Емили Гифин
Нещо ново (2)

Глава 1

Никога не съм искала да бъда майка. Дори като малка, когато си играехме на кукли със сестрите ми, аз влизах в ролята на добрата леля Клодия. Къпех, повивах и приспивах пластмасовите им бебета и после си действах самостоятелно, като се отдавах на по-вълнуващи занимания в задния двор или в мазето. Възрастните наричаха отношението ми към майчинството „симпатично“ и ми хвърляха същата онази многозначителна усмивка, която отправяха към малките момченца, които настояваха, че всички момиченца имали въшки. За тях аз бях просто една смела мъжкарана, която един ден щеше да влезе в капана на любовта — и в строя.

Тези възрастни донякъде се оказаха прави. Аз наистина надживях мъжкаранския си период и влязох в капана на любовта — и то неведнъж — като се почнеше с гаджето ми в гимназията Чарли. Когато обаче Чарли ме погледна в очите след абитуриентския бал и ме попита колко деца искам да имам, аз твърдо му отговорих: „Нула“.

— Нито едно? — Той така се слиса, сякаш му бях признала някаква ужасна, дълбока тайна. — Защо?

Онази вечер му изложих много причини, но никоя от тях не го задоволи. Чарли не беше единственият. От многото ми гаджета след него като че ли никой не разбираше или не зачиташе чувствата ми. И макар връзките ми да приключваха по различни причини, винаги имах усещането, че най-главната се свеждаше до децата. Все пак искрено вярвах, че някой ден ще намеря своя човек — човека, който ще ме обича каквато съм, безпрекословно, без обещанието да имаме деца. Имах волята да го дочакам.

Но с течение на времето чукнах трийсетте и се примирих с факта, че може и да си остана сама. Че може никога да не изпитам онова дълбоко чувство, когато знаеш, че си намерила Него. Вместо да седна да се самосъжалявам или да се задоволя с нещо не чак толкова изключително, аз съсредоточих енергията си върху неща, които можех да контролирам по-лесно — работата ми като редактор в голяма издателска компания, приятни пътувания, страхотни прекарвания с приятели и интересни писатели, вечери с хубаво вино и интелектуални разговори. В общи линии бях доволна от живота си и си казвах, че не ми е нужен съпруг, за да се чувствам улегнала и реализирала се личност.

После се появи Бен. Красивият, мил, забавен Бен, който изглеждаше толкова свестен, че беше трудно за вярване, особено след като научих, че споделя отношението ми към децата. Тази тема бе повдигната вечерта, когато се запознахме — на среща, уредена от нашите общи познати Рей и Ани. Бяхме в „Нобу“ и си говорехме общи приказки, докато си похапвахме сашими^[1] и панирани скариди, когато вниманието ни беше привлечено от едно малко момченце на не повече от шест години, което седеше на съседната маса. Момчето беше облечено супермодерно — с черна шапчица „Кенгол“ и пуловерче „Лакост“ с висока яка. Седеше с изправен като бастун гръб и гордо си поръчваше суши с безпогрешно произношение и без намесата на родителите си. Явно, че не за първи път идваше в това заведение. Дори предположих, че по-често ядеше суши, отколкото печени сандвичи със сирене.

Двамата с Бен го наблюдавахме усмихнати, както обикновено хората наблюдават малки деца и кутрета, и точно тогава аз изтърсих:

— Ако човек трябва да има деца, то поне да са като това момченце.

Бен се наведе над масата и прошепна:

— Имаш предвид такова, подстригано като изпод паница и с великолепен гардероб?

— Не. Такова, което можеш да доведеш в „Нобу“ вечер, когато не е във ваканция — отвърнах прозаично. — На мен не ми е интересно да ям пилешки хапки в „Ти Джи Ай Фрайдейс“^[2]. Изобщо.

Бен прочисти гърлото си и се подсмихна самодоволно.

— Не искаш да живееш в предградие и да ядеш във „Фрайдейс“, или не искаш да имаш деца? — попита той и тогава забелязах тънката му, секси обратна захапка.

— И двете. Нито едното, нито другото — отвърнах. После добавих, в случай, че не бях достатъчно ясна: — Не искам да се храня във „Фрайдейс“ и да живея в предградие, нито пък искам деца.

Беше прекомерно изхвърляне толкова скоро, особено на нашата възраст. И Бен, и аз бяхме на по трийсет години — достатъчно възрастни, за да се поставя твърдо въпросът за деца в списъка на повечето мъже, съдържащ теми табу, и то на първа среща. Табу, ако се предполага, че искаш деца. В противен случай тази тема е равносилна на твърдението, че си близка приятелка на Анна Курникова и че и на двете ви харесва THREE WAYS, особено THREE WAYS на първа среща. С други думи, мъжът, с когото излизаш, вероятно няма да гледа на теб като на „материал“ за брак, но положително ще се среща с теб с ентусиазъм. Защото трийсет и една годишна жена, която не иска деца, се равнява на ситуация без натиск, а повечето ергени предпочитат ситуации без натиск — което обяснява защо се целят в двайсетгодишни жени. Това им действа успокоително, предоставя им известно пространство за дишане.

Погледнато откъм комичната страна, знаех, че можех да бъда автоматически дисквалифицирана за продължителна връзка, както ми се беше случвало с много мъже в недалечното ми минало. В края на краищата повечето хора — и жени, и мъже — гледат на теб като на нарушител на сделката разберат ли, че не искаш деца. В най-добрия случай рискувах да се покажа като студена и егоистична — две черти, които не оглавяват списъка на „това, което всеки мъж иска“.

Но в объркания свят от интимни срещи се бях научила да показвам предпочитание към откровеност за сметка на преструвки. Да не искаш деца беше приятно предимство. Аз нямах работа с този позорен часовник. Нито щях да проверявам квадратчетата върху хелиографно копие на живота. Затова можех да си позволя тотална честност. Да се разкрия напълно още на първа среща.

И тъй, след като пуснах в ход въпроса с децата пред Бен, затаих дъх, опасявайки се да видя онзи познат, критичен поглед. Бен обаче се усмихна широко и възкликна: „Нито пък аз!“ с ликуващия и удивителен тон, който хората приемат, когато се натъкнат на някакво потресаващо съвпадение. Както ми се случи на мен, когато се натъкнах на учителката си от трети клас в един пъб в Лондон. Може би шансовете да бъдеш на първа среща и да откриеш, че никоя от страните не иска деца, не са толкова малки, както да седиш на високо столче край бар отвъд океана, да отпиваш от халбата бира и вдигайки поглед, да видиш учителка, която не си срещала от две десетилетия. Но, разбира се, не всеки ден срещаш човек, който иска да има моногамна, значима връзка, но също така да решиш да не участваш в привидно автоматичния избор да изживееш вълшебния свят на родителството. Изражението на Бен като че ли говореше за разбиране на всичко това.

— Забелязала ли си, че двойките обсъждат основанията да имат деца в по-ранния период на връзката си? — попита ме той искрено.

Кимнах и се опитах да определя цвета на очите му — приятна комбинация от бледозелено и сиво, очертани с тъмен кръг. Беше красив мъж, но зад правилния нос, гъстата коса и широкото му, мускулесто телосложение се долавяше онази пламенна недосегаемост, която най-добрата ми приятелка Джес наричаше „искрящ фактор“. Лицето му беше живо и одухотворено. Той беше от мъжете, които виждаш в метрото и ти се ще да познаваш и погледът ти, без да иска отскача върху лявата му ръка за годежен или венчален пръстен.

Бен продължи:

— И че основната линия на всеки сценарий е свобода? Свободата, която рано или късно идва в живота?

Кимнах отново.

— Е… — той отпи от виното си, — ако най-добрата част от това да имаш деца рано е да приключиш веднъж завинаги, а най-добрата част от това да имаш деца късно е да отложиш еднообразието, тогава не следва ли, че да нямаш деца изобщо е най-доброто и в двата случая?

— Не бих могла да добавя нищо повече — съгласих се аз и вдигнах наздравица за философията му. Представих си нас двамата как заедно въставаме срещу силите на природата (когато мъжът иска да посее семето си, а жената — да чувства, че в нея се заражда живот) и отхвърляме правилата на обществото, които толкова много от приятелите ми сляпо следваха. Знаех, че изпреварвах себе си, представяйки си всичко това с мъж, с когото току-що се бях запознала, но когато навършиш трийсет и една, разбираш мигновено дали мъжът има потенциал, или не. А Бен имаше потенциал.

И наистина, остатъкът от вечерта мина изключително добре. Нямаше неловко мълчание по време на разговора, нямаше „предупредителни лампички“, нито дразнеща превзетост. Той задаваше смислени въпроси, отговаряше подобаващо и изпращаше заинтригуващи, но не нетърпеливи сигнали. Затова го поканих да се качи вкъщи за по едно питие — нещо, което никога не правех на първа среща. Същата вечер не се целунахме, но ръцете ни се докосваха, когато той разлистваше албума със снимки върху масичката за кафе. Кожата му въздействаше като електричество на моята и се налагаше да стаявам дъх всеки път, когато той обърнеше страницата.

На другия ден Бен удържа на думата си и ми се обади. Свят ми се зави, когато името му се изписа и още повече ми прималя, когато го чух да казва:

— Просто исках да ти съобщя, че снощи беше най-хубавата първа среща, на която съм ходил.

Засмях се и отвърнах:

— Съгласна съм. А за мен тя беше по-добра от повечето втори, трети и четвърти срещи.

Разговорът ни продължи близо два часа и когато най-накрая си казахме дочуване, Бен добави онова, за което си мислех в момента: имал чувството, че сме разговаряли само пет минути, че можел да си приказва с мен вечно. Помня, че тогава си помислих: „Да се надяваме“.

После се стигна и до секса. Чакахме само две седмици, което беше в разрез с всички стандартни съвети от приятели, семейство и статии в списания. Съвсем не се свеждаше дотам, че трябваше да бъда с него в належащия, похотлив смисъл (макар че и тази част се включваше). Дължеше се по-скоро на това, че не виждах причина да прахосваме дори една нощ, в която да не сме заедно. Когато съм сигурна, че нещо е правилно, се стремя да го постигна с главата напред. И наистина, първият ни път не беше нито набързо, нито неловко, нито колебливо — просто обичайните признаци за първия път. Дори напротив, телата ни се сляха напълно и Бен разбираше какво точно ми харесва, без да става нужда да ме пита. Беше от онзи тип секс, който те кара да пишеш стихове или песни. Или да пишеш в дневника си — нещо, което не съм правила от дете, но практика, която бързо възстанових още след първия път, в който се любихме.

Двамата с Бен бързо открихме, че имаме много повече общи неща помежду си от възгледите ни за деца и че те ни свързваха много повече, отколкото лудата ни химия. Имахме подобно минало. И двамата бяхме израснали в Ню Йорк с две по-големи сестри и родители, които по-късно се бяха развели. И двамата работехме усилено, бяхме постигнали много и изпитвахме страст към професиите си. Бен беше архитект и обичаше сградите така, както аз обичах книгите. И двамата имахме влечение към пътувания до затънтени места, към екзотична храна и към малко повече пиене. Обичахме филмите и банди, които бяха доста ексцентрични, без обаче да се напъваме да изглеждаме интелектуалци. Харесваше ни да си поспиваме повече през почивните дни, да четем вестници в леглото и да пием кафе вечер. И двамата бяхме еднакво чудати и разхвърляни, сантиментални и прагматични. Вярвахме, че липсва ли нещо магическо, не си заслужава да поддържаш връзка.

С две думи: ние се влюбихме и всичко тръгна по мед и масло. И не беше едностранно измамно щастие, което идва, когато жената отчаяно иска да вярва, че е намерила подходящия човек. Връзката ни беше толкова задоволителна, искрена и реална, че в един момент започнах да се убеждавам, че Бен е сродната ми душа, човекът, с когото се очакваше да бъда. Беше схващане, в което, преди да срещна Бен, никога не бях вярвала.

Спомням си деня, когато внезапно прозрях това. Беше относително в началото на връзката ни, но и доста след като си бяхме разменили първото „Обичам те“. Бяхме на пикник в Сентръл парк. Около нас хора се припичаха на слънце, четяха, играеха на фризби, смееха се и въпреки това имах чувството, че сме напълно сами. Всеки път, когато бях с Бен, останалият свят сякаш изчезваше. След като привършихме обяда си от студено печено пиле с картофена салата, се излегнахме по гръб, хванахме се за ръце и загледани в синьото лятно небе, подхванахме искрен, но предпазлив разговор за предишните си любови. За хората и преживяванията, които ни бяха довели до този момент.

Стигнахме до мимолетни препратки към историята ни и аз бях напълно наясно, че и двамата негласно правим неизбежните сравнения с предишните ни връзки. Тя е повече това и по-малко онова. Той е по-добър или по-лош в това или онова отношение. Напълно характерно за човешката природа — освен ако не е първата ти интимна връзка, която винаги е специална и остава завинаги съкровена. Но с остаряването си човек става все по-циничен, а проявлението — все по-сложно и по-заплетено. Започваш да осъзнаваш, че нищо не е съвършено, че има размени и саможертви. Най-лошото е, когато някой в миналото ти се окаже по-свестен, отколкото си очаквал, в сравнение с човека, с когото си понастоящем и си казваш: „Ако знаех това, вероятно нямаше да го оставя да си тръгне“. Чувствах се по този начин дълго време по отношение на гаджето ми от колежа, Пол. Връзката ми с Пол съвсем не беше безукорна и въпреки това в продължение на десет години не намерих друг, който да може да заличи копнежа по онова, което имахме с него.

В случая с Бен обаче, нещата бяха различни. Аз бях по-щастлива отвсякога. Казах му го и си спомням, че той ме попита защо е по-различно и защо съм по-щастлива. Забавих доста отговора си, защото исках да бъде точен и изчерпателен. С неудобство започнах да говоря с подробности какво е довело до провала на връзката ми с Пол и отделих много време в описание на специфичните характерни черти и качества на Пол. После изброих в кои отношения Бен е по-добър — и по-важното, по-добър за мен.

Казах му:

— Ти се целуваш по-добре. По-уравновесен си. По-щедър. По-умен. По-справедлив.

Бен кимна и доби толкова сериозен вид, че още помня какво отговори: „А ти пък рециклираш“, просто за да се покаже забавен. (Макар да беше вярно, че Пол никога не рециклираше, което според мен говореше много за него.) Докато говорех, имах ясното усещане, че в действителност не улавях в дълбочина как точно се чувствах. Изпитвах неудовлетвореност, защото исках Бен да разбере колко е специален той за мен.

Затова някак се предадох и на свой ред попитах Бен за бившата му приятелка Никол. Започнах да рисувам в ума си доста сносен неин портрет въз основа на откъслечните му сведения. Узнах, че тя е наполовина виетнамка и че прилича на порцеланова кукла (Веднъж тършувах в чекмеджетата му и се натъкнах на една-две нейни снимки.) Била архитект по вътрешно обзавеждане и се запознала с Бен по време на представяне на голям музеен проект в Бруклин. Любимата й книга била „Сто години самота“, която беше любима книга и на Бен (факт, който неоправдано ме подразни). Пушела — всъщност и двамата пушели дълго време, но после той отказал цигарите. Живели заедно три години, а излизали близо шест. Връзката им била емоционална, с високи върхове, грозни спадове. Скъсали миналата зима. Все още не съм чула каква точно е била причината. Затова, разбира се, изразът „реакция от разочарование“ ме преследва. Името „Никол“ ме изпълва с луда ревност.

— Защо е различна тази връзка? — попитах Бен, после се притесних, че си позволявам малко повече. — Или наистина ли… е различна?

Никога няма да забравя изражението на Бен, когато ме погледна с бледите си, широко отворени и почти изцъклени очи. Той прехапа долната си устна — един от секси навиците му, преди да отговори: Всъщност това изобщо не е труден въпрос. Аз просто те обичам повече. Това е. И не го казвам, защото тя е в миналото, а ти си в настоящето. Просто е така. Напълно недвусмислено. Искам да кажа, обичах я. Но теб обичам повече. При това, дори не малко повече.

Това беше най-хубавото нещо, което някой ми бе казвал, и беше най-хубавото поради една причина: Аз се чувствах точно по същия начин. Човекът, който ме обичаше така, беше човекът, когото и аз обичах — нещо, което ми се струваше истинско чудо. То е истинско чудо.

Така че не беше изненада за мен, когато след няколко седмици Бен ми предложи брак. После, седем месеца по-късно, на годишнината от първата ни среща, ние си пристанахме един на друг и се венчахме на един идиличен бял полукръгъл плаж в Сейнт Джон^[3].

Не беше в крак с разбиранията на семействата ни, но ние искахме денят да бъде единствено за нас. Помня, че веднага след като си разменихме клетвите, аз погледнах морската шир и си помислих, че тя е като нас двамата, като нашето време заедно, което се простира в безкрая. Нищо няма да се промени, освен появата на още бръчки, прошарени коси и сладки, радостни спомени.

Естествено, въпросът за деца излизаше често на повърхността в първите дни след сватбата, но само когато отговаряхме на нетактични въпроси за плановете ни за създаване на потомство, задавани от кого ли не: от семейството на Бен, от моето семейство, от случайни майки в парка, дори от жената в химическото чистене.

„Няма да имаме деца“, отговаряше някой от нас прозаично, после изслушвахме търпеливо последвалото неизбежно бъбрене за това как децата изпълвали живота със смисъл.

Веднъж, на един коктейл по случай премиера на книга, една колежка дойде право при мен и ми заяви, че ако нямам деца по някое време, то животът ми „щял да се изпразни от смисъл“. Ето това се казва съвсем крайно твърдение. Мисля, че отговорих нещо от рода на: „Виж ти, тогава да взема да се гръмна ли?“. Тя се направи, че не ме е чула и продължи темата за децата.

Друг чест отговор беше съчувствено кимане на хора, които мислеха, че в действителност ние крием болезнената истина — неспособността ми да зачена. Както веднъж една приятелка на Бен от колежа ми пъхна в ръката визитка, на гърба на която беше написала информация за клиника за лечение на безплодие.

Подадох я на Бен, който веднага обяви на приятелката си, че си бил направил вазектомия няколко месеца след брака ни. Това не беше вярно — аз взимах хапчета, — но нещо в изявлението му я засрами и й затвори устата.

И последният повтарящ се въпрос беше: „Кой ще се грижи за вас, като остареете?“. Бен и аз отговаряхме: „Един за друг“. На което те (невероятно) задаваха въпроса: „А когато единият от вас умре?“. Тогава нещата наистина ставаха забавни. От време на време аз изтъквах, че старческите домове са пълни с хора, чиито деца изобщо не ги навестяват. Че децата не са гаранция за нищо. Можеш да имаш дете, което става беден, борещ се в живота художник. Или дете, което се превръща в егоистичен, неудачен възрастен. Или пък дете, нуждаещо се от специални грижи, които го правят неспособно само да се обслужва, камо ли възрастните му родители. В основни линии Бен и аз се съгласихме, че във всеки случай безпокойството относно грижата за другия е глупава, егоистична причина да създаваш поколение. Ние предпочитахме да работим усилено и да спестяваме пари, отколкото да претоварваме една бъдеща генерация.

С течение на времето обаче, се научихме да си мълчим по въпроса. Така беше по-лесно. Само се споглеждахме многозначително и го обсъждахме по-късно. Дразнехме се от тесногръдото мнение, че децата са даденост, но в същото време се радвахме на скритото самодоволство, че сме част от свободен от деца съюз. Нашата връзка беше за свободата, възможността и проучването. Ние бяхме заедно, защото искахме да сме заедно. Не защото се нуждаехме от партньор в родителството или заради децата, които щяха да ни държат затворени в клетка с осемнайсетгодишно задължение.

После, след около две години брачен съюз, нещо се промени.

Отначало беше неуловимо, както обикновено стават промените в една връзка, затова е трудно да се определи кога беше възникнало. Но поглеждайки назад, мисля, че всичко започна, когато двамата с Бен отидохме на ски с Ани и Рей, двойката, която ни определи среща, за да се запознаем. Познавах Ани от гуляйджийските ни вечери в колежа, така че веднага забелязах, че тя си поръчваше само „Перие“^[4]. Отначало тя твърдеше, че пие антибиотици заради инфекция на синусите, но това извинение продължи прекалено дълго и накрая успях да изтръгна от нея истината. Била бременна от два месеца.

— Беше ли планирано? — избъбрих, напълно сигурна, че е станало случайно. Ани обожаваше работата си като автор на документални филми и имаше хиляди различни причини да не се отказва от нея. Никога не беше проявявала интерес да има собствени деца и аз не можех да си я представя да отделя време за майчинство.

Ани и Рей плеснаха с ръце и кимнаха едновременно.

— Останах с впечатлението, че не искаш да имаш деца — отбелязах.

— Ние не искахме да имаме деца веднага — уточни Ани. — Но вече се чувстваме готови. Макар че човек сигурно никога няма да е напълно готов! — Тя се разсмя високо като ученичка и бузите й пламнаха.

— Хмм — беше отговорът от моя страна.

Бен ме срита под масата и изрече:

— Ами, тогава поздравления и за двамата! Това е удивителна новина. — После ме стрелна със строг поглед и добави: — Чудесна новина, нали, Клодия?

— О, да. Чудесна е — отвърнах, но не можех да не се почувствам предадена. Бен и аз бяхме на път да изгубим любимата ни компания за пътешествия, нашите единствени близки приятели, които като нас не бяха обременени с деца и безкрайни смени на пелени.

Привършихме вечерята си, като в разговора преобладаваше темата за деца и имот в Уестчестър.

По-късно, когато двамата с Бен бяхме сами в стаята ни, той ме смъмри, задето толкова явно съм показала несъпричастност.

— Можеше поне да се престориш, че се радваш за тях — добави той, — а не да ги разпитваш дали са се пазили, или не.

— Ами толкова се шокирах — отвърнах. — Ти знаеше ли нещо?

Бен поклати глава и с мимолетен израз на завист отвърна:

— Не, но мисля, че е страхотна новина.

— Нали няма да ми кажеш, че и ти вече искаш? — подметнах по-скоро с шеговит тон.

Бен бързо отговори, но думите му разкриваха унилост и фалш:

— Разбира се, че не. Не ставай смешна.

През следващите няколко месеца нещата станаха по-тревожни. Бен започна да проявява все по-голям интерес към бременността на Ани. Остана възхитен, като видя снимките от ултразвуковия апарат, дори залепи със скоч една от тях на хладилника ни. Възпротивих се, че не сме от семействата, които „лепят разни неща по хладилника си“.

— За бога, Клодия, развесели се — каза Бен и видимо се разстрои, когато отлепи неясното черно-бяло изображение и го метна в едно чекмедже. — Мисля, че наистина трябва да се радваш за тях. Та те са най-добрите ни приятели, в крайна сметка.

Скоро след това, точно преди Ани да роди, Бен и аз решихме в последния момент да „избягаме“ за уикенда в курорта, където се бяхме оженили. Беше в началото на януари, когато след внезапното изчезване на коледната украса и на туристите Манхатън изглеждаше оголен и пуст и Бен каза, че не може да чака до март за старателно заплануваното ни пътуване до Белиз^[5]. Спомням си, че нахвърлях няколко чифта къси панталони и нови червени бикини в кожения си сак и му подметнах колко е хубаво, че във връзката ни има спонтанност, има свобода да се метнем на първия самолет без цел и посока.

Бен отвърна:

— Да. В съвместния ни живот се случват чудесни неща.

Това изречение ме изпълни с меланхолия, дори със злокобност, но аз не му го натякнах. Не го подтикнах и да говори, когато остана необичайно мълчалив по време на пътуването ни до Карибите.

Истински се притесних едва по-късно вечерта, докато се настанявахме в стаята и разопаковахме багажа си. За миг бях застанала да наблюдавам гледката на морето от прозореца и когато се обърнах към куфара си, улових отражението на Бен в огледалото. Беше се начумерил и свил устни в гузно изражение. Изпълни ме паника, защото си спомних думите на Мора за мъжете, които изневеряват. Тя е специалистка в това отношение, тъй като беше научила най-малко за две от изневерите на съпруга си Скот. „Обърни внимание дали си личи, че е гузен или внимателен. Като, например, ако започне да ти поднася цветя и бижута без повод. Или те води на романтично пътешествие. Това значи, че е гузен. И така се опитва да компенсира нещо.“ Помъчих се да се успокоя, укорявайки се, че съм параноичка. Двамата с Бен често предприемахме романтични пътувания заедно, без да ни е нужен повод.

И все пак ми се искаше да разсея блуждаещите картини: Бен, притиснат до потна бохемска любовница, затова седнах на леглото, изритах джапанките от ходилата си и го заговорих:

— Бен, сподели с мен. Какви мисли ти се въртят в главата?

Той преглътна силно и седна до мен. Леглото подскочи леко под тежестта му и това движение още повече ме изнерви.

— Не знам как да започна — каза той с пресеклив глас, — затова ще карам направо.

Кимнах и почувствах, че ми се повдига.

— Давай.

— Мисля, че в крайна сметка може и да поискам да имаме деца.

Обля ме вълна на облекчение и дори се разсмях силно.

— Така ме изплаши. — Пак се разсмях и отворих една „Ред страйп“^[6] от минибарчето.

— Говоря сериозно, Клодия.

— Откъде ти дойдоха тия мисли? От Ани и Рей ли?

— Вероятно. Не знам. Просто… Просто имам такова чувство — отвърна той и допря юмрук до сърцето си.

„Поне не ми е изневерил“, помислих си. Предателство от такава величина не може да бъде заличено или забравено. Мимолетното му желание за деца положително ще отмине. Но когато Бен продължи да изрежда списък с причини защо едно бебе може да бъде нещо добро — като това да показваме на децата света, да правим неща, по-добри от тези, правени от родителите ни, — облекчението ми отстъпи място на нещо друго. Беше усещането, че губя контрол. Усещане, че нещо ми се изплъзва.

Наложих си да запазя спокойствие, когато изнесох една доста красноречива реч. Казах му, че ние не сме родени за родители. Че сме изградили уникална връзка между двама души и че трима или повече вече се превръщат в тълпа. Изтъкнах, че нямаше да можем да осъществим такова пътуване в последната минута, че ще бъдем закотвени вкъщи завинаги.

— Но пък ще имаме други неща — възрази Бен. — Ами ако наистина изпускаме нещо велико? Не съм чувал никой да съжалява, че има дете.

— А би ли го признал? — попитах.

— Може би не, но се съмнявам, че съжалява.

— Аз съм точно на обратното мнение… Имам предвид защо има интернати? Самото съществуване на интернати доказва нещо, не е ли така? — Отчасти се шегувах за интернатите, но Бен не се засмя.

Въздъхнах и реших да сменя темата и да се фокусирам върху нещо забавно. Да покажа на Бен какво ще изпуснем, ако имаме деца.

— Хайде да се преоблечем и да идем да вечеряме — предложих и увеличих звука на „Единствена любов“ на портативния ни плеър за компактдискове, като си мислех, че нищо друго не може да освободи обремененото ти душевно състояние от мисълта за деца, освен един малък Боб Марли.

Но въпреки голямото ми старание да прекараме добре, останалата част от уикенда премина в нарастващо напрежение. Всичко между нас ставаше насила и настроението на Бен от спокойно стана тъжно. Третата ни и последна вечер на острова взехме такси до „Асоларе“, ресторант с невероятен изглед към залива Круз. Вечеряхме във виртуална тишина, като коментирахме само залеза и перфектно приготвените опашки от раци. Точно когато сервитьорката ни донесе кафетата и шербета, погледнах Бен и рекох:

— Знаеш ли какво? Ние имахме сделка.

В мига, когато думите излязоха от устата ми, разбрах колко нелепо са прозвучали. Един брак никога не е сключена сделка. Не е, дори когато имате деца, макар че това определено помага в случая. И иронията от това изглежда прекомерно тъжна.

Бен подръпна меката част на ухото си и заяви:

— Аз искам да съм баща.

— Добре. Добре. Но какво искаш повече: да имаш дете, или да си ми съпруг?

Той се пресегна и сложи ръка върху моята.

— Искам и двете — и стисна пръстите ми.

— Е, да, но не можеш да имаш и двете. — Едва потисках гнева в гласа си.

Почаках го да отвърне, че ще предпочете мен, естествено. Че това е единственото нещо на света, в което е сигурен.

— Е? Кое избираш? — настоях аз.

Това не трябваше да е тест, но положително така прозвуча. Бен се загледа продължително в капучиното си. После махна ръката си от моята и бавно започна да разбърква трите бучки захар в чашата си.

Когато накрая вдигна поглед към мен, в сиво-зелените му очи имаше вина и печал и тогава получих отговора си.