен“ в бутилки. Майкъл предлага да се почерпим подобаващо. Изпивам първата си бира почти на един дъх, повече от жажда, отколкото заради вкуса й. После, докато Майкъл остава на бира, аз минавам на „мръсно“ мартини. Майкъл повдига вежди и се усмихва.

Поръчваме си една бурито^[2] и си я разделяме, защото е огромна. Разделяме си също и порция пържени картофки. Въпреки храната аз продължавам с твърдия алкохол. Времето започва да лети, а с него и всички мисли за Бен. Двамата с Майкъл говорим за книгите, върху които работим, и за колегите си. После му разказвам последната клюка за връзката на Джес с Трей, знаейки, че тя няма да има нищо против. Джес е много отворена по отношение на подробностите в живота си.

Махам напоената с водка маслина от клечката за зъби и я мятам в устата си, като мислено си казвам да намаля темпото. Имам нужда да бъда в зоната на опиянението и безгрижието и по-далече от мрачната зона на пиянството. Разбира се, това е трудно изпълнима задача, когато си имаш работа с мартини. И колкото повече пия, толкова по-често мислите ми се връщат отново към Бен.

В един момент вече не издържам и изтърсвам:

— Нямах представа, че той ще ми липсва толкова много.

Майкъл прекарва ръка по стените на чашата си, после избърсва капките конденз в късите си панталони и казва:

— Тогава какво точно се обърка?

Веднага отговарям:

— Искахме различни неща.

Той извърта очи.

— За бога, Клодия, това е по-лошо от песента и танца „ние израснахме отделно“.

— Добре. Бен искаше дете.

— А ти?

Помълчавам, после отговарям.

— Аз не исках… не искам да имам деца.

— А какво искаш?

Никой не ми беше задавал въпроса по този начин и се налага да помисля, преди да отговоря:

— Искам една истински добра, обвързваща връзка. Искам близки приятели и приятно прекарване. Като в момента… Искам свободата да върша работата си добре, без да се чувствам виновна или задължена някому. Искам свобода във всяко отношение.

— О! — възкликва Майкъл и отпива дълга глътка от бирата си. — Разбирам.

— Кажи ми ти какво мислиш — подканвам го, съзнавайки, че е по-вероятно да предизвикаш или толерираш критика, когато някой не е толкова свободен с нея.

— Не знам — отговаря той. — Просто… да си женен орязва свободата ти. Да имаш съпруг — или изобщо връзка — ти поставя ограничения. Ти се справи с това добре. Не мисля, че аз бих могъл да се справям с този вид ограничения. Именно затова трябваше да сложа край на връзката си с Мая. — Той има предвид бившата си приятелка. Това беше най-сериозната му връзка, на която той сложи край, след като тя настояла за годежен пръстен или поне за ключ от апартамента му. Той продължава: — Толкова се страхувах, че няма да съм добър в това, че дори не пожелах да опитам… На мен ми се струва, че ти си напуснала Бен от страх, а не от друго.

— Страх от какво? — питам.

Той свива рамене.

— Ами страх от провал. Страх от промяна. Страх от непознатото.

Поглеждам го и чувствам главата си замаяна.

— И все пак, ето те тук, така или иначе — продължава той и гласът му заглъхва.

Не е нужно да изрича останалото. Аз го знаех. Ето ме тук, така или иначе, с лице към всичко гореизброено. Страх от провал, страх от промяна, страх от неизвестното. И точно тук, в един бар под моста в Бруклин, леко ме пробожда съжаление.

Майкъл казва, че трябва да се прибира, защото имал страхотна среща довечера. Всъщност той не казва „страхотна“, аз предположих така. Майкъл винаги излиза със страхотни жени. Затова ние взимаме метрото обратно за Манхатън и се разделяме в Лоуър Ийст Сайд.

— Добре ли се чувстваш? — пита ме Майкъл.

— Да — отговарям и го целувам по врата. — Благодаря ти за днес.

— Удоволствието беше мое — казва той и „докосва“ въображаема шапка.

Когато си казваме довиждане, се питам дали в понеделник сутринта ще му призная най-глупавото нещо, което възнамерявам да направя.